Елена Феранте
Гениалната приятелка (63)

41.

Всичко се разви за по-малко от месец и накрая Лила ми изглеждаше щастлива. Беше намерила решение за проекта с обувките, беше осигурила перспектива на брат си и на цялото семейство, беше се освободила от Марчело Солара и се беше сгодила за заможен младеж, най-достойния за уважение в квартала. Какво още можеше да иска? Нищо. Имаше всичко. Когато училището започна отново, усетих цялата му сивота повече от друг път. Ученето ме погълна и за да избегна учителите да ме хванат неподготвена, отново започнах да чета до единайсет вечер и да нагласям будилника за пет и половина сутринта. Все по-рядко виждах Лила.

За сметка на това се заздравиха отношенията ми с Алфонсо, брата на Стефано. Макар и да беше работил цяло лято в месарницата, премина блестящо поправителните изпити — с оценка седем по всеки от предметите, на които трябваше да се яви: латински, гръцки и английски. Джино, който се надяваше Алфонсо да се провали, за да повтарят заедно четвърти гимназиален клас, много се разочарова. Когато забеляза, че ние двамата, вече в пети гимназиален клас, отивахме и се връщахме заедно от училище всеки ден, се вкисна още повече и се озлоби. Спря да си говори както с мен, бившата му приятелка, така и с Алфонсо, с когото преди седяха на един чин, при все че се намираше в съседната класна стая и често се разминавахме в коридорите, а и по улиците на квартала. Но не спря дотам: скоро до мен достигна информация, че разпространявал слухове по наш адрес. Разправял, че съм се била влюбила в Алфонсо и съм го опипвала в час, въпреки че Алфонсо не поддавал, защото, както той добре знаел, след като бил седял до него цяла година, Алфонсо не харесвал момичета, а момчета. Разказах за това на малкия Карачи в очакване да отиде да разбие мутрата на Джино, както беше задължително в такива случаи, но той се задоволи да заяви с пренебрежение в гласа и на диалект:

— Всички знаят, че обратният е той.

Алфонсо се оказа приятно и навременно откритие. Излъчваше чистота и добро възпитание. Макар чертите му да напомняха много тези на Стефано — същите очи, същият нос, същата уста; макар и с растежа тялото му да се оформяше по съвсем същия начин — голяма глава, леко къси крака в сравнение с торса; макар и в погледа и в жестовете да се проявяваше същата мекота, усещах у него пълно отсъствие на онази решителност, която Стефано таеше във всяка клетка и която в крайна сметка според мен превръщаше любезността му в един вид прикритие, от което можеше внезапно да изскочи нещо друго. Алфонсо беше момче, което вдъхваше спокойствие, беше от онзи, рядък в квартала вид човешки същества, за които знаеш, че няма да ти сторят нищо лошо. По пътя до училище разменяхме малко думи, но не изпитвахме неудобство. Винаги имаше това, което ми трябваше, и ако го нямаше, хукваше да го набави. Обичаше ме без никакво напрежение и аз също се привързах кротко към него. В първия училищен ден направихме така, че да седнем на един чин — дръзка постъпка по онова време, — и въпреки че другите момчета му се подиграваха, задето все се върти около мен, а момичетата непрекъснато ме питаха дали сме станали гаджета, никой от нас не пожела да смени мястото си. Беше ми предан. Ако разбереше, че имам нужда от време за себе си, или ме изчакваше настрани, или си взимаше довиждане и си тръгваше. Ако усетеше, че искам да остане до мен, оставаше, дори да имаше нещо друго за вършене.

