Елена Феранте
Гениалната приятелка (47)

25.

Точно така. През цялата останала част от учебната година Лила загуби всякакъв интерес с какво се занимавам в училище. А когато я попитах какви книги взима от библиотеката за четене, отговори злобно:

— Нищо не взимам вече, от книгите ме боли глава.

Аз обаче учех и вече четях почти само по навик, доставяше ми удоволствие. Но скоро ми се наложи да констатирам, че откакто Лила престана да ме провокира, като ме изпреварва в учението и в четенето на книги, училището, а и библиотеката на господин Фераро престанаха да бъдат приключение — беше просто нещо, което умеех да правя добре и заради което получавах много похвали.

Дадох си ясна сметка за това по два повода.

Веднъж отидох да взема книги от библиотеката; картата ми беше гъсто изписана с взимания и връщания и господинът първо ме похвали за постоянството ми, после ме попита за Лила, като се показа много натъжен от факта, че тя и цялото й семейство престанали да взимат книги. Трудно е да обясня защо, но от съжалението му ме заболя. Стори ми се знак за истински, дълбок интерес към Лила, нещо много по-силно от похвалите за дисциплината ми на усърдна читателка. Мина ми през ума, че дори ако Лила вземеше само една книга за цялата година, щеше да остави отпечатъка си в нея и господинът щеше да го усети, когато връщаше книгата, докато аз не оставях следи, аз само въплъщавах настървението, с което безразборно трупах за четене том след том.

Другият случай беше свързан с учебните порядки. Учителят по литература ни върна поправените работи по италиански (помня още темата: „Различните фази в драмата на Дидона“) и докато обикновено се ограничаваше с няколко думи, с които да оправдае моето осем или девет, в този случай ми отправи дълга и подробна хвалба пред класа и чак накрая разкри, че ми беше написал, представете си, десет. След часа ме извика в коридора, беше наистина възхитен от това как съм развила темата и когато учителят по вероучение надзърна към нас, го спря и му описа с ентусиазъм работата ми. След някой и друг ден установих, че господин Джераче не беше се задоволил само със свещеника, а беше дал темата ми за четене и на другите учители, и то не само на тези от моя випуск. Случваше се някой от учителите в лицея да ми се усмихне по коридорите и дори да подхвърли коментар. Една учителка на първи А например, госпожа Галиани, която всички високо ценяха, но и отбягваха, защото й се носеше славата, че е комунистка и беше в състояние с две изречения да разбие всяко зле аргументирано становище, ме спря в двора и се изказа ентусиазирано главно за основната идея на работата ми: че ако прокудим любовта от градовете, те ще се превърнат от благоприятна в зловредна среда.

— Какво означава за теб „град без любов“?

— Народ, лишен от щастие.

— Дай ми пример.

Сетих се за дискусиите, които бях водила с Лила и Паскуале през целия септември, и изведнъж ги почувствах като истинска школа, по-истинска от училището, в което ходех всеки ден.

— Италия по време на фашизма, Германия по време на нацизма, всички ние, човешките същества, в днешно време.

Огледа ме с нараснал интерес. Каза, че пиша много добре, посъветва ме да прочета някои книги, предложи да ми заеме някои от своите. Накрая ме попита какво работи баща ми. Отговорих:

— Портиер в общината.

Тя се отдалечи с наведена глава.

Този интерес от страна на госпожа Галиани, естествено, ме накара да се възгордея, но от него не последва кой знае какво, всичко се върна в ритъма на училищната рутина. Съответно фактът, че още в четвърти гимназиален клас бях станала донякъде известна като една от добрите, накрая спря да ме вълнува кой знае колко. А и какво показваше това в крайна сметка? Показваше колко полезно е било да уча и да разговарям с Лила, да я имам като стимул и подкрепа по време на присъствието ми в този външен за квартала свят, сред нещата, хората, обстановката, идеите, свързани с книгите. Разбира се, казвах си, че развитието на темата за Дидона определено е мое, че способността да формулирам красиви фрази си е нещо мое; да, това, което бях написала за Дидона, ми принадлежеше, но не го ли постигнах заедно с нея, не се ли стимулирахме взаимно, моят интерес не се ли прояви, разпален от нейния? И идеята за градовете без любов, която толкова се бе харесала на учителите, не беше ли дошла от Лила, нищо че после я бях развила аз с моите способности? Какъв извод трябваше да си направя?

