Елена Феранте
Гениалната приятелка (58)

36.

Заварих Неапол потънал в смрад заради разлагащата жега. Майка ми, без да каже нито дума за външния ми вид — без акне, почерняла от слънцето, — ме укори, че се прибирам преди заплануваното.

— Какво си направила — попита ме, — държала си се лошо и приятелката на учителката те изгони, нали?

Баща ми ме посрещна по друг начин — очите му се навлажниха и ме заля с комплименти, сред които, повторен поне сто пъти, се открояваше:

— Майко мила, каква красива дъщеря имам!

Братята и сестра ми пък заявиха с известно пренебрежение:

— Станала си като негърка.

Когато се погледнах в огледалото, аз самата се учудих: от слънцето бях станала искрящо руса, обаче лицето, ръцете и краката ми бяха като боядисани с тъмно злато. Сред цветовете на Иския и загорелите лица на острова промяната ми изглеждаше нормална за обстановката; сега обаче, завърнала се в обкръжението на квартала, където всяко лице и всяка улица си оставаха болезнено бледи и безцветни, тя биеше на очи, беше твърде необичайна.

При първа възможност се втурнах да видя Лила. Извиках я от двора, тя се показа отгоре и бързо цъфна на входа. Прегърна ме, целуна ме, обсипа ме с комплименти както никога, направо ме смая с цялата тази проява на обич. Беше си същата и все пак за този повече от месец се беше променила. Приличаше не на момиче, а повече на жена, поне на осемнайсетгодишна жена, което тогава ми се струваше напреднала възраст. Старите й дрехи й бяха окъсели и отеснели, сякаш бе израсла в тях за броени минути, и пристягаха тялото й повече от допустимото. Беше станала още по-висока, с изправени рамене и очертани извивки. А свръхбледото й лице върху тъничкия врат ми се видя изящно, извънредно красиво.

Усетих, че е изнервена, на улицата няколко пъти се обърна да се огледа, но не ми даде обяснение. Каза ми само: „Ела с мен“, и поиска да я придружа до месарницата на Стефано. Хвана ме под ръка и добави:

— Това само с теб мога да го направя, добре, че си дойде, мислех си, че трябва да чакам чак до септември.

Никога не бяхме изминавали разстоянието до градинката така притиснати една до друга, единни, щастливи, че сме пак заедно. Разказа ми, че нещата се влошавали с всеки изминал ден. Тъкмо предишната вечер Марчело пристигнал у тях със сладкиши и шампанско и й подарил пръстен, обсипан с брилянти. Тя го приела и си го сложила на пръста, за да избегне проблеми в присъствието на родителите си, но преди той да си тръгне, на вратата му го върнала грубо. Марчело се възпротивил, заплашил я, както вече все по-често правел, после се разплакал неудържимо. Фернандо и Нунция разбрали, че нещо не е наред. Майка й се била привързала към Марчело, харесвали й вкуснотиите, които носел всяка вечер, гордеела се, че притежава собствен телевизор, а Фернандо смятал, че е дошъл краят на мъките му, защото благодарение на родството със семейство Солара можел да гледа на бъдещето без притеснения. И така, щом Марчело си тръгнал, двамата я притиснали повече от обикновено, за да разберат какво е станало. Резултатът: за първи път от толкова време Рино я защитил, развикал се, че ако сестра му не го искала тоя некадърник Марчело, имала пълното право да му откаже, и че ако те настоявали да му я дадат, тогава той, лично той щял да подпали всичко — и къщата, и обущарницата, и себе си, и цялото семейство. Баща и син се сбили, Нунция се намесила, събудили всички съседи. И не само: Рино си легнал силно разгневен, заспал внезапно и след един час отново получил пристъп на сомнамбулизъм. Намерили го в кухнята да пали кибритени клечки една след друга и да ги доближава до отвора за газта, все едно проверява дали изпуска. Нунция събудила Лила в паника: „Рино наистина иска да ни изгори живи“. Тя изтичала да види какво става и успокоила майка си: Рино спял и в съня си, за разлика от когато бил в будно състояние, наистина се притеснявал да не би да изтича газ. Завела го обратно до леглото и го сложила да спи.