Използвах го, за да се измъкна от Нино Сараторе. Когато се видяхме отдалече за пръв път след Иския, Нино, много приятелски настроен, дойде да ме пресрещне, но аз го отстраних с едно-две студени изречения. А ми харесваше толкова много — само при вида на високата му тънка фигура се изчервявах и сърцето ми забиваше лудо. А и сега, когато Лила беше официално сгодена — и то с какъв годеник, мъж на двайсет и две, а не някакво си момченце: любезен, решителен, смел, — беше по-спешно от всякога и аз да се сдобия с приятел, за когото да ми завиждат, и да уравновеся по този начин отношенията ни. Щеше да е прекрасно да излезем четиримата, Лила със своя годеник, аз с моя. Е, да, Нино не притежаваше червена кола с подвижен гюрук. Да, беше ученик във втори клас в лицея и нямаше пукната пара. Но беше по-висок от мен с двайсет сантиметра, а Стефано беше с няколко сантиметра по-нисък от Лила. И при желание говореше на италиански като от печатна книга. И четеше, и размишляваше за всичко, и беше чувствителен към основните проблеми на човечеството, докато Стефано живееше затворен в месарницата си, говореше почти единствено на диалект, беше учил само в начално училище, на касата в магазина стоеше майка му, която смяташе по-добре от него, и макар и да беше добър по характер, беше чувствителен най-вече към движенията на парите, носещи печалба. Но колкото и да изгарях от страст, колкото и ясно да виждах какво достойнство щях да си спечеля в очите на Лила, ако тръгнех с него за втори път, откакто го срещнах и се влюбих, не се осмелих да завържа връзка с него. Причината сега изглеждаше много по-непоклатима, отколкото в детските ни години. Видех ли го, си спомнях веднага за Донато Сараторе, макар и изобщо да не си приличаха. И отвращението, гневът, предизвикан у мен от спомена за това, което ми беше причинил баща му, без да мога да го отблъсна, се разпростираха и върху него. Да, обичах го. Изпитвах желание да разговарям, да се разхождам с него и понякога си мислех, обзета от яд: защо се държиш така, бащата не е синът и синът не е бащата, постъпи, както постъпи Стефано със семейство Пелузо. Но не ми се удаваше. Щом си представех как го целувам, усещах устата на Донато и една вълна на удоволствие и отвращение сливаше баща и син в един-единствен човек.

Нещата допълнително се усложниха от една случка, която ме стресна. Двамата с Алфонсо вече бяхме придобили навика да се връщаме вкъщи пеша. Отивахме до Пиаца Национале и се отправяхме към Вия Меридионале. Маршрутът беше дълъг, но си говорехме за домашни, за учители, за съучениците ни и ни беше приятно. И ето че веднъж малко след блатата, в началото на шосето, се обърнах и ми се стори, че видях върху железопътния насип Донато Сараторе в униформа на контрольор. Изпъшках от ярост и ужас и веднага отместих поглед. Когато отново погледнах, вече го нямаше.

Независимо дали това видение беше истинско, или не, в съзнанието ми се запечата звукът, подобен на изстрел, който издаде сърцето в гърдите ми, и не знам защо, ми дойде на ум откъсът от писмото на Лила, в който пишеше за звука, издаден от медната тенджера, когато се пукнала. Същият звук се завърна още на следващия ден, когато само мярнах отдалече Нино. Тогава, уплашена, се вкопчих в своята привързаност към Алфонсо и както на влизане, така и на излизане гледах да съм близо до него. Щом се появеше кльощавата фигура на момчето, което обичах, се обръщах към по-малкия син на дон Акиле, все едно имах нещо много спешно да му кажа, и се отдалечавахме, бъбрейки.

Накратко, беше объркан период, в който ми се искаше да се притисна в Нино, а пък се стараех да не се отлепям от Алфонсо. И дори от страх да не му доскучае и да ме остави заради компанията на други се държах все по-мило с него, понякога даже му говорех с прелъстителен глас. Но щом си дадях сметка, че рискувам да го окуража във влечението му към мен, сменях тона. „Ако ме разбере погрешно и ми се обясни в любов?“, притеснявах се. Щеше да се получи неловко, щеше да се наложи да го отблъсна. Лила ми беше връстничка и се беше сгодила за голям мъж, какъвто беше Стефано; щеше да бъде унизително да започна връзка с малко момче, по-малкия брат на годеника й. Обаче в главата ми се нижеха всякакви развинтени фантасмагории. Веднъж, когато се връщах по Вия Меридионале с Алфонсо, когото чувствах като свой рицар, закрилящ ме с щита си от хилядите опасности на града, си помислих колко е хубаво, че на двама Карачи, на Стефано и на него, беше се паднала задачата да закрилят, макар и по различен начин, Лила и мен от черния мрак на злото, същото зло, с което за пръв път се сблъскахме именно когато се качвахме по стълбите, водещи към техния дом, тогава, когато отидохме да търсим куклите си, откраднати от техния баща.