Елена Феранте
Гениалната приятелка (48)

26.

Помня, че една неделя вечер в средата на април излязохме петимата: Лила, аз, Кармела, Паскуале и Рино. Ние, момичетата, се бяхме издокарали възможно най-добре и веднага щом излязохме от къщи, си сложихме червило и малко грим. Взехме метрото, което беше претъпкано; Рино и Паскуале през цялото време стояха плътно до нас да ни вардят. Страх ги беше някой да не ни опипа, но никой не посмя да ни докосне, придружителите ни гледаха твърде заплашително.

Слязохме пеша по улица „Толедо“. Лила настояваше да отидем до Вия Киая, Вия Филанджиери и да минем по Вия дей Миле до площад „Амедео“, все места, за които се знаеше, че са за богати и елегантни хора. Рино и Паскуале бяха против, но не можеха или не искаха да ни обяснят защо и само роптаеха на диалект разни обиди по адрес на хората, които наричаха гага̀. Ние трите се съюзихме и настояхме. В този момент чухме клаксон. Обърнахме се и видяхме фиата на братята Солара. Дори не забелязахме двамата братя, толкова бяхме поразени от момичетата, които размахваха ръце от прозорците: бяха Джилиола и Ада. Изглеждаха толкова красиви, с хубави дрехи, хубави прически, хубави блестящи обици; махаха с ръце и ни подвикваха щастливо за поздрав. Рино и Паскуале се обърнаха на другата страна, Кармела и аз не успяхме да отговорим от изненада. Единствена Лила извика нещо, ентусиазирана, и ги поздрави с широки ръкомахания, докато колата се изнизваше по посока Пиаца Плебишито.

Известно време мълчахме, после Рино каза на Паскуале, че винаги се е знаело, че Джилиола е мръсница, а Паскуале тежко кимна в съгласие. Никой от двамата не спомена Ада; Антонио им беше приятел и не искаха да го обиждат. Кармела обаче се изказа много зле и за Ада. Аз изпитах най-вече горчивина. В един миг пред очите ни бе преминал един образ, въплъщение на силата: четирима младежи в автомобил — правилният начин да се веселиш извън границите на квартала. Нашият беше грешният начин: пеша, зле облечени, не на място. Прииска ми се веднага да се върна вкъщи. А Лила, все едно срещата не се беше състояла, продължи да настоява, че иска да се разходи, където са елегантните хора. Увисна на ръката на Паскуале, развика се през смях, направи разни движения, които според нея представляваха пародия на заможност: развъртя си задника, показа широки усмивки и префинени жестове. Ние се поколебахме за миг и после застанахме на нейна страна, вкиснати при мисълта, че Джилиола и Ада си караха кефа във фиата с красивите Солара, а ние вървяхме пеша в компанията на Рино, който кърпеше подметки, и на зидаря Паскуале.

Тази наша неудовлетвореност, разбира се, неизказана, изглежда, стигна по тайни пътища до двамата младежи, които се спогледаха, въздъхнаха и отстъпиха. Добре, отговориха, и поехме по Вия Киая.

Беше като да преминеш граница. Имам спомен за плътна тълпа от разхождащи се хора, от които унизително се различавахме. Не гледах момчетата, а момичетата и дамите: бяха напълно различни от нас. Изглеждаха, все едно са дишали друг въздух, яли са друга храна, облекли са ги на някоя друга планета и са се научили да ходят, задвижвани от полъха на вятъра. Наблюдавах ги с отворена уста. Още повече че, когато се спирах да гледам техните дрехи, обувки, моделите очила, ако носеха очила, те отминаваха, сякаш не ме забелязваха. Не виждаха никой от нас петимата. Бяхме недоловими. Или безинтересни. И дори ако погледът им попаднеше върху нас, веднага се обръщаха на другата страна с неприязън. Гледаха си се само помежду си.

Всички си дадохме сметка за това. Никой не отвори дума, но разбрахме, че Рино и Паскуале, като по-големи, намираха из тези улици само потвърждението на нещо, което вече знаеха, а това им разваляше настроението, правеше ги мрачни, озлобени от очевидното: че не са си на мястото, докато ние, момичетата, го откривахме едва сега, и то с двусмислени чувства. Изпитвахме неудобство, но бяхме омаяни, усещахме се грозни, но и ни влечеше да си представим как бихме изглеждали, ако можехме да се превъзпитаме и да се облечем, да се гримираме, да се накичим подобаващо. В същото време, за да не си провалим вечерта, реагирахме, като хихикахме и се присмивахме:

— Ти тая рокля би ли я облякла?

— Не, даже да ми плащат.

— Аз бих.

— Браво на теб, така ще заприличаш на ходеща кукла като онази там.

