Елена Феранте
Гениалната приятелка (55)

33.

Цяла нощ плаках в притихналата кухня. Заспах едва на разсъмване. Когато Нела ме събуди, ме смъмри и ми съобщи, че Нино пожелал да закуси на терасата, за да не ме безпокои. Беше си тръгнал.

Облякох се набързо; тя разбра, че страдам.

— Върви — реши накрая да ме пусне, — може и да успееш.

Затичах се към пристанището с надеждата да стигна, преди корабчето да е тръгнало, но то вече беше навътре в морето.

Последваха мъчителни дни. Когато разтребвах стаите, намерих един разделител за книги от син картон, който принадлежеше на Нино, и го скрих при моите неща. Вечерно време в леглото ми в кухнята го миришех, целувах го, близвах го с върха на езика си и плачех. Моята отчаяна страст сама по себе си ме разчувстваше и подхранваше плача ми.

Тогава пристигна Донато Сараторе и започна неговият петнайсетдневен отпуск. Съжали, че синът му вече си е тръгнал, но беше доволен, че е отишъл със съучениците си в Авелино да учат.

— Наистина сериозно момче — каза ми, — като теб. Гордея се с него, както, предполагам, би трябвало да се гордее с теб твоят баща.

Присъствието на този вдъхващ доверие човек ме поуспокои. Той пожела да се запознае с новите приятели на Мариза и една вечер ги покани на голям лагерен огън на плажа. Сам се погрижи да натрупа всички дърва, които успя да намери, и остана с нас, младежите, до късно. Момчето, което беше нещо като гадже на Мариза, подрънкваше на китара и Донато пя с прекрасния си глас. Когато нощта напредна, засвири той самият, свиреше добре и поде танцувална музика. Някои затанцуваха, начело с Мариза.

Гледах този мъж и си мислех: той и синът му нямат абсолютно нищо общо. Нино е висок, има нежно лице, чело, скрито под възчерна коса, устата му е винаги приканващо полуотворена. А Донато е среден на ръст, с изсечени черти на лицето, косата му е съвсем оредяла по слепоочията, устата му е свита, почти без устни. Нино винаги гледа намусено и вижда отвъд предметите и хората, от което очите му сякаш се изпълват със страх; Донато винаги гледа приветливо, приема всеки предмет или човек според това как изглежда, което му доставя извънредно удоволствие и го кара непрекъснато да се усмихва. Нино нещо го разяжда отвътре, като Лила, а това е едновременно дар и мъчение — те са неудовлетворени, не смеят да се отпуснат, страхуват се от случващото се около тях; този човек — не, той изглежда влюбен във всяко проявление на живота, сякаш всяка изживяна секунда възприема в абсолютната й бистрота.

От тази вечер нататък започнах да приемам бащата на Нино като вдъхващо сигурност противодействие не само срещу мрака вътре в мен, към който ме тласна синът му, като си тръгна след една едва доловима целувка, но и — както стъписано си дадох сметка — към който ме тласна и Лила, като не отговаряше на писмата ми. Тя и Нино едва се познават, помислих си, никога не са били приятели, обаче сега ми се струваха много подобни: нямат нужда от нищо и от никого и винаги знаят кое трябва и кое не. Ами ако грешат? Кое му е толкова ужасното на Марчело Солара и кое му е толкова ужасното на Донато Сараторе? Не разбирах. Обичах и Лила, и Нино, и сега ми липсваха по различен начин, но бях благодарна на този омразен баща, който зачиташе мен и всички нас, младите, и ни даряваше радост и спокойствие в нощта на плажа Маронти. Внезапно се почувствах доволна, че никой от двамата не присъстваше на острова.

Започнах да чета отново, написах едно последно писмо на Лила, в което й съобщавах, че тъй като изобщо не ми отговаря, повече няма да й пиша. И се приобщих към семейство Сараторе, почувствах се като сестра на Мариза, на Пинучо и на малкия Чиро, който вече толкова ме обичаше, че само с мен не проявяваше капризи и спокойно си играехме и събирахме мидени черупки. Лидия, която в чувствата си към мен окончателно беше преминала от враждебност към симпатия и привързаност, често ме хвалеше за старанието, което влагах във всичко: да подредя масата, да разтребя стаите, да изпера, да се занимавам с детето, да чета и да уча. Една сутрин ми даде да пробвам един неин бански костюм, който й беше малък, и тъй като Нела и също Сараторе, привикан по спешност да даде мнение, се въодушевиха от това колко добре ми стои, ми го подари. В дадени моменти дори изглеждаше, че ме предпочита пред Мариза.

— Мързелива е, суетна е — твърдеше, — лошо съм я възпитала, не се учи добре, а ти си толкова старателна във всичко. И веднъж добави: — Точно като Нино, само дето ти си слънчева, а той все е нервен.

Като чу критиката, отправена към големия му син, Донато веднага се зае да го хвали:

— Златно момче е — каза и с поглед потърси потвърждение от мен, а аз кимнах утвърдително с голяма готовност.

Всеки път след продължително плуване Донато лягаше до мен да изсъхне на слънце и четеше вестник „Рим“, единственото му четиво. Учудваше ме, че човек, пишещ стихове и дори издал стихосбирка, никога не чете. Не си носеше книги и не се поинтересува от моите. Понякога ми четеше на глас откъс от някоя статия — думи и изречения, от които Паскуале много би се ядосал, както и госпожа Галиани. Но аз си мълчах, не ми се искаше да споря с този толкова любезен човек и да развалям прекрасните му впечатления от мен. Веднъж ми прочете цяла статия от начало до край, като на всеки два реда се обръщаше към Лидия с усмивка, а Лидия му отговаряше със съзаклятническа усмивка и тя. Накрая ме попита:

— Хареса ли ти?

В статията се говореше за бързината на пътуването с влак, сравнена с тази от едно време, когато се е пътувало с двуколка или пеша по селските пътища. Беше написана с гръмки фрази, които той четеше много развълнувано.

— Да, изключително много — отговорих.

— Виж кой я е написал, какво пише тук?

Протегна се към мен и постави вестника пред очите ми. Прочетох с вълнение:

— Донато Сараторе.

Лидия избухна в смях, той също. Оставиха ме на пясъка да наглеждам Чиро, а те отидоха да се изкъпят по техния начин, притиснати един в друг, докато си шепнеха на ухо. При вида им си помислих: горката Мелина, но без да изпитвам неприязън към Сараторе. Ако приемех, че Нино е бил прав и между двамата наистина е имало нещо; ако приемех следователно, че Сараторе наистина беше изневерил на Лидия, то сега, когато го познавах достатъчно, още по-малко от преди ми се удаваше да го виня, а и не ми изглеждаше жена му да го упреква, макар че навремето го беше накарала да напуснат квартала. Що се отнасяше до Мелина, разбирах и нея. Беше изпитала радостното чувство да обича този мъж, толкова различен от другите — контрольор на влак, но и поет, и журналист, — и крехкото й съзнание не беше успяло да се приспособи към прозаичното ежедневие без него. Тези мисли ме удовлетворяваха. В онези дни ме радваше всичко: любовта ми към Нино, тъгата ми, обичта на другите около мен, собствената ми способност да чета, да мисля, да разсъждавам в самота.