Елена Феранте
Гениалната приятелка (64)

42.

Обичах да изнамирам подобни свързаности, особено ако се отнасяха до Лила. Прокарвах линии между отдалечени едни от други моменти и факти, за да установя съгласуваност или различия. В онзи период това се превърна в ежедневно упражнение: колкото добре бях прекарала аз на Иския, толкова зле се беше чувствала Лила в опустошението на квартала; колкото бях страдала, че напускам острова, толкова тя беше започнала да се чувства все по-щастлива. Все едно по силата на някаква зла магия радостта или болката на едната обуславяше болката или радостта на другата. Струваше ми се, че и външният ни вид се люлееше на тази люлка. На Иския се чувствах красива и усещането не избледня след завръщането ми в Неапол, напротив, докато усърдно съдействах на Лила да се освободи от Марчело, имаше дори моменти, в които се чувствах отново по-хубава от нея, и в някои от погледите на Стефано долових, че е възможно да ме харесва. Но сега Лила отново беше набрала надмощие, задоволството усилваше красотата й, а аз, затрупана от учене и разкъсвана от потисканата страст по Нино, ето че пак погрознявах. Наситеният тен избеляваше, акнето се завръщаше. А една сутрин внезапно напомни за себе си и призракът на очилата.

Господин Джераче ме изпита върху нещо, което беше написал на дъската, и установи, че почти нищо не виждам. Каза ми веднага да отида на очен лекар и настоя да ми го напише в тетрадката, за да я върна на другия ден с подписа на единия от родителите ми. Върнах се у дома и показах тетрадката — бях изпълнена от чувство за вина заради разноските, които предстояха за очилата. Баща ми помръкна, майка ми се развика:

— Вечно си над книгите, затова си си развалила зрението.

Стана ми много криво. Значи, бях наказана заради високомерното си желание да уча? А Лила? Не беше ли прочела много повече книги от мен? Тогава по каква причина нейното зрение беше отлично, а аз виждах все по-зле? Защо се налагаше аз цял живот да нося очила, а тя не?

Нуждата от очила усили манията ми да търся онази предначертаност, която в добро и в лошо държеше заедно съдбите ни, моята и на моята приятелка: аз сляпа, а тя с орлово зрение; аз със замъглени зеници, а тя открай време присвиваща очи и стрелкаща погледи, които стигаха по-надалеч; аз крепяща се на ръката й, потънала сред сенките, докато тя ме води с устремен взор. Накрая благодарение на разни свои сделки в общината баща ми намери парите. Фантасмагориите се усмириха. Отидох на очен лекар, установиха, че имам силно късогледство, и идеята за очила се конкретизира. Когато се погледнах в огледалото, твърде ясното ми отражение ме порази: замърсена кожа, широко лице, голяма уста, едър нос и очи, впримчени в контурите на рамките, които сякаш някой беше проектирал, за да уталожи гнева си, под вежди, сами по себе си прекалено дебели. Почувствах се окончателно обезобразена и реших да си слагам очилата само вкъщи и в краен случай, ако трябваше да препиша нещо от дъската. Но един ден на излизане от училище ги забравих на чина. Върнах се в клас на бегом, но най-лошото вече се беше случило. В бързината, с която всички се втурвахме навън след последния звънец, бяха паднали на пода: намерих ги с една счупена дръжка и едно стъкло. Разплаках се.

Не посмях да се прибера у нас, скрих се у Лила с надежда да ми помогне. Разказах й какво ми се беше случило, тя поиска да й дам очилата и ги разгледа. Каза да й ги оставя. Решителността, с която се изрази, беше различна от обичайната за нея, беше по-спокойна, като някой, който вече няма нужда да се трепе за всяко дребно нещо. Представих си, че Рино ще се намеси по чудотворен начин с обущарските си инструменти, и се прибрах вкъщи с надеждата, че родителите ми няма да забележат, че съм без очила.

Няколко дни по-късно в един късен следобед чух някой да ме вика от двора. Долу стоеше Лила с моите очила на носа и за момента не се изненадах толкова от това, че бяха като нови, колкото от това, че й отиваха. Докато тичах надолу, си мислех: защо на нея, която няма нужда от тях, й стоят добре, а на мен, която не мога без тях, ми загрозяват лицето? Щом се появих на външната врата, тя свали очилата развеселена и запремигва, като движеше бързо клепачи.

— Заболяха ме очите — каза и ми ги сложи на носа с възклицание: — Колко си представителна, трябва винаги да ги носиш!

Дала беше очилата на Стефано, който ги занесъл на поправка в една оптика в центъра. Промърморих притеснено, че никога няма да мога да й се отплатя, а тя ми отговори с ирония, дори може би с нотка ехидност:

— Да се отплатиш в какъв смисъл?

— Да ти върна парите.

Усмихна се, после гордо каза:

— Няма нужда, аз сега разполагам с парите както си искам.