Елена Феранте
Гениалната приятелка (49)

27.

Преминах с деветки по всичко, дори щях да получавам нещо, което се наричаше стипендия. От четиресет в началото останахме трийсет и двама. Джино го скъсаха, Алфонсо го изпратиха на поправителен през септември по три предмета. Баща ми ме накара да посетя госпожа Оливиеро — майка ми беше против, не искаше тя да си навира носа в семейството й и да си присвоява правото да взима решения относно децата й вместо нея — и занесох, както обикновено, пакет захар и пакет кафе, закупени от бар „Солара“ в знак на благодарност, че се интересува от мен.

Тя не беше добре, имаше й нещо на гърлото, от което я болеше, но ме похвали много, поздрави ме за положения труд, каза, че й се струвам малко бледа и че имала намерение да се обади на една своя братовчедка, която живеела на остров Иския, за да види дали ще ме приеме у тях за известно време. Благодарих й, а на майка ми нищо не казах за тази възможност. Знаех си, че никога нямаше да ме пусне. Аз, на Иския? Аз, сама на корабчето, да пътувам по море? Аз, представете си, на плаж, във водата по бански костюм?

Дори на Лила не казах. В последните месеци животът й бе лишен от авантюристичната идея за фабриката за обувки и не ми беше удобно да се фукам със завършването на годината, със стипендията и с възможността за ваканция на Иския. При нея положението изглеждаше спокойно: Марчело беше престанал да я следва навсякъде. Но след побоя на Пиаца дей Мартири се случи нещо съвсем неочаквано, което я озадачи. Младежът се появил в обущарницата, за да се поинтересува как е Рино, от което Фернандо се развълнувал главно заради оказаната чест. Рино обаче, който бил направил всичко възможно да скрие от баща си за случката (оправдал белезите по лицето и по тялото си с това, че уж паднал от мотопеда на един приятел), от страх да не би Марчело да го издаде, веднага го избутал на улицата. Разходили се малко. Рино бил принуден да благодари за намесата му и за вниманието, което проявил, като минал да провери как е. След няколко минути се разделили. Когато се върнал, баща му му казал:

— Най-после да свършиш нещо свястно.

— Кое?

— Приятелството с Марчело Солара.

— Не сме приятели, татко.

— Тогава, значи, бунак си беше и бунак си оставаш.

Фернандо имал предвид, че вижда някакво раздвижване, и както и да наричал синът му отношенията със Солара, смятал за правилно да ги окуражи. И бил прав. Няколко дни по-късно Марчело се върнал и донесъл обувките на дядо си, които се нуждаели от смяна на подметките; после поканил Рино да се поразходят с колата; после пожелал да го научи да шофира; после го накарал да си извади книжка, като поел отговорността да му даде да се упражнява на неговия фиат. Може би не ставало дума за приятелство, но явно Рино си бил заслужил благоволението на братята Солара.

Лила оставала вън от този приятелски кръг, формирал се около обущарницата, където тя вече не стъпвала, но когато чувала да говорят за това, за разлика от баща си изпитвала нарастващо безпокойство. Най-напред си припомняла битката с фойерверките и си мислела: Рино твърде много мрази братята Солара, за да се остави да го омотаят. После й се наложило да установи, че брат й се ласкаел от вниманието на Марчело даже повече от родителите й. Вече била наясно колко уязвим е Рино, но въпреки това се ядосвала от начина, по който братята му влизали под кожата, с което го превръщали в ухилен кретен.

— Какво лошо има в това? — възразих й веднъж.

— Те са опасни.

— Тук всичко е опасно.

— Ти видя ли Микеле какво извади от колата на Пиаца дей Мартири?

— Не.

— Железен прът.

— Другите имаха палки.

— Ти недовиждаш, Лену, обаче желязото беше заострено на върха, можеше да го забие в гърдите или в корема на някой от онези.

— Е, и ти заплаши Микеле с нож.

При тези думи тя се разсърди, каза, че не разбирам. Може и така да беше. Беше неин брат, не мой; мен ме теглеше да коментирам нещата, тя обаче имаше други цели — искаше да откаже Рино от това приятелство. Но щом си позволеше да направи критична забележка, Рино й казваше да млъкне, заплашваше я, понякога и я удряше. И така, съгласна или не, нещата си продължаваха в същия дух до степен такава, че една вечер в края на юни — аз бях у Лила, помагах й да сгъне изсушените чаршафи или нещо такова, не помня — вратата им се отвори и влезе Рино, последван от Марчело. Беше го поканил на вечеря и Фернандо, който тъкмо се беше прибрал от работа преуморен, на момента се ядоса, после обаче се почувства поласкан и се държа сърдечно. За Нунция да не говорим: защура се, благодари за трите бутилки хубаво вино, което Марчело беше донесъл, дръпна другите си деца в кухнята, за да не пречат.

Аз също бях въвлечена заедно с Лила в подготовката на вечерята.

— Ще сипя отрова за хлебарки вътре — беснееше Лила на печката и се смеехме, а Нунция ни шъткаше да мълчим.

— Дошъл е да те иска за жена — провокирах я, — ще иска ръката ти от баща ти.

— Не е познал.

— Защо? — попита Нунция разтревожено. — Ако те поиска, ще му откажеш ли?

— Аз вече му отказах.

— Наистина ли?

— Да.

— Ти знаеш ли нещо?

— Така е — потвърдих.

— Баща ти не трябва да разбира, направо ще те убие.

