Елена Феранте
Гениалната приятелка (67)

45.

След неприятната вечер в ресторанта в „Санта Лучия“ не ни се предостави друг такъв случай не защото двамата годеници не ни канеха отново, а защото ние се измъквахме кой с каквото извинение намери. Затова пък, когато уроците не изсмукваха цялата ми енергия, приемах да отида на домашни танци или на пица с някогашната компания. Предпочитах обаче да излизам само когато бях сигурна, че ще дойде и Антонио, който от известно време насочваше цялото си внимание към мен — ухажваше ме дискретно и грижовно. Е, да, кожата на лицето му лъщеше, изпъстрена с черни точки, зъбите му бяха синкави на места, имаше груби ръце и дебели пръсти, с които веднъж, когато Паскуале се снабди с една много стара кола и спука гума, разви болтовете без усилие. Но имаше чуплива, наситеночерна коса, която сякаш те подканяше да я погалиш, и въпреки че беше много срамежлив, в редките случаи, в които отваряше уста, проявяваше чувство за хумор. А и беше единственият, който ме забелязваше. Енцо рядко се появяваше, имаше си свой живот, за който не знаехме почти нищо, но когато идваше, обръщаше внимание, макар и не прекалено, а по своя отчужден, бавен начин само на Кармела. Що се отнася до Паскуале, изглежда, беше загубил интерес към момичетата след отказа на Лила. Дори на Ада почти не обръщаше внимание, а тя само му се превземаше, нищо че твърдеше, че вече не може да понася все същите ни тъпи лица.

Разбира се, по време на тези вечери рано или късно заговаряхме за Лила, макар и да изглеждаше, че никой няма желание за това: момчетата бяха донякъде разочаровани, защото всеки от тях би искал да е на мястото на Стефано. Но най-нещастен беше Паскуале: ако не таеше много стара омраза към двамата Солара, сигурно щеше публично да подкрепи Марчело срещу семейство Черуло. Любовните терзания дълбаеха душата му и дори само да мернеше някъде заедно Лила и Стефано, това отнемаше волята му за живот. И все пак той беше добро момче както в чувствата, така и в мислите, така че полагаше големи усилия да обуздава собствените си реакции и да бъде справедлив, когато взима страна. Когато се разбра, че една вечер Марчело и Микеле пресрещнали Рино и макар и без да го пипнат с пръст, го обсипали с обиди, Паскуале, без да се замисля, застана на страната на Рино. Когато научихме, че Силвио Солара, бащата на Микеле и Марчело, бил отишъл лично в обновената обущарница на Фернандо и преспокойно го обвинил, че не е съумял да възпита добре дъщеря си, след което се огледал и отбелязал, че обущарят можел да си произвежда колкото обувки си иска, но после къде щял да ги продава, нямало никога да намери магазин, който да му ги приеме, да не говорим, че с цялото това лепило наоколо, с всичките тия конци и смола, дървени калъпи, стелки и подметки нямало да е трудно да пламне всичко, тогава Паскуале се зарече в случай на пожар в обущарница „Черуло“ да отиде с няколко свои верни приятели да подпалят бар-сладкарница „Солара“. Но по отношение на Лила беше критичен. Смяташе, че по-скоро е трябвало да избяга от къщи, вместо да приема Марчело да ходи там всяка вечер и да я ухажва. Казваше, че трябвало да разбие телевизора с чук, вместо да го гледа заедно с този, който, както се знае, го бил купил само за да я има нея. И накрая твърдеше, че била прекалено умно момиче, за да се е влюбила наистина в оня лицемерен наивник Стефано.

Единствената, която в подобни случаи не си мълчеше, а се противопоставяше явно на критиките на Паскуале, бях аз. Отговарях му с неща от рода на: да не би да е лесно да избягаш от къщи; да не би да е лесно да се изправиш срещу волята на хората, които обичаш; нищо не е лесно, ето че и ти критикуваш нея, вместо да се опълчиш срещу твоя приятел Рино, който я набута в тая каша с Марчело, и ако Лила не беше намерила начин да се измъкне, щеше да се наложи да се омъжи за него. Накрая се отплесвах в хвалебствия за Стефано: от всичките момчета, които познаваха Лила още от малка и й бяха приятели, той беше единственият, проявил смелостта да я подкрепи и да й помогне. Тогава настъпваше грозна тишина и аз се чувствах горда, че успявах да пресека всякакви опити за критика по адрес на приятелката ми с тон и език, който, между другото, ги беше респектирал.

