Елена Феранте
Гениалната приятелка (57)

35.

Писмото ме разтърси дълбоко. Светът на Лила, както обикновено, бързо се насложи върху моя. Всичко, което й бях писала през юли и август, ми се стори банално и ме обзе желание да се поправя. Не отидох на плаж, а опитах веднага да й отговоря с едно сериозно писмо, написано в същия лаконичен, ясен и същевременно разговорен тон като нейното. Но ако другите писма ми се бяха получили лесно — изпълвах цели страници за минути, без нищо да поправям, — това го писах, пренаписвах, после пренаписах още веднъж и въпреки това не ми се удаде да изразя подобаващо омразата на Нино към баща му, ролята, която случката с Мелинда беше изиграла за зараждането на това озлобление, отношенията ми с цялото семейство Сараторе и дори загрижеността ми за това, което й се случваше. Донато, който в действителност беше забележителен мъж, в писмото изглеждаше най-обикновен баща на семейство, а самата аз по отношение на Марчело бях способна само да дам повърхностни съвети. Накрая ми прозвуча истински само разочарованието, че тя имаше телевизор у дома, а аз не.

И така, не можах да й отговоря, макар и да се лиших от морето, от слънцето, от удоволствието да бъда с Чиро, Пино, Клелия, Лидия, Мариза, Сараторе. Добре, че Нела по едно време дойде да ми прави компания на терасата и ми донесе чаша ечемична отвара. Добре, че, когато се върнаха от плажа, семейство Сараторе изразиха съжаление, че съм останала в къщата, и започнаха да ми подготвят празненството. Лидия пожела лично да направи торта с огромно количество маслен крем, Нела отвори бутилка вермут. Донато запя неаполитански песни, Мариза ми подари едно конопено морско конче, което беше купила за себе си от пристанището предната вечер.

Поуспокоих се, но все не успявах да си избия от главата мисълта за Лила в беда, докато аз се чувствах толкова добре и всички празнуваха в моя чест. Заявих с известен драматизъм, че съм получила писмо от една приятелка, че тази приятелка има нужда от мен и че затова ще си тръгна по-рано от предвиденото. „Най-късно вдругиден“, обявих, но без много да си вярвам. Всъщност исках само да чуя Нела да се вайка, Лидия да каже, че на Чиро ще му бъде безкрайно мъчно, Мариза да изпадне в отчаяние и Сараторе да възкликне безутешно:

— А ние какво ще правим без теб?

Все неща, които ме трогнаха и направиха празника ми още по-приятен.

На Пино и Чиро им се доспа и Лидия и Донато ги заведоха да си легнат. Мариза ми помогна да измия чиниите, Нела ми каза да си поспя повече, ако искам, а тя щяла да приготви закуската. Възпротивих се, това беше мое задължение. Един по един всички се оттеглиха и останах сама. Разпънах си леглото в ъгъла, както винаги, огледах за хлебарки и комари. Погледът ми попадна на медните тенджери.

Лила пишеше толкова убедително, че се загледах в тенджерите с нарастващо безпокойство. Спомних си, че тя много харесваше блясъка им и когато ги миеше, винаги ги лъскаше старателно. Неслучайно преди четири години разказваше, че кръвта на дон Акиле е пръснала върху тях, когато го намушкали. Сега пак там намираха място тегнещата върху й заплаха и тревожността от трудния избор, който й предстоеше — беше накарала една от тенджерите да гръмне, като че формата й внезапно бе решила да поддаде и да послужи като знак. Можех ли да си представя подобни неща без нея? Можех ли да вдъхна живот на всеки предмет и да го накарам да заиграе според ритъма на моя живот? Загасих лампата. Съблякох се и си легнах с писмото на Лила и със синия разделител на Нино — най-ценните неща, които ми се струваше, че имам в този момент.

От големия прозорец струеше бяла лунна светлина. Целунах разделителя, както правех всяка вечер, и опитах да прочета отново писмото от приятелката ми на слабия отблясък. Тенджерите блестяха, масата проскърцваше, таванът беше тежко надвиснал отгоре, а отстрани напираше нощният морски въздух. Отново се почувствах унизена от таланта на Лила да пише, от степента на съзидание у нея, която аз нямах, и очите ми се замъглиха. Да, радвах се, че я бива толкова много и без да учи или да чете книги от библиотеката, но тази радост ми причиняваше гузна мъка.

Дочух стъпки. Видях една сянка да влиза в кухнята — беше Сараторе, бос и със синята си пижама. Дръпнах чаршафа да се завия. Отиде до чешмата, наля си чаша вода, отпи. Няколко секунди остана прав до мивката, остави чашата и тръгна към леглото ми. Клекна отстрани до мен с лакти, опрени върху края на чаршафа.

— Знам, че не спиш — каза ми.

— Да.

— Недей да мислиш за приятелката си, остани.

— В беда е, има нужда от мен.

— Аз съм този, който има нужда от теб — каза той, протегна се, целуна ме по устата, но не с лекотата на сина си, а като разтвори устните ми с език.

Не помръднах.

Той леко отметна чаршафа, като продължаваше да ме целува внимателно и страстно, потърси с ръка гърдите ми и ги погали под нощницата. После ги остави, слезе надолу между краката ми и притисна силно два пръста върху гащичките ми. Нито казах, нито направих нещо, бях вцепенена от държанието му, от ужас, от удоволствието, което изпитвах въпреки това. Мустаците му бодяха горната ми устна, езикът му беше грапав. Бавно се откъсна от устата ми и отдръпна ръката си.

— Утре вечер ще си направим една хубава разходка по плажа двамата — каза с леко дрезгав глас, — много те обичам и знам, че и ти ме обичаш много, нали?

Не отговорих нищо. Той докосна отново устните ми със своите, промърмори „лека нощ“, надигна се и излезе от стаята. Не знам колко още време останах неподвижна. Колкото и да се опитвах да излича усещането от езика му, от милувките му, от натиска на ръката му, не успявах. Дали Нино е искал да ме предупреди, дали е знаел, че ще се случи? Изпитах неудържима омраза към Донато Сараторе и се отвратих от себе си заради удоволствието, което остави в тялото ми. Колкото и днес да изглежда невероятно, откакто се помнех, до онази вечер не бях си доставяла такава тръпка, не я познавах и бях изненадана, когато я почувствах. Останах в същото положение не знам колко часа. Когато започна да просветлява, се сепнах, събрах всичкия си багаж, оправих леглото, написах два благодарствени реда на Нела и си тръгнах.

На острова не се чуваше почти никакъв звук, морето беше неподвижно, само миризмите бяха ясно доловими. С броените пари, които майка ми ми беше дала преди месец, взех първото корабче. Щом то тръгна и островът с нежните му утринни цветове се отдалечи достатъчно, си помислих, че най-после имам нещо за разказване, на което Лила няма да може да отвърне с нищо по-значимо. Но веднага усетих, че отвращението, което изпитвах към Сараторе, и погнусата към мен самата нямаше да ми позволят да отворя уста. И наистина за пръв път търся думи, за да изразя неочаквания край на моето летуване.