Елена Феранте
Гениалната приятелка (50)

28.

Рино обаче не се предаде, през следващите дни продължи да обижда сестра си и да й посяга. Всеки път, когато се срещахме с Лила, откривах, че има някоя нова синина. След време усетих, че се е предала. Една сутрин той я принуди да излязат заедно и да отидат до обущарницата. По пътя и двамата направиха предпазливи опити да постигнат примирие. Рино й каза, че я обича много, но че тя на никого не желае доброто — нито на родителите, нито на братята си. Лила промърмори:

— Кое е доброто за теб и кое за семейството? Кажи да чуем.

Малко по малко той обясни какво си е наумил.

— Ако Марчело хареса обувките, татко ще си промени мнението.

— Не вярвам.

— Сигурен съм. Ако пък Марчело реши да си ги купи, така татко ще разбере, че твоите модели са добри и че могат да носят пари, и ще ни позволи да ги произвеждаме.

— Тримата ли?

— Аз, той и може би и ти. Татко е в състояние да изработи едни завършени обувки за четири дни, най-много за пет. И аз, ако се постарая, ще видиш, че мога също да се справя. Произвеждаме ги, продаваме ги и се самофинансираме; произвеждаме ги, продаваме ги и се самофинансираме.

— На кого ги продаваме, пак ли на Марчело Солара?

— Двамата Солара имат връзки в разни кръгове, познават важни хора. Ще ни направят реклама.

— Безплатно ли ще ни я направят?

— Ако поискат малък процент, ще им го дадем.

— И защо да се задоволяват с малък процент?

— Симпатичен съм им.

— На двамата Солара?

— Да.

Лила въздъхна:

— Да направим така: аз ще кажа на татко, да видим какво мисли.

— Да не си посмяла.

— Или така, или нищо.

Рино замълча, силно изнервен.

— Добре. Така или иначе, ще говориш ти, защото по̀ умееш.

Още същата вечер, докато се хранели и лицето на брат й пламнало в червено, Лила казала на Фернандо, че Марчело не само е проявил любопитство към идеята за новите обувки, но и можело даже да е заинтересован да ги купи и че, още повече, ако добиел интерес от търговска гледна точка, щял да направи голяма реклама на продукта в средите, в които се движи, разбира се, срещу един малък процент от продажбите.

— Това аз го казах — уточнил Рино, свел поглед, — а не Марчело.

Фернандо погледнал жена си. Лила разбрала, че са си говорили по въпроса и са стигнали до тайно решение.

— Утре — заявил — ще сложа вашите обувки на витрината на обущарницата. Ако някой поиска да ги види, да ги пробва и ако поиска да ги купи или да прави с тях каквото му скимне, ще трябва да говори с мен, аз решавам.

След няколко дни минах покрай обущарницата. Рино работеше. И Фернандо работеше, и двамата навели ниско глави. На витрината, сред кутии с боя за обувки и връзки, видях красивите, хармонично изработени обувки с марка „Черуло“. Една табела, залепена на стъклото, със сигурност написана от Рино, помпозно гласеше точно това: Тук обувки марка „Черуло“. Баща и син бяха в очакване на късмета.

Лила обаче беше скептично настроена и не спираше да се мръщи. Изобщо не споделяше наивните очаквания на брат си, а неразгадаемото разбирателство между баща й и майка й я плашеше. Накратко, не очакваше нищо добро. Мина една седмица и никой не прояви дори минимален интерес към обувките на витрината, включително Марчело. Само защото Рино го накара, по-скоро го завлече насила до обущарницата, Солара ги погледна, но, изглежда, си имаше други неща на главата. Пробва ги, разбира се, но каза, че са му малко тесни, свали ги веднага и изчезна без нито една похвална дума, като че го болеше коремът и трябваше да хукне към къщи. Разочароващо за баща и син. Две минути по-късно обаче Марчело пак се появи. Рино скочи на крака на мига, сияещ, и му протегна ръка, все едно самата му поява означаваше подписан договор. Но Марчело не му обърна внимание и се обърна направо към Фернандо. Изговори на един дъх:

— Намеренията ми са напълно сериозни, дон Ферна̀, моля за ръката на дъщеря ви Лина.