Елена Феранте
Гениалната приятелка (53)

31.

Веднага писах на Лила, изписах цели страници с опасения, радост, желание за бягство, разпалени представи за момента, в който ще видя Нино Сараторе, ще вървим заедно по пътя към плажа, ще се къпем в морето, ще гледаме луната и звездите, ще спим под един покрив. Непрекъснато мислех за онези наситени с емоция мигове, когато, хванал братчето си за ръка, преди цял век — ах, колко време беше минало оттогава! — ми се обясни в любов. Тогава бяхме деца, сега се чувствах голяма, направо стара.

На следващия ден отидох на спирката на автобуса, за да помогна на гостите в пренасянето на багажа. Бях обзета от силно вълнение, цяла нощ не бях спала. Автобусът пристигна, спря, пътниците слязоха. Разпознах Донато Сараторе, разпознах Лидия, жена му, разпознах Мариза, макар че много се беше променила, разпознах Клелия, както винаги стояща настрана, разпознах малкия Пино, който беше пораснал и се опитваше да си придаде сериозен вид, и допуснах, че капризното момченце, което тормозеше майка си, трябва да беше същото онова от последния път, когато видях цялото семейство Сараторе заедно, тогава то беше в бебешката количка под обстрела на Мелина. Но не видях Нино.

Мариза ми се хвърли на врата с въодушевление, което не бях очаквала: през всичките тези години никога, наистина никога не бях се сещала за нея, тя обаче твърдеше, че често си мислела за мен с носталгия. Когато спомена за времето в квартала и обясни на родителите си, че съм дъщерята на Греко, общинския портиер, майка й Лидия направи недоволна гримаса и се завтече към малкия си син, за да му се скара за нещо си, а Донато Сараторе се зае с багажите, без дори да попита как е татко ми например.

Отчаях се. Семейство Сараторе се настаниха по стаите, аз отидох на плажа с Мариза, която чудесно познаваше и Маронти, и цяла Иския, и вече нямаше търпение да отиде до пристанището, където имаше повече оживление, и до Форио, и до Казамичола, където и да е, но не и в Барано, където според нея цареше смъртна скука. Разказа ми, че учи за секретарка във фирма и че има приятел, с когото скоро ще се запозная, защото ще дойде да я види, обаче тайно. Накрая ми каза нещо, от което сърцето ми подскочи. Знаеше всичко за мен: че уча в гимназията, че съм отлична ученичка, че сме гаджета с Джино, сина на аптекаря.

— Кой ти каза?

— Брат ми.

Значи, Нино ме беше познал, значи, знаеше коя съм, значи, не ме е пренебрегвал, а може би се е срамувал или му е било неудобно, срам го е било от това, че ми се беше обяснил като дете.

— Аз отдавна скъсах с Джино — казах й, — брат ти не е добре информиран.

— Той само за учене мисли, пак добре, че ми каза за теб, обикновено главата му е в облаците.

— Няма ли да дойде?

— Ще дойде, когато татко си замине.

Започна строго да критикува Нино. Бил човек без чувства. Нищо не било в състояние да го въодушеви, не се ядосвал, но и не се държал любезно. Бил затворен в себе си и единственото нещо, което го интересувало, било ученето. Нищо не харесвал, студенокръвен бил. Единственият човек, който успявал мъничко да го подразни, бил баща му. Не че се карали, бил послушен син и се отнасял с уважение. Но Мариза знаеше със сигурност, че не може да понася баща си. А тя самата го обожаваше. Бил най-добрият и най-умният човек на света.

— А баща ти дълго ли ще остане? Кога си тръгва? — попитах, може би с прекален интерес.

— Само три дни. Трябва да работи.

— И Нино ще дойде след три дни?

— Да. Измисли си, че трябвало да помага на семейството на негов приятел да се премести.

— Не е ли вярно?

— Той няма приятели. И така или иначе, не би преместил тоя камък оттук дотам дори заради мама, единствената, която поне малко обича, да не говорим да помогне на приятел.

Изкъпахме се и изсъхнахме, докато се разхождахме по брега. Показа ми през смях нещо, което не бях забелязала. В края на възтъмния на цвят плаж имаше бели неподвижни фигури. Повлече ме със смях по парещия пясък и в даден момент стана видно, че бяха хора. Живи хора, покрити с кал. Така се лекуваха, неизвестно от какво. Проснахме се в пясъка и се затъркаляхме, бутахме се една друга и си поиграхме да се правим на мумии като онези хора. Забавлявахме се много, после отидохме пак да се изкъпем.

Вечерта семейство Сараторе седнаха да се хранят в кухнята и поканиха Нела и мен да вечеряме с тях. Прекарахме приятна вечер. Лидия нито веднъж не спомена квартала, а след първата си враждебна проява реши да разпита за мен. Когато Мариза й каза, че съм много добра ученичка и съм в същото училище като Нино, стана подчертано любезна. Най-сърдечен от всички обаче беше Донато Сараторе. Обсипа Нела с комплименти, похвали ме за високите оценки в училище, проявяваше извънредно внимание към Лидия, поигра си с малкия Чиро, пожела да раздигне и не ми позволи да мия чиниите.

Поогледах го добре и ми се стори различен човек от този, когото помнех. Със сигурност беше по-слаб, беше си пуснал мустаци, но имаше нещо повече от външния вид, в което не успявах да вникна, нещо, което зависеше от държанието му. Стори ми се може би по-бащински настроен и от баща ми и по-любезен от всеки друг.

Това усещане се задълбочи през следващите два дни. Когато отивахме на плаж, Сараторе не позволяваше на Лидия и на нас, двете момичета, да носим каквото и да било. Натоварваше се сам с чадъра, чантите с хавлиите и с храната за обяд — на отиване, добре, но и на връщане, когато пътят се катереше стръмно нагоре. Оставяше багажа на нас само когато Чиро се размрънкаше и поискаше да го носят на ръце. Тялото му беше стегнато, слабо окосмено. Банският му беше с неопределен цвят и не беше от плат, а може би от фина вълна. Плуваше дълго, но без да се отдалечава, искаше да покаже на Мариза и на мен как се плува кроул. Дъщеря му плуваше като него, със същите спокойни, бавни загребвания, и аз веднага започнах да ги имитирам. Говореше повече на италиански, отколкото на диалект, и проявяваше склонност, направо упоритост, особено с мен, да образува витиевати изречения и непривични изрази. Канеше ни весело — мен, Лидия, Мариза, да тичаме напред-назад по загладената от морето ивица за укрепване на мускулите и междувременно ни разсмиваше с физиономии, преправен гласец или смешна походка. Когато се къпеше заедно с жена си, стояха плътно един до друг на плиткото, говореха си тихо, често се смееха. Когато си тръгна, ми стана мъчно колкото и на Мариза, на Лидия, на Нела. Колкото и да кънтеше от гласовете ни, къщата изглеждаше гробовно притихнала. Единствената утеха беше, че скоро щеше да пристигне Нино.