Елена Феранте
Гениалната приятелка (60)

38.

Животът на Лила се промени драстично през онзи септември. Не беше лесно, но се промени. Що се отнася до мен, бях се завърнала от Иския влюбена в Нино, белязана от устните и ръцете на баща му, сигурна, че ми предстои да плача денонощно заради смесицата от щастие и ужас, които изпитвах. Обаче дори не се и опитах да придам форма на вълненията си, всичко доби нови очертания в рамките на часове. Отместих настрана гласа на Нино и неприязънта, породена от мустаците на баща му. Островът избледня, загуби се в някое тайно кътче в главата ми. Направих място за това, което се случваше на Лила.

В трите дни, последвали главозамайващата разходка с откритата кола, тя често ходеше до месарницата на Стефано под претекст, че има да пазарува, но искаше винаги да отивам с нея. Придружавах я с разтуптяно сърце, страх ме беше да не би Марчело да нахлуе там, но и се радвах на ролята си на довереница, щедра на съвети, на съучастница в тази завръзка, на привиден обект на Стефановото внимание. Бяхме малки, макар и да си мислехме, че сме способни на коварство и лекомислие. Разнищвахме фактите — Марчело, Стефано, обувките — с присъщата ни разпаленост и ни се струваше, че винаги всичко ще съумеем да нагласим. „Ще му кажа така“, представяше си тя, а аз й предлагах леко видоизменен вариант: „не, така му кажи“. После тя и Стефано разговаряха оживено в един ъгъл зад щанда, а в това време Алфонсо разменяше по някоя дума с мен, Пинуча с раздразнение обслужваше клиентите, а Мария, на касата, следеше тревожно с очи големия си син, когото напоследък не го беше много грижа за работата и даваше основание за клюки на жените от квартала.

Разбира се, импровизирахме. По време на тези истории се опитах да разбера какво точно й минаваше на Лила през главата, за да мога да съм в крак с намеренията й. В началото останах с впечатлението, че се опитва просто да уреди баща й и брат й да спечелят малко пари, като продадат на Стефано на висока цена единствените обувки, марка „Черуло“, но скоро ми се стори, че целта й е преди всичко да се отърве от Марчело, като използва младия месар. В този смисъл имаше решаващо значение въпросът, който й зададох:

— Кой от двамата ти харесва повече?

Повдигна рамене.

— Марчело никога не ми е харесвал, отвращава ме.

— Би се сгодила за Стефано само за да изгониш Марчело от вас, така ли?

Позамисли се и отговори, че да.

От този момент нататък решихме, че крайната цел на всичките ни кроежи е да се борим по всякакъв начин срещу намесата на Марчело в живота й. Останалото ни се струпваше наоколо сякаш случайно и само му давахме път, а понякога и го насочвахме. Или поне така ни се струваше. Всъщност този, който действаше, беше винаги и само Стефано.

Три дни по-късно, точно както обеща, отиде в обущарницата и купи обувките, макар и да му стягаха. Двамата Черуло след дълги колебания му поискаха двайсет и пет хиляди лири, но бяха готови да слязат до десет хиляди. На него не му мигна окото и добави още двайсет хиляди за скиците на Лила, които — твърдеше — му харесвали и искал да си ги сложи в рамки.

— В рамки ли? — попита Рино.

— Да.

— Като картини на художник?

— Да.

— А на сестра ми каза ли й, че ще купиш и скиците й?

— Да.

Стефано не спря дотам. В един от следващите дни отново се отби в обущарницата и съобщи на бащата и сина, че е наел съседното на работилницата помещение.

— Засега ще си стои така — каза им, — но ако решите един ден да се разширите, помнете, че съм на разположение.

В дома на семейство Черуло дълго обсъждаха, като внимаваха да не повишават глас, какво можеше да означава този израз. „Да се разширим ли?“ Накрая, понеже сами явно не се досещаха, Лила им каза:

— Предлага ви да превърнете обущарницата в производствен цех, където да правите обувките „Черуло“.

— А пари? — предпазливо попита Рино.

— Той ще ги даде.

— Това на теб ли ти го каза? — възкликна невярващият Фернандо под натиска на Нунция.

— Каза го на вас двамата — отговори Лила, като посочи баща си и брат си.

— Той знае ли, че ръчно изработените обувки са скъпи?

— Нали му го показахте.

— А ако не се продават?

— Вие ще загубите труда си, а той парите.

— И толкова?

— Толкова.

Цялото семейство преживя напрегнати дни. Марчело мина на заден план. Идваше вечер в осем и половина, но вечерята не беше готова. Често се оказваше сам пред телевизора с Мелина и Ада, докато всичките Черуло обсъждаха нещо в другата стая.

Най-ентусиазиран, разбира се, беше Рино — възвърнаха се и енергията, и цветът на лицето му, и веселото настроение, и така както някога беше близък приятел с двамата Солара, сега започна да се сприятелява със Стефано, с Алфонсо, с Пинуча, дори и с госпожа Мария. Когато най-после Фернандо надмогна колебанията си, Стефано отиде в обущарницата и след кратко обсъждане стигнаха до устно съгласие, според което той щеше да поеме всички разходи, а двамата Черуло трябваше да започнат изработката както на модела, който Лила и Рино вече бяха осъществили, така и на всички други модели, с уговорката, че ще делят евентуалните приходи наполовина. Той извади от джоба си листовете и им ги показа един по един.

— Ще направите тези, тези, тези — каза им, — но да се надяваме, че няма да ви трябват две години, както разбрах, че се е случило с другите.

— Дъщеря ми е жена — отговори смутено Фернандо, — а Рино още не е изучил добре занаята.

Стефано поклати глава с усмивка.

— Лина я оставете на мира. Трябва да наемете работници.

— И кой ще им плаща? — попита Фернандо.

— Пак аз. Свободни сте да изберете двама или трима, по ваша преценка.

При мисълта да има, представете си, работници Фернандо целият пламна и езикът му се развърза, независимо от очевидното неодобрение на сина му. Разказа как е научил занаята от покойния си баща. Разказа колко тежка е била работата с машините в Казория. Сподели, че грешката му била, че се е оженил за Нунция, която имала слаби ръце и изобщо не желаела да работи, и че не е взел Инес, негова изгора от младежките години и сериозен работник, с която отдавна щял да си има собствен бизнес и да го развива по-добре и от Кампаниле, а сигурно и да излага в палатите на неаполския панаир. Накрая обяви, че имал в главата си идеи за невероятни обувки, перфектна изработка, и ако Стефано не се бил заинатил с налудничавите модели на Лила, сега щели да започнат производството им и представете си колко много щели да продадат. Стефано го изслуша търпеливо, но му отговори, че него за момента го интересува само да види съвършена изработка на моделите на Лила. Тогава Рино взе от него скиците на сестра си, огледа ги добре и го попита с леко подигравателен тон:

— Като ти ги сложат в рамки, къде ще си ги закачиш?

— Тук вътре.

Рино погледна към баща си, но той отново беше помръкнал и нищо не каза.

— Сестра ми съгласна ли е? — попита Рино.

Стефано се усмихна:

— Кой би се осмелил да направи нещо, ако сестра ти не е съгласна?

Стана, стисна енергично ръката на Фернандо и се отправи към вратата. Рино отиде да го изпрати и внезапно обзет от съмнение, му извика от прага, докато месарят се приближаваше до червения кабриолет:

— Марката на обувките си остава „Черуло“.

Стефано му направи знак с ръка, без да се обръща:

— Една Черуло ги е измислила и „Черуло“ ще се казват.