Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’amica geniale, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Вера Петрова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Гениалната приятелка
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 02 ноември 2016
Редактор: Бояна Петрова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-619-150-869-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529
История
- —Добавяне
32.
Опитах да предложа на Мариза да отидем да го чакаме на пристанището, но тя отказа; заяви, че брат й не заслужавал такова внимание. Нино пристигна вечерта. Висок, много слаб, с небесносиня риза, тъмни панталони, сандали и сак на рамо, не показа и най-малка изненада, че ме намира на Иския, и то в същата къща, чак си помислих, че в Неапол имат телефон и Мариза е намерила начин да го предупреди. На масата се изразяваше с едносрични думи, на закуска не се появи. Събуди се късно, късно тръгнахме за плажа и той не взе да носи почти нищо. Веднага се хвърли решително във водата и заплува към хоризонта без виртуозната показност на баща си, със съвсем естествени движения. Когато изчезна, се притесних да не би да се е удавил, но нито Лидия, нито Мариза изглеждаха обезпокоени. Появи се след близо два часа и се зачете, като пушеше цигара след цигара. Цял ден чете, без изобщо да ни проговори, и подреждаше угасените фасове в пясъка в две редици. Заех се с четене и аз и отказах на Мариза да се разходим по брега. На вечеря той хапна набързо и излезе. Докато раздигах и миех чиниите, си мислех за него. Оправих леглото си в кухнята и отново се зачетох в очакване да се прибере. Четох докъм един, после заспах на запалена лампа с разтворена на гърдите книга. На сутринта се събудих на загасена лампа със затворена книга. Помислих, че е бил той, и усетих горещ прилив от любов във вените, какъвто никога не бях изпитвала.
След няколко дни нещата се пооправиха. Забелязах, че от време на време ме поглежда и после се обръща на другата страна. Попитах го какво чете, казах му какво чета аз. Говорихме си за книгите си, с което отегчихме Мариза. В началото изглеждаше, че ме слуша внимателно, после, точно както правеше Лила, заговори той и продължи, все по-увлечен от собствените си разсъждения. Тъй като исках да забележи колко съм умна, опитвах да го прекъсна и да изкажа мнение, но беше трудно; изглеждаше доволен от присъствието ми само ако мълчах и слушах, с което скоро се примирих. А и говореше неща, които не бях способна да мисля, или поне не бях способна да изговоря с такава сигурност, както умееше той на своя убедителен и правилен италиански.
Понякога Мариза ни замерваше с пясък и ни прекъсваше с викове:
— Престанете, на кой му пука за тоя Достоевски, на кой му пука за Карамазов!
Тогава Нино внезапно млъкваше и се отдалечаваше по брега с наведена глава, докато се превърне в точица. Аз прекарвах известно време с Мариза в разговори за приятеля й, който не можеше да дойде тайно да я види, а това я довеждаше до плач. Междувременно се чувствах все по-добре, направо не вярвах, че може да се живее така. Може би, мислех си, момичетата от Вия дей Миле — например онази, облечена в зелено — водеха такъв живот.
На всеки три-четири дни си идваше Донато Сараторе, но оставаше най-много двайсет и четири часа и си тръгваше. Твърдеше, че не мисли за друго, освен за 13 август, когато ще се установи в Барано за две пълни седмици. Щом се появеше баща му, Нино се превръщаше в сянка. Хапваше, изчезваше, появяваше се късно през нощта, без да промълви и дума. Слушаше го с отстъпчива полуусмивка и каквото и да твърдеше баща му, не се съгласяваше с него, но и не му противоречеше. Единствените случаи, в които заявяваше нещо твърдо и решително, бяха, когато Донато споменаваше за лелеяния 13 август. Две минути по-късно напомняше на майка си — на майка си, не на Донато, че веднага след празника на 15 август трябва да се върне в Неапол, защото се бил уговорил със съученици да се видят — смятали да се съберат в една вила в Авелино — и да подготвят заедно дадените им за ваканцията уроци.
— Лъже — пошепваше ми Мариза — няма никакви уроци.
