Елена Феранте
Гениалната приятелка (56)

34.

В края на август, когато това знаменито време беше към края си, неочаквано се случиха две важни неща в един и същи ден. Беше двайсет и пети, помня го с точност, защото беше рожденият ми ден. Станах, приготвих закуска за всички и когато седнаха на масата, съобщих:

— Днес навършвам петнайсет години — и още докато го произнасях, се сетих, че Лила ги беше навършила на единайсети, но аз, в плен на толкова емоции, бях забравила.

Макар да беше традиция да се празнуват именните дни — рождените тогава не се смятаха за важни, — семейство Сараторе и Нела настояха вечерта да си направим малко тържество. Зарадвах се. Те отидоха да се приготвят за плажа, а аз се заех да раздигам масата, когато ето че се появи раздавачът. Показах се от прозореца, той съобщи, че носи писмо за Греко. Слязох долу на бегом с разтуптяно сърце. Изключвах възможността да са ми писали родителите ми. От Лила ли беше писмото, или от Нино? Беше от Лила. Разкъсах плика. От него изпаднаха пет гъсто изписани листа, изгълтах ги на един дъх, но не разбрах почти нищо от прочетеното. Днес може и да изглежда нереалистично, но стана точно така: още преди да ме погълне съдържанието, ме порази това, че в написаното се долавяше гласът на Лила. И не само. Още от първите редове се сетих за „Синята фея“, единствения текст, написан от нея, който бях чела, с изключение на домашните в училище, и разбрах кое навремето ми беше харесало толкова много. „Синята фея“ притежаваше същото качество, което ми правеше впечатление в този момент: Лила умееше да говори чрез написаното; за разлика от мен, когато пишех, за разлика от Сараторе в неговите статии и стихотворения, за разлика и от много писатели, които бях чела и четях в момента, в начина й на изразяване — да, с грижливо подбрани думи, да, без грешки, въпреки че беше прекратила обучението си, но и нещо повече — нямаше и следа от изкуственост, не се усещаше липса на естественост на писменото слово. Четях и я виждах, чувах я. Гласът, вложен в написаното, ме увлече, завладя ме още повече от когато си говорехме очи в очи: беше напълно лишен от излишните разговорни елементи и от безпорядъка на говоримата реч; в него имаше една жива подредба, която си представях достойна за реч, произнесена от някой късметлия, роден от главата на Зевс, а не от семейство Греко или Черуло. Засрамих се от детските писма, които й бях написала, от прекалените възклицания, от цялата лековатост, престорена веселост и престорена болка. Кой знае какво си бе помислила Лила за мен? Изпитах презрение към себе си и ме доядя на господин Джераче, който ме подведе, като ми писа девет по италиански. Първоначалният ефект от това писмо беше, че на петнайсет години, точно на рождения ми ден, ме накара да се почувствам измамница. Училището ме беше въвело в заблуда и доказателството беше там, в писмото на Лила.

След това лека-полека изплува и съдържанието. Лила ме поздравяваше за рождения ми ден. Не ми беше писала, защото се радвала, че си прекарвам хубаво на слънце, че се чувствам добре със семейство Сараторе, че обичам Нино, че толкова ми харесват Иския и плажът Маронти, и не искала да ми помрачава ваканцията с неприятните събития около нея. Но сега изпитвала нужда да прекъсне мълчанието. Веднага след като заминах, Марчело Солара, със съгласието на Фернандо, започнал да се появява за вечеря всеки ден. Пристигал точно в двайсет и трийсет и си тръгвал точно в двайсет и два и трийсет. Винаги носел по нещо: сладкиши, шоколадови бонбони, захар, кафе. Тя не ги докосвала, държала се възможно най-резервирано с него, а той я гледал в мълчание. След първата седмица на подобна мъка, тъй като Лила се държала, все едно не е там, решил да я впечатли. Появил се една сутрин с един едър тип, който бил целият в пот, и домъкнал в трапезарията един огромен кашон. От кашона се появил един предмет, познат на всички ни, но който малко хора в квартала притежаваха: телевизор, тоест апарат с екран, на който се виждат образи, също като на кино, но които не идват от прожектор, а от въздуха, и който апарат вътре има една тайнствена тръба, наречена катодна. Заради тази тръба, за която едрият потен мъж не спирал да говори, апаратът не проработил дни наред. След много опити накрая се включил и сега половината квартал, в това число и майка ми, баща ми, братята и сестра ми, ходели у Черуло да се дивят на това чудо. Не и Рино. Бил по-добре, температурата му вече окончателно спаднала, но престанал да разговаря с Марчело. Когато той идвал у тях, започвал да недоволства от телевизора и след малко или отивал да си легне, без да е докоснал храната, или излизал и се скитал до среднощ с Паскуале и Антонио. А пък Лила казваше, че й харесва телевизията. Особено й харесвало да гледа с Мелина, която идвала всяка вечер и дълго седяла и гледала в мълчание, извънредно съсредоточена. Бил единственият спокоен момент. В останалото време всички си изкарвали яда на нея: брат й, защото го била изоставила на съдбата му да бъде слуга на баща им, докато тя се гласяла за брак, който щял да я направи господарка; Фернандо и Нунция, защото не била учтива със Солара, ами се държала безобразно; Марчело, защото, без да му е давала съгласието си, се чувствал все повече сгоден, даже господар на положението, и вече се гласял да премине от тихо съзерцание към опити за целувки и към въпроси къде ходи през деня, с кого се вижда, дали е имала други приятели, дали някой я е докосвал. Тъй като тя не му отговаряла или, по-лошо, подигравала му се, като му разказвала за целувки и прегръдки с несъществуващи гаджета, една вечер той най-сериозно й прошепнал на ухото: „Ти ме взимаш на подбив, обаче помниш ли, когато ме заплаши с ножа? Е, имай предвид, че ако разбера, че ти харесва друг, няма да се спра със заплахата, ще те убия и толкова“. Така че тя не знаела как да излезе от това положение и продължавала да си носи оръжието за всеки случай. Но умирала от страх. На последните страници споделяше, че усещала около себе си цялото зло, събрано в квартала. Даже мрачно подхвърляше: зло и добро са смесени и се подсилват взаимно. Като се замислел човек, Марчело наистина бил добра партия, но доброто намирисвало на зло, а злото на добро, една смес, от която дъхът й спирал. Преди няколко вечери й се случило нещо, което наистина я смразило от страх. Марчело си бил тръгнал, телевизорът бил изключен, къщата била празна, Рино бил навън, а родителите й се готвели да си лягат. И така, тя била сама в кухнята, миела чиниите, била уморена, останала без сили, когато изведнъж нещо гръмнало. Обърнала се рязко и разбрала, че била голямата медна тенджера. Така, сама. Висяла си на пирона, където винаги стояла, обаче в центъра й имало голяма пукнатина, краищата й били изкривени нагоре и цялата тенджера се била обезформила, сякаш не можела повече да се побере в ролята си на тенджера. Майка й дотичала по нощница и я обвинила, че я е изпуснала и съсипала. Но една медна тенджера и да паднела, нямало да се разпука и да се обезформи по този начин. „Този вид неща ме плашат — завършваше Лила — повече от Марчело и от когото и да било. И чувствам, че трябва да намеря решение, ако не едно след друго ще се пръсне всичко, всичко, всичко.“ Взимаше си довиждане, отправяше ми още пожелания и въпреки че желаела обратното, въпреки че нямала търпение да ме види отново, въпреки че спешно се нуждаела от помощта ми, ми пожелаваше да си остана на Иския с милата госпожа Нела и никога повече да не се връщам в квартала.