— Не издържам повече — каза накрая, — не можеш да си представиш какво ми е, трябва да изляза от това положение.

Притисна се в мен, като че можех да я заредя с енергия.

— Ти си добре, на теб всичко ти е наред — каза ми, — трябва да ми помогнеш.

Отговорих й, че може да разчита на мен за всичко, и ми се стори облекчена, стисна ръката ми и пошепна:

— Гледай.

Отдалече видях нещо като червено петно, което излъчваше светлина.

— Какво е това?

— Не виждаш ли?

Не виждах добре.

— Новата кола, която Стефано си купи.

Автомобилът беше паркиран пред месарницата, а тя пък беше разширена, сега имаше два входа и беше претъпкана. Докато чакаха да ги обслужат, клиентките хвърляха възхитени погледи към този символ на охолство и престиж: в квартала никога не бяха виждали такава кола, цялата стъкло и метал, с покрив, който се отваря. Кола от класа, нищо общо с фиата на двамата Солара.

Приближих се и я разгледах, докато Лила стоеше на сянка и наблюдаваше улицата, сякаш всеки момент очакваше да я нападнат. От прага на месарницата се показа Стефано с омазнена престилка. Голямата му глава и високото му чело създаваха впечатление за непропорционалност, но това не нарушаваше приятното му излъчване. Пресече улицата, поздрави ме сърдечно и каза:

— Колко добре изглеждаш, като актриса си!

И той изглеждаше добре: беше загорял от слънцето като мен, сигурно бяхме единствените в целия квартал с такъв здрав вид. Казах му:

— Колко си почернял!

— Бях една седмица на почивка.

— Къде?

— На Иския.

— И аз бях на Иския.

— Знам, Лила ми каза, търсих те, но не те видях.

Посочих колата:

— Хубава е.

Стефано скромно кимна в знак на съгласие. После посочи към Лила и каза със смях в очите:

— Купих я за твоята приятелка, обаче тя не ми вярва.

Погледнах към Лила, която стоеше в сянката сериозна, с напрегнато изражение на лицето. Стефано се обърна към нея с лека ирония:

— Сега, като си дойде Ленуча, какво ще направиш?

Лила отговори, все едно й е неприятно:

— Да вървим. Обаче помни, че си поканил нея, аз само съм я придружила.

Той се усмихна и се върна в магазина.

— Какво става? — попитах объркана.

— Не знам — отговори ми, с което искаше да каже, че не знае в какво точно се забърква.

Изглеждаше така, както когато искаше да сметне наум нещо трудно, но без обичайния си нахакан израз; беше видимо притеснена, като че провеждаше експеримент с несигурен изход.

— Всичко започна с появата на този автомобил — каза ми.

Стефано, първо сякаш на шега, а после все по-сериозно, й се бил заклел, че е купил колата за нея, заради удоволствието поне веднъж да й отвори вратата и да я покани да се качи. „Тук вътре само на теб ти отива да се возиш“, казал й. И откакто му я доставили в края на юли, непрекъснато я канел — но не я притискал, бил любезен — да се повози с него и с Алфонсо, после с него и Пинуча, после даже с него и майка му. Но тя все отказвала. Накрая му обещала: „Ще дойда, като се върне Ленуча от Иския“. И ето ни сега, каквото имаше да става, щеше да става.

— А той знае ли за Марчело?

— Разбира се, че знае.

— И тогава?

— Пак настоява.

— Лила, страх ме е.

— Помниш ли колко неща сме правили, от които ни е било страх? Нарочно те чаках тебе.

 

 

Стефано се върна без престилка, с черна коса, почерняло лице и блеснали черни очи, с бяла риза и тъмни панталони. Отвори колата, седна зад волана, смъкна покрива. Аз понечих да се вмъкна в оскъдното място отзад, но Лила ме спря и се настани отзад. Седнах до Стефано притеснена, а той веднага потегли в посока към новите блокове.