Майка му обаче го хвалеше, а също и баща му. Даже Донато използваше случая веднага да захване една от любимите си теми: Нино имаше късмет, че учи, той могъл да си позволи да учи само до втората година в техникума и трябвало да започне работа, но ако имал възможност да учи като сина си, кой знае къде щял да стигне. И завършваше:
— Учи се, Нино, браво, татко, само така, и да постигнеш това, което аз не успях.
Тези изказвания дразнеха Нино повече от всичко. Само и само за да се спаси, понякога канеше мен и Мариза да излезем с него. Казваше мрачно на родителите си, все едно само го тормозехме:
— Искат да си купят сладолед и да се поразходят, ще ги изведа.
В подобни случаи Мариза отиваше с радост да се приготви, а аз се натъжавах при вида на все същите ми парцалки. Но ми се струваше, че не го интересува дали бях хубава, или грозна. Шом излезехме, започваше разговор, от което Мариза се отчайваше и заявяваше, че щяло да е по-добре той да си бил останал у дома. А аз не изпусках и една думица от устата на Нино. Много ме учудваше това, че в тълпата на пристанището, при всичките онези млади и не толкова млади мъже, които ни заглеждаха с Мариза, смееха се и се пробваха да ни заговорят, той не проявяваше и частица от агресивността на Паскуале, Рино, Антонио, Енцо, когато излизаха с нас и някой ни хвърлеше някой поглед в повече. За спътник пазач изобщо не ставаше. Сигурно защото беше обсебен от нещата, които му минаваха през ума, и от желанието да ги сподели с мен, а около нас можеше да става каквото ще.
Ето как стана така, че Мариза се запозна с едни момчета от Форио, те й дойдоха на гости в Барано, тя ги доведе при нас на плажа и започна да излиза с тях всяка вечер. Отивахме тримата до пристанището, но щом стигнехме, тя отиваше нанякъде с новите си приятели (кога ли Паскуале щеше да е толкова либерален с Кармела или Антонио с Ада?), а ние се разхождахме край морето. Срещахме се отново към десет с нея и се прибирахме вкъщи.
Една вечер, щом останахме сами, Нино ми призна, че като малък много завиждал на отношенията ни с Лила. Гледал ни отдалеч, винаги заедно, винаги увлечени в приказки, и искал да се сприятели с нас, но нямал смелост. После се усмихна и ми каза:
— Помниш ли, когато ти се обясних?
— Да.
— Много те харесвах.
Станах огненочервена, промълвих глупаво:
— Благодаря.
— Мислех, че ще станем гаджета и че винаги ще бъдем заедно тримата: аз, ти и твоята приятелка.
— Заедно?
Усмихна се при спомена за себе си като малък.
— Нищо не разбирах от гаджета.
После ме попита за Лила.
— Продължи ли да учи?
— Не.
— А какво прави?
— Помага на родителите си.
— Много я биваше в училище, човек не можеше да й излезе насреща, направо ми замайваше главата.
Каза точно така — замайваше ми главата — и аз, ако преди това се почувствах зле, защото в действителност ми беше признал, че ми се е обяснил в любов само за да се опита да се намеси в отношенията ни с Лила, този път усетих физически мъката, направо усетих болка в средата на гърдите.
— Вече не е такава — казах, — променила се е.
И почувствах импулсивно желание да добавя: „Чул ли си какво говорят за мен учителите ни?“. Добре, че успях да се сдържа. Но след този разговор престанах да пиша на Лила: стана ми трудно да споделям с нея това, което ми се случваше, а и бездруго не ми отговаряше. Вместо това се посветих на грижи за Нино. Знаех, че се събужда късно, и си измислях всякакви поводи да не закусвам с останалите. Чаках го, за да сляза до морето с него, приготвях му нещата за плажа и му ги носех, къпехме се заедно в морето. Но когато поемеше навътре, не бях способна до го следвам и се връщах на хавлията, откъдето гледах с тревога следата, която оставяше, и тъмната точица на главата му. Изпитвах страх, ако го загубех от поглед, и щастие, когато го забележех да плува обратно. Просто го обичах, знаех го и бях щастлива.
