Елена Феранте
Гениалната приятелка (51)

29.

Рино реагира на този обрат с толкова висока температура, че дни наред не отиде на работа. Когато температурата му внезапно спадна, започна да проявява тревожни странности: ставаше от леглото посред нощ и все още спящ, мълчалив, но превъзбуден, отиваше до външната врата и се опитваше да я отвори, като размахваше ръце с ококорени очи. Нунция и Лила, изплашени, го връщаха обратно в леглото.

Фернандо обаче, който заедно с жена си веднага беше отгатнал истинските намерения на Марчело, проведе с дъщеря си спокоен разговор. Обясни й, че предложението на Марчело Солара е важно не само за нейното бъдеще, но и за това на цялото им семейство. Каза й, че тя още е дете и не е длъжна да отговаря веднага с „да“, но допълни, че той като баща я съветва да приеме. Ако се сгодят официално, тя полека-лека ще свикне с идеята за брак.

Лила му отговори все така спокойно, че вместо да се сгоди и после омъжи за Марчело Солара, по-скоро би се удавила в блатата. Последва голяма караница, но това не промени мнението й.

Аз бях като попарена от новината. Много добре знаех, че Марчело иска Лила да му стане гадже на всяка цена, но и през ум не ми минаваше, че на нашата възраст някой може да получи предложение за брак. А Лила получи, и то без някога да е имала гадже, без да е разменила и една целувка с някого. Да се омъжи? За Марчело Солара? И може би и да си родят деца? Не, твърдо не. Окуражих я да поведе тази нова битка с баща си и се заклех, че ще я подкрепя, въпреки че спокойствието му вече се беше изпарило и той я заплашваше: твърдеше, че за нейно добро ще й изпотроши кокалите, ако не приеме такава изгодна партия.

Но не можах да остана до нея. В средата на юли се случи нещо, което трябваше да съм очаквала, но всъщност ме завари неподготвена и ме стъписа. Един късен следобед, след обичайния тур из квартала с Лила, за да умуваме над това, което й се случваше, и за възможните изходи от положението, се върнах у дома и ми отвори сестра ми Елиза. Каза ми развълнувано, че в трапезарията е учителката й, тоест госпожа Оливиеро. Разговаряла с майка ни.

Надникнах плахо в стаята, а майка ми изломоти ядосано:

— Госпожа Оливиеро твърди, че трябва да си починеш, защото си била много изморена.

Погледнах към госпожата в недоумение. Тя беше тази, която имаше вид на нуждаеща се от почивка, изглеждаше бледа, с подуто лице. Каза ми:

— Братовчедка ми отговори вчера, може да отидеш у тях на Иския и да останеш до края на август. Ще се радва да й гостуваш, само малко ще й помагаш вкъщи.

Говореше ми, все едно тя е майка ми, а истинската ми майка с болния крак и кривогледото око беше само едно незначително същество, с което нямаше нужда да се съобразява. Отгоре на всичко не си тръгна веднага след това съобщение, а се задържа още цял час да ми показва една по една книгите, които ми беше донесла за четене. Обясни ми кои да прочета най-напред и кои след това, накара ме да се закълна, че преди да започна да ги чета, ще ги подвържа, нареди ми да й ги върна всичките в края на лятото без дори едно прегънато крайче на страниците. Майка ми търпеливо понасяше всичко. Остана седнала и слушаше внимателно, макар че играещото око й придаваше налудничав вид. Избухна едва когато госпожата най-после си взе довиждане с един пренебрежителен поздрав към нея, без дори веднъж да погали сестра ми, която толкова се надяваше и толкова щеше да се гордее с това. Обърна се към мен, озлобена от унижението, което смяташе, че е трябвало да понесе по моя вина:

— Госпожицата трябва да отиде да си почине на Иския, госпожицата е преуморена. Я върви да приготвиш вечерята, да не те почна с шамарите.

Два дни по-късно обаче, след като ми взе мерки и ми уши набързо бански костюм по кройка, кой знае откъде взета, тя самата ме изпрати до корабчето. По пътя към пристанището и докато ми взимаше билет, а и после, докато чакахме да се кача, ме отрупа с наставления. Най-много я плашеше пътуването по море. „Дано морето да не е бурно“, повтаряше по-скоро на себе си и се кълнеше, че когато съм била малка, на три-четири годинки, ме била водела в Королио всеки ден, за да ми мине кашлицата, и че морето било спокойно и съм се била научила да плувам. Но аз не помнех нито Королио, нито морето, нито че мога да плувам, и й го казах. Тогава гласът й се изпълни с ненавист, сякаш да отбележи, че едно мое евентуално удавяне би било не по нейна вина, тъй като тя, каквото е трябвало, го е направила, а само заради късата ми памет. После ме посъветва да не се отдалечавам от брега дори ако морето е спокойно и да си стоя в къщата, ако е бурно или с червен флаг.

— И най-важното — каза ми, — ако си с пълен стомах или ти е дошло, не трябва дори краката да си топиш.

Преди да ме остави, помоли един възрастен моряк да ме наглежда. Когато корабчето се откъсна от кея, се почувствах едновременно скована от страх и щастлива. За пръв път се отделях от дома, пътувах, и то пътувах по море. Едрото тяло на майка ми — заедно с квартала и с проблемите на Лила — се отдалечаваше все повече и повече, после се изгуби.