Но една вечер се скарахме лошо. Бяхме отишли всички, и Енцо беше с нас, да хапнем пица на Вия Ретифило, на едно място, където една „маргарита“ и една бира струваха петдесет лири. Този път започнаха момичетата — мисля, че Ада заяви, че според нея било смехотворно Лила да се разнася непрекъснато с току-що нагласена на фризьор прическа и с дрехи като на Сорая, макар че слагала отрова за хлебарки на прага на дома си, и кой повече, кой по-малко, всички се разсмяхме. После от дума на дума Кармела ясно произнесе, че според нея Лила се е сгодила за Стефано заради парите, за да подсигури брат си и останалите от семейството. Аз тъкмо започвах с обичайната си служебна защита, когато Паскуале ме прекъсна и каза:

— Въпросът не е в това. Въпросът е, че Лила знае откъде идват тези пари.

— Сега пак ще ми излезеш с дон Акиле и черната борса и с трафикантите, и лихварството, и всички простотии отпреди и след войната ли? — казах.

— Да, и ако твойта приятелка сега беше тук, щеше да каже, че съм прав.

— Стефано е просто търговец, който умее да продава.

— А парите, които вложи в обущарница „Черуло“, и те ли идват от месарницата?

— А ти какво мислиш?

— Че идват от заложеното злато на майките, което дон Акиле е криел под дюшека. Лина се прави на дама с източената кръв на всички бедни жители на този квартал. И приема да я издържат, нея и цялото й семейство, още преди да се е омъжила.

Понечих да му отговоря, когато се намеси Енцо с обичайната си дистанцираност:

— Извинявай, Паска̀, какво значи „приема да я издържат“?

Достатъчно ми беше да чуя този въпрос, за да ми стане ясно, че нещата отиваха на зле. Паскуале се изчерви, стана му неудобно:

— Да я издържат, означава да я издържат. Кой плаща, извинявай, когато Лина отиде на фризьор, когато си купува дрехите и чантите? Кой вложи пари в обущарницата, за да може обущарят да си играе на производител на обувки?

— Тоест ти твърдиш, че Лина не се е влюбила, не се е сгодила, няма да се омъжва скоро за Стефано, а се е продала?

Мълчахме всички. Антонио избоботи:

— Не бе, Енцо, Паскуале не иска това да каже, знаеш, че обича Лина, както я обичаме ние всички.

Енцо му направи знак да мълчи.

— Ти мълчи, Анто̀, остави Паскуале да отговори.

Паскуале каза мрачно:

— Да, продала се е. И не й пука, че парите, които харчи всеки ден, смърдят.

При тези думи се опитах отново да си кажа мнението, но Енцо ме докосна по ръката.

— Извинявай, Лену, искам да разбера как би нарекъл Паскуале една жена, която се продава.

В този миг Паскуале бе обзет от агресивност, която се четеше в очите му, и каза това, което от месеци му се искаше да каже, да изкрещи на целия квартал:

— Курва, наричам я курва. Лина се държа и продължава да се държи като курва.

Енцо се изправи и каза тихо:

— Ела навън.

Антонио скочи, задържа за ръка Паскуале, който тръгна да става, и каза:

— Хайде да не прекаляваме, Енцо. Паскуале само съобщава нещо, което не е обвинение, а критика, която всички бихме отправили.

Енцо отговори, този път на висок глас:

— А аз не бих — и тръгна към изхода с думите: — Чакам ви отвън и двамата.

Попречихме на Паскуале и Антонио да го последват, нищо не се случи. Само се гледаха на кръв няколко дни, после всичко потече постарому.