Средата на август обаче наближаваше. Една вечер му казах, че не ми се ходи до пристанището, че предпочитам да се разходя до Маронти на пълната луна. Надявах се, че ще дойде с мен, вместо да придружи сестра си, която настояваше за пристанището — имаше си там нещо като приятел, с когото, както ми сподели, се целуваше и прегръщаше, като по този начин изневеряваше на другия си приятел в Неапол. Той обаче отиде с Мариза. Беше въпрос на принцип и аз се запътих към плажа по каменистия път надолу. Пясъкът беше студен, сиво-черен на лунната светлина, дъхът на морето се долавяше едва-едва. Нямаше жива душа и аз се разплаках от самота. Какво бях, коя бях? Чувствах се отново хубава, нямах вече пъпки, от слънцето и морето бях отслабнала и се бях източила и въпреки това човекът, когото харесвах и на когото исках да се харесвам, не проявяваше никакъв интерес към мен. С какви знаци бях белязана от съдбата? Представих си квартала като въртоп, излизането от който бе чиста илюзия. Тогава чух пясъка да проскърцва, обърнах се и видях сянката на Нино. Седна обаче настрана. След час трябваше да се върне да вземе сестра си. Усетих, че е нервен, защото нанасяше удари по пясъка с лявата си пета. Този път не заговори за книги, а неочаквано поде разговор за баща си.
— Ще посветя живота си — заяви, сякаш ставаше дума за мисия — на това да направя всичко възможно да не приличам на него.
— Симпатичен човек е.
— Така казват всички.
— Тогава?
Направи саркастична физиономия, която го загрози за няколко секунди.
— Как е Мелина?
Погледнах го стъписана. Аз толкова внимавах да не спомена Мелина през тези дни на усилени разговори, а ето че той заговори за нея.
— Горе-долу.
— Беше й любовник. Много добре знаеше, че е уязвима жена, но за него беше въпрос на суета. От суета би наранил всекиго, без да се чувства отговорен. Понеже е убеден, че прави всички щастливи, си мисли, че всичко трябва да му се прощава. Ходи на църква всяка неделя. Държи се добре с децата си. Обсипва майка ми с внимание. Обаче й изневерява въпреки това. Какъв лицемер, отвращава ме!
Не знаех какво да му отговоря. В квартала може и да се случваха ужасни неща, бащи и синове често стигаха до бой, като Рино и Фернандо например. Но от агресията в тези няколко изрядно построени изречения ме заболя. Нино мразеше баща си с цялата си душа, ето защо говореше толкова често за Карамазови. Но не беше там работата. Това, което дълбоко ме озадачи, беше, че нищо у Донато Сараторе, както видях със собствените си очи и чух със собствените си уши, не изглеждаше толкова отблъскващо — беше бащата, когото всяко момиче и всяко момче би искало да има, и Мариза наистина го обожаваше. А и ако грехът му беше в способността му да обича, не виждах нищо кой знае колко злонамерено в това; дори за моя баща майка ми гневно твърдеше, че кой знае какви ги е вършил. Така че тези осъдителни думи и този остър тон ми се сториха ужасяващи. Промълвих:
— Той и Мелина са били обзети от страст, както Дидона и Еней. Тези неща причиняват болка, но са вълнуващи.
— Заклел се е на майка ми във вярност пред Бог — изригна внезапно. — Не уважава нито нея, нито Бог. — Скочи разпалено на крака, неимоверно красивите му очи блестяха. — И ти не ме разбираш — каза и се отдалечи с големи крачки.
Настигнах го, сърцето ми биеше силно.
— Разбирам те — прошепнах и внимателно го хванах за ръка.
Никога не се бяхме докосвали, от допира пръстите ми пламнаха и веднага го пуснах. Той се наведе и ме целуна по устата, беше съвсем лека целувка.
— Утре си тръгвам — каза.
— Но тринайсети е вдругиден.
Не отговори. Върнахме се в Барано, като говорехме за книги, и отидохме да вземем Мариза от пристанището. Усещах устните му върху моите.