— А обувките видя ли ги?

— Що, това обувки ли са?

Стигнахме до „Палацо Челамаре“ сред смях и шеги. Паскуале, който по всякакъв начин избягваше да бъде в близост до Лила и когато тя го хвана под ръка, веднага се освободи учтиво (разбира се, често се обръщаше към нея, изпитваше видимо удоволствие да слуша гласа й, да я гледа, но беше явно, че и най-малкото докосване го разтърсваше, вероятно можеше да го доведе и до плач), като се придържаше близо до мен, ме попита саркастично:

— Такива ли са и съученичките ти?

— Не.

— Значи, училището не е добро.

— Класически лицей е — отговорих засегната.

— Не става — настоя той, — бъди сигурна, че ако в него не ходят такива като тия тука, не става: нали, Лила, не става?

— Дали става? — отвърна Лила и посочи едно русо момиче, което се приближаваше към нас в компанията на висок кестеняв младеж със снежнобял пуловер с остро деколте. — Ако няма някоя като тази, значи, училището ти е боклук. — И избухна в смях.

Момичето беше цялото в зелено: зелени обувки, зелена пола, зелено сако, а на главата — това беше основната причина Лила да се разсмее — имаше малко бомбе като на Чарли Чаплин, и то зелено.

Лила ни зарази и нас, останалите, с веселото си настроение. Когато двойката мина покрай нас, Рино даде много нецензурно предложение какво да направи госпожицата в зелено с шапката си, а Паскуале така го напуши смях, че спря и се опря с една ръка на стената. Момичето и придружителят й направиха няколко крачки и спряха. Младежът с белия пуловер се обърна, а момичето веднага го задържа с ръка. Той се изтръгна, върна се назад и се обърна директно към Рино с поредица от обидни думи. Стана в миг. Рино го повали с юмрук в лицето, като крещеше:

— Как ме нарече? Не разбрах, я повтори, как ме нарече? Чу ли го, Паска̀, как ме нарече?

Момичешкият ни смях бе рязко изместен от уплаха. Лила първа се хвърли към брат си, преди да е нападнал с ритници младежа на земята, с невярващо изражение, сякаш хиляди фрагменти от живота ни от детството до четиринайсетата ни година съставиха най-после ясна картина, която обаче в онзи момент й изглеждаше неправдоподобна.

Избутахме Рино и Паскуале настрана, а момичето с бомбето в това време помагаше на приятеля си да се изправи. Смайването на Лила междувременно се превърна в отчаян бяс. Още докато го издърпваше настрана, нападна брат си с твърде вулгарни обиди, дърпаше го за ръката, заплашваше го. Рино успя да я задържи на разстояние с една ръка, лицето му се разкриви в нервен смях и той се обърна към Паскуале:

— Сестра ми си мисли, че всичко е на игра, Паска̀ — каза на диалект с обезумял поглед, — сестра ми си мисли, че ако аз кажа: там по-добре да не ходим, тя, нали винаги всичко знае и всичко разбира, както обикновено, тя трябва непременно там да иде. — Направи малка пауза, за да овладее дишането си, и добави: — Ти чу ли го оня тъпанар, че ме нарече селяндур? Селяндур, мене? Селяндур? — И продължи, като едва си поемаше дъх: — Сестра ми ме доведе тука и сега ще види дали ще ми викат на мене селяндур, ей сега ще види дали някой може да ме нарича мене селяндур.

— Успокой се, Рино — отговори му Паскуале мрачно, като от време на време поглеждаше обезпокоен през рамо.

Рино продължи да се репчи, но понижи тон. А Лила се успокои. Спряхме на Пиаца дей Мартири. Паскуале студено се обърна към Кармела:

— Вие сега се прибирате вкъщи.

— Ние, сами?

— Да.

— Не.

— Кармѐ, няма да спорим, вървете си.

— Не знаем пътя.

— Не лъжи.

— Ето — каза Рино на Лила, като се опитваше да се сдържа, — вземи малко пари и си купете сладолед по пътя.

— Заедно излязохме и заедно ще се върнем.

Рино отново загуби търпение и я изблъска:

— Ти ще престанеш ли? Аз съм по-големият и ще правиш каквото ти кажа. Айде, мърдай, че като нищо ще ти размажа физиономията.

Видях, че наистина беше готов да го направи, и дръпнах Лила за ръката. Тя също се видя в опасност:

— Ще кажа на татко.

— На кой му дреме! Айде, върви, движение, и сладолед не заслужаваш.

