Елена Феранте
Гениалната приятелка (52)

30.

Разцъфнах отново. Братовчедката на госпожата се казваше Нела Инкардо и живееше в Барано. Стигнах до селото с автобус и лесно намерих къщата. Нела се оказа огромна жена, много мила, весела и бъбрива, неомъжена. Даваше две стаи под наем на курортисти, за себе си оставяше една стаичка и кухнята. Щях да спя в кухнята. Трябваше да разпъвам леглото си вечер и на сутринта да прибирам всичко — табли, пружина, дюшек. Оказа се, че ще имам неотменни задължения: да ставам в шест и половина, да приготвям закуската за нея и гостуващите — когато пристигнах, имаше едно английско семейство с две деца, — да прибирам и да мия чаши и панички, да подреждам масата за вечеря, да измивам съдовете, преди да си легна. През останалото време бях свободна. Можех да си чета на терасата с гледка към морето или да сляза пеша по една стръмна бяла улица до един дълъг, широк, тъмен плаж, наречен Маронти.

В началото, след всички страхове, които майка ми успя да ми внуши, и с всички проблеми, които имах с тялото си, прекарвах времето си на терасата облечена и пишех на Лила по едно писмо на ден, всяко от които беше изпълнено с въпроси, остроумничене, описания на острова, изпъстрени с ярки възклицания. Но една сутрин Нела ми се подигра:

— Защо стоиш така? Сложи си банския.

Когато го облякох, тя избухна в смях, според нея беше като за стара жена. Уши ми друг, по-модерен, много изрязан на бюста, по-плътно прилепващ към задника, в красив тъмносин цвят. Когато го облякох да го пробвам, се ентусиазира и каза, че е време да отида на плажа, стигало вече с тая тераса.

На следващия ден, обзета от хиляди страхове и хиляди причини за любопитство, се запътих с една плажна кърпа и една книга към плажа Маронти. Пътят ми се стори много дълъг, не виждах никой да се качва или да слиза. Плажът беше безкраен и пуст, с ронлив пясък, който хрущеше на всяка крачка. Носеха се силният мирис на морето и неговият рязък, монотонен звук.

Стоях права и дълго гледах обширната водна маса. После седнах на кърпата колебливо. Пак станах и си намокрих краката. Как е могло да ми се случи да живея в град като Неапол и никога, дори веднъж да не ми хрумне да се изкъпя в морето? И все пак беше вярно. Влизах навътре предпазливо, оставях водата да покрие ходилата, глезените, бедрата ми. После стъпих накриво и потънах. Заразмахвах панически ръце, погълнах вода, после изплувах на повърхността в търсене на въздух. Открих, че ми идва естествено да движа крака и ръце по определен начин, за да се задържа на повърхността. Значи, знаех да плувам. Майка ми наистина ме беше водила на море като малка и там, докато тя е правела пясъчни процедури, съм се научила да плувам. В миг я видях — по-млада, не толкова обезформена, седнала на черния пясък под южното слънце с бяла рокля на цветчета, здравият й крак покрит до коляно от роклята, а „потърпевшият“ затрупан с парещ пясък.

Морската вода и слънцето бързо заличиха акнето от възпаленото ми лице. Изгорях, после почернях. Чаках писма от Лила, бяхме си обещали да си пишем, когато се разделихме, но така и не получих нищо. Упражних малко английския си със семейството, летуващо при Нела. Разбраха, че искам да науча повече, и все по-често ми говореха със симпатия, така че напреднах доста. Нела, винаги в добро настроение, ме окуражи и започнах да й превеждам. През цялото време не пропускаше случай да ме обсипе с комплименти. Сипваше ми огромни порции, готвеше знаменито. Твърдеше, че съм пристигнала съсипана и сега благодарение на грижите й съм се разхубавила невероятно.

И така, последните десет дни на юли ми донесоха едно непознато дотогава чувство за благополучие. Изпитах усещане, което след това често се повтаряше в живота ми: радостта от новото. Харесваше ми всичко: да ставам рано, да приготвям закуската, да раздигам, да се разхождам из Барано, да се катеря и да слизам по пътя за Маронте, да чета, излегната на слънце, да скачам във водата, пак да чета. Не ми беше мъчно за баща ми, за братята и сестра ми, за майка ми, за улиците в квартала, за градинката. Липсваше ми само Лила, която обаче не отговаряше на писмата ми. Опасявах се, че може да й се случат неща, независимо дали хубави, или лоши, в мое отсъствие. Този страх никога не ме беше напускал: страхът, че ако изпусна късчета от нейния живот, моят ще загуби плътност и център. А това, че не ми отговаряше, подсилваше тази тревога. Колкото и да се опитвах в писмата си да й предам предимствата на дните на Иския, моите реки от думи и нейното мълчание сякаш ми показваха, че моят живот беше прекрасен, но лишен от събития — дотолкова, че да имам време да й пиша всеки ден, а нейният беше черен, но пренаселен.

Едва в края на юли Нела ми каза, че на мястото на англичаните на първи август ще пристигне едно неаполитанско семейство. Идвали за втора година. Много свестни хора, възпитани и любезни, особено мъжът, истински джентълмен, който винаги я обсипвал с красиви думи. А големият им син бил много хубаво момче: висок, слаб, но силен, тази година навършвал седемнайсет.

— Вече няма да си сама — каза ми и аз се притесних, веднага обзета от вълнение заради този младеж, който се очакваше да пристигне, от страх, че няма да успеем да разменим и две думи, че няма да му харесам.

Щом си тръгнаха англичаните, които ми оставиха два романа, за да се упражнявам в четене, и адреса си, за да ги посетя, ако се случи да отида в Англия, Нела ме накара да й помогна да лъсне стаите, да смени спалното бельо, да оправи леглата.

— Много те бива, даже на английски знаеш да четеш. Не ти ли стигат книгите, които донесе?

И не спря да ме хвали от разстояние на висок глас — колко съм дисциплинирана, колко съм схватлива, как чета по цял ден и даже вечер. Когато отидох при нея в кухнята, я заварих с книга в ръка. Каза ми, че й е подарена от господина, който ще пристигне на другия ден, бил я написал самият той. Нела държеше книгата на нощното си шкафче и всяка вечер четеше по едно стихотворение, първо наум и после на глас. Вече ги знаеше всичките наизуст.

— Виж какво ми написа — каза и ми подаде книгата.

Беше „Ведро настроение“ от Донато Сараторе. Посвещението гласеше: „На Нела, която е сладка като захар, и на нейните мармалади“.