Вятърът отвя горещината. Почувствах се добре, опиянена едновременно от скоростта и от спокойната увереност, която лъхаше от тялото на Карачи. Като че Лила ми беше обяснила всичко, без да ми обяснява нищо. Да, имаше я тази чисто нова блестяща спортна кола, купена само за да я повози, което се случваше в момента. Да, имаше го този младеж, който, макар и да знаеше за Марчело Солара, нарушаваше мъжките правила без никакво видимо притеснение. Да, имаше ме и мен, напъхана набързо в цялата работа, за да прикрия с присъствието си тайните думи, произнесени между тях, може би дори приятелството им. Но какво точно приятелство? Със сигурност тази обиколка с колата означаваше, че се случва нещо важно, но Лила не беше съумяла или не беше пожелала да ми даде нужните сведения, за да разбера. Какво се въртеше в ума й? Не можеше да не знае, че е на път да предизвика земетресение, по-лошо, отколкото когато изстрелваше хартиени топчета, напоени с мастило. И все пак възможно беше да няма нищо конкретно предвид. Такава беше, разчупваше равновесия само за да види как може да ги прегрупира наново. Така че, ето ни в движение, с развети на вятъра коси, Стефано, който, доволен, управлява с вещина, а аз седнала до него, все едно съм му годеница. Сетих се как ме погледна, когато каза, че приличам на актриса. Обмислих възможността да му се харесам повече от приятелката ми. Помислих си с ужас и за опасността Марчело Солара да стреля по нас. Този красив човек щеше да се разпадне като медния обков на тенджерата, за която ми писа Лила.

Обикаляхме покрай новите блокове, за да избегнем да минем пред бара на Солара.

— Мен не ме интересува дали Марчело ще ни види — каза Стефано спокойно, — но ако за теб е важно, добре.

Навлязохме в тунела и се отправихме към крайбрежието. По същия път аз и Лила бяхме минали онзи ден преди години, когато ни хвана дъждът. Споменах за случката, Лила се усмихна, Стефано поиска да му разкажем. Докато се забавлявахме да му описваме подробностите, стигнахме до сградата на старата житница в Неапол.

— Какво ще кажете, бърза е, нали?

— Много е бърза — потвърдих ентусиазирано.

Лила не направи никакъв коментар. Оглеждаше се, понякога ме докосваше по рамото да ми посочи къщите, дрипавата беднотия по улиците, все едно в това виждаше потвърждението на нещо си и се предполагаше, че трябва да я разбера. После попита Стефано без предисловия:

— Ти наистина ли си различен?

Той я потърси с поглед в огледалцето.

— От кого?

— Ти знаеш.

Той не отговори веднага. После произнесе на диалект:

— Да ти кажа ли истината?

— Да.

— Такова ми е намерението, но не знам дали ще се получи.

В този момент напълно се убедих, че Лила е скрила от мен доста от това как се бяха развили нещата. Тонът и намеците, с които говореха, сочеха, че са се сближили, че и друг път са си говорили, и то не на шега, а сериозно. Какво бях пропуснала, докато бях на Иския? Обърнах се да я погледна, бавеше се със следващата си реплика; помислих, че отговорът на Стефано я е раздразнил със своята уклончивост. Беше окъпана в слънчева светлина, с притворени очи и блузка, издута от гърдите й и от вятъра.

— Тук мизерията е по-страшна от нашата — каза. И добави без връзка, през смях: — Не си мисли, че съм забравила как искаше да ми продупчиш езика.

Стефано кимна.

— Бяха други времена — отговори.

— Човек си остава страхлив завинаги, а ти беше два пъти по-страхлив от мен.

Той се усмихна смутено и без да отговаря, натисна газта по посока към пристанището. Обиколката трая по-малко от половин час; върнахме се през „Ретифило“ и Пиаца Гарибалди.

— Брат ти не е добре — каза Стефано, когато наближихме отново квартала. Потърси я пак в огледалцето и попита: — Онези на витрината ли са обувките, които направихте двамата?

— Ти откъде знаеш за обувките?

— Рино само за тях говори.

— Е, и?

— Много са хубави.

Тя присви очи и ги стисна, почти ги затвори.

— Купи си ги — каза му с предизвикателен тон.

— За колко ги продавате?

— Говори с баща ми.

Стефано рязко обърна посоката на движение, с което ме запрати към вратата; поехме към обущарницата.

— Какво правиш? — попита го Лила, сега вече разтревожена.

— Каза да си ги купя и отивам да си ги купя.