Елена Феранте
Гениалната приятелка (65)

43.

Парите още повече засилиха усещането, че каквото липсваше на мен, го притежаваше тя, и обратното, в една постоянна игра на размени и превратности, които, кога с радост, кога в страдание, поддържаха нашата необходимост една от друга.

„Тя си има Стефано — казах си след случката с очилата, — щраква с пръсти и новите стъкла веднага се появяват, а аз какво имам?“

Отговорих си, че имах ученето — привилегия, която тя беше загубила завинаги. Това е моето богатство, опитах се да убедя себе си. Действително през онази година учителите, и то всички, отново започнаха да ме хвалят. Имах все повече отлични оценки и дори дистанционният курс по теология вървеше чудесно и получих като награда една библия с черни корици.

Размахвах пред всички постиженията си, все едно бяха сребърната гривна на майка ми, обаче не знаех за какво ми е целият този успех. В класа ни нямаше с кого да обсъждам нещата, които четях, и идеите, които ми идваха на ум. Алфонсо беше старателно момче и след изоставането през изминалата година влезе отново в релси, имаше повече от задоволителни резултати по всички предмети. Но когато се опитвах да поведа с него разговор за „Годениците“^[1] или за прекрасните романи, които продължавах да взимам от библиотеката на господин Фераро, или дори за Светия дух, той само слушаше и — дали от срамежливост, или от незнание — не казваше нищо, с което да стимулира по-нататъшните ми разсъждения. Нещо повече, ако по време на изпитване си служеше с добър италиански, то в разговор на четири очи не се разделяше с диалекта, а не беше лесно да дискутираш на диалект върху корупцията в светското правосъдие, както ставаше ясно по време на обяда в дома на дон Родриго, или върху връзката между Бог, Светия дух и Исус, които, макар и да бяха едно и също, когато се разединяваха на три, според мен трябваше задължително да се организират в йерархия, а тогава кой беше на първо и кой на последно място?

Скоро си спомних нещо, което веднъж ми беше казал Паскуале: моята гимназия, макар и да беше класически лицей, сигурно не беше от най-добрите. Заключих, че е бил прав. Беше рядкост да видя съученичките си добре облечени като момичетата от Вия дей Миле. И никога не се случваше на излизане да ги чакат елегантно издокарани младежи с по-луксозни автомобили от тези на Марчело и на Стефано. Интелектуалното ниво също не беше на висота. Единственото момче, на което се носеше славата, както и на мен, беше Нино, но след като се отнесох с него така студено, вече ме подминаваше с наведена глава и дори не ме поглеждаше. Какво можех да направя тогава?

Имах нужда да изразявам мислите си, в главата ми беше пренаселено. Търсех Лила, за да си споделям с нея, особено през ваканциите. Срещахме се и разговаряхме. Разказвах й подробно за часовете, за учителите. Тя ме слушаше внимателно, а аз се надявах да й стане интересно и пак да се върне към времето, когато тайно или явно хукваше веднага да се снабди с книгите, които й трябваха, за да ме настигне. Но това така и не се случи, сякаш една част от нея държеше вързана на повод другата част. Скоро обаче се прояви една нейна склонност да вметва в разговора нещо скорострелно, обикновено с ирония. Веднъж например й разказах за курса ми по теология и споменах, колкото да я впечатля с въпросите, над които си блъсках главата, че не знаех какво да мисля за Светия дух, не ми беше ясна функцията му.

— Какво представлява — разсъждавах на глас, — подчинена същност, на служба както на Господ, така и на Исус, нещо като вестоносец? Или еманация на първите двама, нещо като техен чудодеен флуид? Но преди всичко, как е възможно една същност, която играе ролята на вестоносец, да се окаже едно цяло с Господ и неговия син? Не е ли като да кажем, че баща ми, който е портиер в общината, е едно цяло с кмета и с коменданта Лауро? Ако пък вземем втората възможност, ами тогава флуидът, потта, гласът са част от човека, от когото произлизат: тогава какъв е смисълът да се счита Светият дух за отделен от Господ и Исус? Или Светият дух е най-важният и другите двама са негово проявление, или не разбирам каква е функцията му.

Помня, че Лила се приготвяше да излиза със Стефано, отиваха на кино в центъра заедно с Пинуча, Рино и Алфонсо. Гледах я как си облича нова пола, ново сако, беше изцяло нов човек, дори краката й не изглеждаха вече като клечки. И все пак видях, че очите й се смалиха както когато се опитваше да хване нещо, което й се изплъзваше. Каза на диалект:

— Още ли си губиш времето с тия работи, Лену? Ние летим над едно огнено кълбо. Охладената част се носи над лавата. Върху тази част строим сградите, мостовете и улиците. От време на време лавата излиза от Везувий или предизвиква земетресение, което разрушава всичко. Има микроби навсякъде, които те разболяват и те убиват. Има войни. Има мизерия наоколо, която ни прави лоши всички. Всяка секунда може да се случи нещо, което така да те накара да страдаш, че да не ти стигнат сълзите да го оплачеш. А ти с какво се занимаваш? С курс по теология, на който се напъваш да разбереш какво е Светият дух? Остави ги тия, светът е измислен от дявола, не от Отеца, Сина и Светия дух. Да ти покажа ли гердана от перли, който ми подари Стефано?

Повече или по-малко, това бяха думите й, колкото да ме обърка. И не само в онзи случай, а все по-често, докато този тон се утвърди и стана нейният начин да ми излиза насреща. Ако споменех нещо за Светата троица, тя с няколко бързи, макар и почти винаги доброжелателни реплики пресичаше всякаква възможност за разговор и се заемаше да ми показва подаръците от Стефано, годежния пръстен, гердана, някоя нова рокля или шапка, а нещата, които ме вълнуваха и с които блестях пред учителите дотолкова, че да ме считат за успешна, се свиваха в един ъгъл, лишени от смисъл. Спирах да говоря за идеи и за книги. Заемах се да се възхищавам на всичките онези подаръци в контраст с все същия беден дом на Фернандо обущаря: пробвах дрехите и бижутата, почти на мига установявах, че на мен никога не биха ми стояли така добре, както на нея, и се омитах.