Отдалечихме се колебливо нагоре по „Санта Катерина“. Но след малко Лила размисли, спря и заяви, че се връща при брат си. Опитахме се да я убедим да остане с нас, но не искаше и да чуе. Докато се разправяхме, видяхме една група от пет-шест момчета, приличаха на гребците, на които се възхищавахме в неделите, когато се разхождахме под замъка Кастел дел’Ово. Всичките бяха високи, добре сложени, добре облечени. Някои носеха палки, други не. Минаха покрай църквата с бърза крачка и продължиха към площада. Сред тях беше и младежът, когото Рино удари в лицето, пуловерът му с острото деколте беше изцапан с кръв.

Лила се освободи от ръката ми и хукна, аз и Кармела след нея. Пристигнахме точно когато Рино и Паскуале отстъпваха към паметника в центъра на площада, рамо до рамо, а онези, наконтените, напредваха към тях и им нанасяха удари с палките. Започнахме да викаме за помощ, разплакахме се, опитвахме да спрем минувачите, но те се плашеха от палките и не се намесваха. Лила сграбчи единия от нападателите за ръката, но той я събори на земята. Видях как ритат Паскуале, паднал на колене, видях как Рино се предпазва с ръка от ударите. В този момент до нас спря една кола; беше фиатът на братята Солара.

От колата бързо слезе Марчело, който първо вдигна Лила; тя надаваше яростни крясъци и викаше брат си, което подтикна Марчело да се хвърли в мелето, като раздаваше и поемаше удари. Едва тогава от колата излезе Микеле, отвори спокойно багажника, извади нещо, което приличаше на лъскаво парче желязо, и се включи в боя, като удряше с такава студена жестокост, каквато се надявах да не видя никога повече в живота си. Рино и Паскуале се надигнаха озверели и отново започнаха да удрят, да блъскат, да раздират; изглеждаха ми като двама непознати, дотолкова бяха променени от омразата. Наконтените младежи го обърнаха на бяг. Микеле се приближи до Паскуале, на когото му течеше кръв от носа, но Паскуале го отблъсна грубо и прокара през лицето си ръкава на бялата си риза, после го погледна: беше напоен в червено. Марчело вдигна от земята връзка ключове и ги подаде на Рино, който му благодари смутено. Хората, които преди се бяха отдалечили, сега се приближиха с любопитство. Аз бях парализирана от страх.

— Откарайте момичетата — каза Рино на двамата Солара с благодарния тон на човек, който знае, че молбата му ще бъде изпълнена.

Марчело ни застави да влезем в колата, най-напред Лила, която най-много се опъваше. Набутахме се всичките на задната седалка, седнахме една в друга и тръгнахме. Обърнах се да погледна към Паскуале и Рино — отдалечаваха се към Ривиерата, Паскуале накуцваше. Почувствах се така, сякаш кварталът ни се беше разширил и беше обхванал цял Неапол заедно с улиците на заможните хора. В колата веднага се създаде напрежение. Джилиола и Ада, недоволни, запротестираха колко е неудобно да се пътува така.

— Така не може — повтаряха.

— Тогава слизайте и тръгвайте пеша — развика се Лила и за малко да се сбият.

Марчело спря колата развеселен. Джилиола слезе и с бавна походка като на принцеса мина отпред и седна на коленете на Микеле. Пътувахме така; през цялото време Джилиола и Микеле се целуваха пред очите ни. Поглеждах я, а тя, докато се целуваше страстно, поглеждаше към мен. Извръщах бързо очи.

Лила не проговори повече, докато не стигнахме в квартала. Марчело подхвърли някоя и друга дума, като я търсеше с поглед в огледалцето за обратно виждане, но тя не му отговори. Накарахме ги да ни оставят далеч от къщи, за да избегнем да ни видят в колата им. Петте момичета изминахме остатъка от пътя пеша. С изключение на Лила, която изглеждаше разкъсвана от яд и притеснение, всички останали бяхме възхитени от поведението на двамата братя. Браво на тях, добре постъпиха, коментирахме. Джилиола непрекъснато повтаряше: „Много ясно“, „Вие какво си мислехте“, „Ами, разбира се“, и в тона й се долавяше намек, че тъй като работи в сладкарницата, много добре знае колко са свестни братята Солара. По едно време ме попита, но с подигравателен тон:

— Как е в училище?

— Хубаво е.

— Обаче не се забавляваш като мен.

— Там е по-различно забавление.

Когато тя, Кармела и Ада ни оставиха, за да се вмъкнат в техните входове, казах на Лила:

— Явно онези от изисканите квартали са по-зле и от нас.

Тя не отговори. Добавих предпазливо:

— Солара може и да са гадове, обаче добре, че бяха те: онези от Вия дей Миле можеха да утрепят Рино и Паскуале.

Тя тръсна енергично глава. Беше по-бледа от обикновено и под очите й имаше дълбоки виолетови кръгове. Не беше съгласна, но не ми обясни защо.