На вечерята говореше само Марчело. Беше очевидно, че се е самопоканил, а Рино, който не бе могъл да му откаже, почти през цялото време мълча или се смееше без причина. Солара говореше, като се обръщаше най-вече към Фернандо, но не пропускаше да сипва вода или вино на Нунция, на Лила, на мен. Увери домакина колко е уважаван в квартала заради уменията си на обущар. Каза му, че баща му винаги се изказвал положително за голямото му майсторство. И че уважавал безкрайно Рино за невероятните му способности.

Фернандо се трогна, малко помогна и виното. Промърмори нещо в полза на Силвио Солара и стигна дотам да заяви, че Рино бил много упорит в работата и ставал много добър в занаята. Тогава Марчело се захвана да изтъква нуждата от развитие. Разказа, че дядо му бил започнал в едно мазе, после баща му се разширил и днес бар-сладкарница „Солара“ е това, което е, всички го знаят, хората идват от всички краища на Неапол да пият кафе и да изядат някой сладкиш.

— Що за преувеличение! — възкликна Лила, а баща й я изпепели с поглед.

Марчело обаче й се усмихна смирено и призна:

— Да, може би малко преувеличих, но само за да покажа, че парите трябва да се движат. Започва се от едно мазе и поколение след поколение може да се стигне много далече.

И тогава започна да изтъква предимствата на идеята да се произвеждат нови обувки, с което видимо притесни Рино. От този момент нататък гледаше само Лила, сякаш като възхваляваше енергичните поколения, имаше предвид само нея. Ако някой пожелае, казваше, ако го бива, ако измисля интересни неща, които другите харесват, защо да не опита? Говореше на чист диалект в желанието си да се хареса и не отлепи поглед от приятелката ми. Усещах, виждах, че е влюбен в нея така, както се пееше в песните, че му се иска да я целуне, да диша въздуха й, че тя можеше да направи с него каквото си поиска, че в очите му тя въплъщаваше всички възможни женски качества.

— Научих — заключи Марчело, — че децата ви са изработили един много красив чифт обувки номер 43, точно моя номер.

Настъпи дълга тишина. Рино беше забил поглед в чинията си и не смееше да го повдигне към баща си. Чуваше се само щъкането на щиглеца в клетката до прозореца. Фернандо бавно проговори:

— Да, точно номер 43 са.

— Много бих искал да ги видя, ако нямате нищо против.

Фернандо промърмори:

— Не знам къде са. Нунция, ти знаеш ли?

— Тя ги взе — каза Рино и посочи сестра си.

Лила погледна Солара право в лицето и каза:

— Да, аз ги взех и ги сложих в килера, но онзи ден мама ми каза да почистя и ги изхвърлих. И без това никой не ги харесваше.

Рино се ядоса:

— Лъжеш, иди да донесеш обувките веднага.

Фернандо също се намеси нервно:

— Хайде, иди да ги донесеш.

Лила избухна към баща си:

— Как така сега ги искаш? Изхвърлих ги, защото каза, че не ги харесваш.

Фернандо удари с длан по масата, виното се разтрепери в чашите.

— Стани и отиди да донесеш обувките, веднага!

Лила бутна стола назад и стана.

— Изхвърлих ги — повтори тихо и излезе от стаята.

Повече не се върна.

Настана отново тишина. Пръв се обади именно Марчело с разтревожен глас:

— Може би сгреших, не знаех, че има някакъв проблем.

— Няма проблем — каза Фернандо и изсъска на жена си: — Върви да видиш какви ги върши дъщеря ти.

Нунция излезе от стаята. Когато се върна, беше силно притеснена, не могла да открие Лила. Търсихме я из цялата къща, нямаше я. Викахме я от прозореца — нищо. Марчело, разочарован, си взе довиждане. Веднага щом си тръгна, Фернандо се развика на жена си:

— Бог ми е свидетел, че тоя път ще я убия дъщеря ти! Рино взе да приглася на заканите на баща си, Нунция се разплака. Изплашена, аз си тръгнах незабелязано. Но щом затворих вратата и стъпих на стълбищната площадка, чух Лила да ме вика. Беше на последния етаж, качих се на пръсти. Седеше, прегърнала колене, в полумрака до вратата към покрива. В скута си държеше обувките и аз за пръв път ги видях завършени. Блестяха на мижавата светлина на една крушка, закачена на електрическа жица.

— Какво ти костваше да му ги покажеш? — попитах объркана.

Тръсна енергично глава:

— Не искам даже да му дам да ги пипне.

Но като че беше стъписана от собствената си крайна реакция. Долната й устна трепереше — нещо, което никога не й се беше случвало.

Лека-полека я склоних да се прибере, не можеше да остане завряна там горе завинаги. Придружих я до тях, като разчитах, че присъствието ми ще я защити. Но все пак имаше крясъци, обиди, някой и друг шамар. Фернандо й се развика, че заради някакъв си каприз го е изложила пред важния гост. Рино изтръгна обувките от ръцете й, каза, че са негови, защото той се бил трепал да ги направи. Тя се разплака и промълви:

— И аз се трудих, но по-добре да не бях го правила, превърнал си се в подивяло животно.

Нунция беше тази, която сложи край на това мъчение. Лицето й посивя; с глас, който не беше нейният обичаен, заповяда на децата си и дори на мъжа си — тя, която винаги му се подчиняваше — да престанат веднага, да й дадат обувките и да не смеят да продумат, ако не искат да ги метне през прозореца. Рино веднага й даде обувките и за момента всичко приключи с това. Аз се изнизах навън.