Елена Феранте
Гениалната приятелка (59)

37.

Спря колата пред обущарницата, дойде да ми отвори вратата, протегна ръка, за да ми помогне да сляза. Остави Лила да се оправя сама и тя остана зад нас. Двамата с него се спряхме пред витрината под погледите на Рино и Фернандо, които ни наблюдаваха отвътре изпод вежди и с любопитство.

Когато Лила ни настигна, Стефано отвори вратата на работилницата, пусна ме да мина първа и влезе, без да изчака Лила. Държа се много сърдечно с бащата и сина и помоли да види обувките. Рино се завтече да ги вземе, той ги разгледа и ги похвали:

— Леки са, а са здрави, имат чудесна линия. — И ме попита: — Какво мислиш, Лену?

Отговорих, силно смутена:

— Много са хубави.

Той се обърна към Фернандо:

— Дъщеря ви каза, че вие тримата много сте се потрудили да ги направите и че имате намерение да изработите още, също и дамски.

— Да — отговори Рино и погледна учудено сестра си.

— Да — отговори и Фернандо, озадачен, — но не веднага.

— А няма ли, отде да знам, някаква скица, за да се види по-ясно?

Рино се обърна към сестра си с известна неувереност да не би да му откаже:

— Покажи му скиците.

Лила не се възпротиви, с което отново го изненада. Отиде в задната част на обущарницата и се върна с листовете, които подаде на брат си, а той ги предаде на Стефано: всички модели, които беше измислила почти две години по-рано.

Стефано ми показа една скица на дамски обувки с много висок ток.

— Би ли си ги купила?

— Да, разбира се.

Продължи да разглежда скиците. После седна на едно столче и си свали дясната обувка.

— Кой номер са?

— 43, но може и да стане на 44 — излъга Рино.

Лила продължи да ни смайва, като коленичи пред Стефано и с помощта на обувалката приплъзна крака му в новата обувка. След това свали и другата му обувка и повтори същото действие.

Стефано, който до този момент беше влязъл в ролята на практичния мъж, действащ без много-много приказки, сега видимо се смути. Изчака Лила да се изправи, а той поседя няколко секунди, сякаш да си поеме дъх. После стана и направи няколко крачки.

— Тесни са ми — каза.

Лицето на Рино посивя от разочарование.

— Може да ги сложим на машината за разширяване — намеси се Фернандо неуверено.

Стефано ме погледна и попита:

— Как ми стоят?

— Добре — отговорих.

— Тогава ги взимам.

Фернандо запази невъзмутимо изражение, а Рино светна.

— Да знаеш, Стѐ, че това е ексклузивен модел „Черуло“, скъпи са.

Стефано се усмихна и отговори приятелски:

— Според теб щях ли да ги купя, ако не бяха ексклузивен модел „Черуло“? Кога ще са готови?

Рино, грейнал, погледна баща си.

— Ще ги задържим на машината поне три дни — каза Фернандо, но беше ясно, че би могъл да каже и десет, двайсет, един месец, очевидно имаше нужда от време пред тази неочаквана новина.

— Чудесно: вие помислете да ми ги дадете на цена като за приятел, а аз ще дойда след три дни да ги взема.

Сгъна листовете със скиците и ги сложи в джоба си пред обърканите ни погледи. Стисна ръката на Фернандо, после на Рино и се отправи към вратата.

— Скиците — каза Лила студено.

— Може ли да ти ги върна след три дни? — попита Стефано сърдечно и без да дочака отговор, отвори вратата. Остави ме да мина и излезе след мен.

Вече се бях настанила в колата до него, когато Лила ни настигна. Беше ядосана:

— Ти какво си мислиш, че брат ми е глупак и че баща ми е глупак, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако мислиш да си правиш майтап със семейството ми и с мен, си в грешка.

— Обиждаш ме, аз не съм Марчело Солара.

— А кой си?

— Търговец съм: обувките, които си нарисувала, са невиждани досега. Имам предвид не само тези, които купих, а всички.

— И тогава?

— И тогава дай ми време да помисля и ще се видим след три дни.

Лила заби поглед в него, сякаш искаше да прочете мислите му, и не се отдръпна от колата. Накрая произнесе едно изречение, което аз никога не бих имала куража да изрека:

— Да знаеш, че Марчело вече опита да ме купи по всякакъв начин, но мен никой не може да ме купи.

Стефано я погледна право в очите в продължение на една дълга секунда.

— Аз не си позволявам да похарча и една лира, ако не смятам, че може да ми върне сто.

Запали двигателя и потеглихме. Казах му на италиански с изтънял глас:

— Стефано, ще ме оставиш ли на ъгъла, моля те? Ако майка ми ме види в колата с теб, ще ми разбие физиономията.