Зачаках следващи похвали, които да докажат колко ме биваше самата мен, без влияния. Но когато господин Джераче ни даде друго контролно върху кралицата на Картаген („Еней и Дидона: среща между двама бежанци“), не се показа ентусиазиран и ми писа осем. От госпожа Галиани обаче получавах сърдечни кимания за поздрав и бях приятно изненадана да науча, че преподаваше гръцки и латински на Нино Сараторе, който учеше в първи А в лицея. Наистина спешно се нуждаех от подкрепа под формата на внимание и признание, надявах се да дойдат поне от него. Надявах се, че ако неговата учителка по литература ме похвалеше публично, да кажем, в неговия клас, той ще си спомни за мен и най-накрая ще ме заговори. Обаче нищо такова не се случи, продължавах да го зървам на влизане и на излизане все така вглъбен, без някога да ме удостои с поглед. Веднъж стигнах дотам да го проследя по булевард „Гарибалди“ и по улица „Казанова“ с надеждата, че ще ме забележи и ще ми каже: здрасти, явно минаваме по едни и същи улици, чух да се говори усилено за теб. Но той напредваше бързо с наведена глава и така и не се обърна. Почувствах се уморена, презирах се. Завих умърлушена по булевард „Новара“ и се прибрах у дома.

Продължих така ден след ден да доставям доказателства пред учителите, пред съучениците ми и пред мен самата за моята усърдност и прилежност. Но в това време в мен се настани усещане за самота; усещане, че уча, без да влагам енергия. Тогава реших да съобщя на Лила за съжалението на господин Фераро и я посъветвах да отиде пак в библиотеката. Споменах й колко добре бе приета работата ми върху Дидона, но без да обяснявам какво бях написала и все пак давайки й да разбере, че заслугата беше и нейна. Изслуша ме без желание, може би вече не помнеше какво си бяхме говорили за този образ, имаше си други проблеми. Веднага щом й отстъпих думата, ми каза, че Марчело Солара не се бил примирил като Паскуале и продължавал да я преследва. Когато излизала на пазар, вървял след нея, без да я безпокои, до магазина на Стефано или до каруцата на Енцо само за да я погледа. Когато се надвесвала от прозореца, го виждала на ъгъла да стои и да чака появяването й. Това постоянство я тревожеше. Страх я беше, че може да го забележи баща й, и най-вече, че можеше да го забележи Рино. Боеше се да не би да започне една от онези мъжки разправии, при които всяка среща означаваше сбиване; имаше толкова примери в квартала.

— Какво ми има? — питаше. Виждаше себе си слаба и грозна: защо Марчело се беше заинатил да я преследва? — Да не би нещо да не ми е наред? — питаше. — Щом другите постъпват грешно заради мен.

Напоследък често повтаряше тази мисъл. У нея се беше затвърдило убеждението, че по-скоро е навредила на брат си, отколкото му бе помогнала.

— Само го погледни — казваше.

След като проектът за фабрика за обувки „Черуло“ се провали, Рино си остана вманиачен на темата да забогатее — колкото братята Солара, колкото Стефано, даже повече — и не можеше да се примири с ежедневната работа в обущарницата. Обръщаше се към сестра си, опитвайки се да разпали отново предишния й ентусиазъм:

— Ние сме умни, Лина, нас двамата заедно никой не може да ни спре, само кажи какво трябва да направим.

Искаше и той да си купи кола и телевизор и ненавиждаше Фернандо, защото той не разбираше важността на тези неща. Но когато Лила показваше, че не иска вече да му оказва подкрепа, се отнасяше с нея по-зле, отколкото със слугиня. Той може и да не разбираше, че има проблем, но тя, която го наблюдаваше всеки ден, беше сериозно притеснена. Веднъж ми каза:

— Виждала ли си как хората, когато се събуждат, са грозни, деформирани, липсва им погледът?

Според нея такъв беше станал Рино.