Елена Феранте
Гениалната приятелка (46)

24.

Училището започна отново и бях въвлечена в изнурителния ритъм, който учителите ни налагаха. Много от съучениците ми започнаха да се огъват, присъствието в клас съвсем изтъня. Джино натрупа лоши оценки и ме помоли за помощ. Опитах да му помогна, но той всъщност само искаше да му давам да преписва домашните. Позволих му да преписва, но му липсваше желание за учене и не внимаваше дори в преписването, не се опитваше да разбере. Алфонсо също, колкото и да беше дисциплиниран, срещаше трудности. Един ден се разплака, докато го изпитваха по гръцки — нещо, което се считаше много унизително за момче. Ясно се виждаше, че предпочита да умре, отколкото да пророни и една сълза пред класа, но не успя да се сдържи. Всички много се смутихме и запазихме тишина, всички, освен Джино, който, може би от напрежението или пък от задоволство, че приятелят му, с когото делят един чин, също е загазил, избухна в смях. На излизане от училище му казах, че заради този смях късаме. Реагира със загрижен въпрос:

— Алфонсо ли харесваш?

Обясних му, че просто не харесвам вече него самия. Заекна, че тъкмо сме били започнали и не било честно. Нищо особено не се беше случило в живота ни на гаджета: бяхме се целували веднъж, но без език, беше се опитал да ми опипа гърдите, аз му се разсърдих и го отблъснах. Помоли ме да продължим още малко, аз останах твърда в решението си. Разбрах, че не ми струваше нищо да се лиша от компанията му на път за училище и обратно към къщи.

Няколко дни след като скъсах с Джино, Лила ми довери, че е получила две обяснения почти едновременно, първите в живота й. Една сутрин Паскуале я настигнал, докато отивала на пазар. Изглеждал преуморен и превъзбуден. Казал й, че се притеснил, като не я виждал вече в обущарницата, и помислил, че е болна. Сега обаче разбрал, че е здрава, и това го правело щастлив. Но докато говорел, на лицето му нямало и помен от щастие. Замлъкнал, сякаш се задавил, и за да освободи гърлото си, почти извикал, че я обича. Толкова я обичал, че ако тя била съгласна, щял да отиде да говори с брат й, с родителите й, с когото и да е, веднага, за да се сгодят официално. Тя останала без думи, в продължение на някоя и друга минута мислела, че се шегува. Наистина бях й казвала хиляди пъти, че Паскуале й е хвърлил око, но не ми беше повярвала. А сега той стоял там, в толкова красивия пролетен ден, и почти със сълзи на очи я молел, твърдял, че животът му нямал смисъл, ако тя му откаже. Колко трудно било да се оправяш в любовните работи! Много внимателно, без да произнася „не“, Лила намерила думи, с които да откаже. Казала му, че и тя го обича, но не както трябва да се обича годеник. Казала му също, че винаги ще му бъде благодарна за всички неща, които й обяснил: фашизма, съпротивата, монархията, републиката, черната борса, командира Лауро, националистите, християндемократите, комунизма. Но да се сгоди — не, никога нямало да се сгоди за никого. И заключила: „Всички вас: Антонио, теб, Енцо, обичам така, както обичам Рино.“ Паскуале тогава промърморил: „А пък аз не те обичам по начина, по който обичам Кармела“. После избягал обратно на работа.

— А другото обяснение? — попитах я с любопитство, но и с малко тревога.

— Никога не би отгатнала.

Другото обяснение й го направил Марчело Солара.

Когато чух това име, нещо ме прободе в стомаха. Ако любовта на Паскуале беше показателна за това доколко Лила можеше да бъде харесвана, то любовта на Марчело — красив и богат младеж, притежател на автомобил, твърд и агресивен, каморист, което значеше, че е свикнал да има жените, които поиска — в моите очи и в очите на всичките ми връстнички, въпреки лошата му слава, а може би точно заради нея, беше израстване, преминаване от положението на объркано момиченце към това на жена, способна да пречупи всеки.

— И как стана?

Марчело карал фиата, бил сам, без брат си, и я видял, докато се връщала към къщи по шосето. Не отбил, за да й говори от прозореца. Оставил колата насред пътя с отворена врата и я настигнал. Лила продължавала напред, а той след нея. Умолявал я да му прости за начина, по който се държал преди време, признал, че щяла да постъпи правилно, ако го беше убила с обущарския нож. Развълнувано й напомнил колко добре танцували рок на празненството на майката на Джилиола, което сочело колко добре могат да си паснат. Накрая заизреждал комплименти: „Колко си пораснала, какви хубави очи имаш, колко си красива!“. А после й разказал, че същата нощ сънувал как й предлага да се сгодят, тя казва „да“, той й подарява годежен пръстен, същия като този на баба му, с три вградени диаманта. Най-накрая и Лила, все така в движение, проговорила. Попитала го: „И в съня ти аз казах «да», така ли?“. Марчело потвърдил и тя отговорила: „Значи, наистина е било сън, защото ти си животно, и ти, и семейството ти, дядо ти, баща ти, брат ти, и не бих се сгодила с теб даже ако ме заплашиш, че ще ме убиеш“.

— Така ли му каза?

— Даже и повече от това.

— Тоест?

Когато обиденият Марчело й съобщил, че чувствата му са много деликатни и че ден и нощ мисли само за нея с любов и че поради това той не е животно, а влюбен човек, тя му отговорила, че щом някой може да се държи така, както той се държал с Ада, и ако същият този някой в новогодишната нощ си позволявал да стреля по хората, да го наречеш животно, означава да обидиш животните. Марчело най-после разбрал, че тя не се шегува и че наистина го има за по-долу от някоя жаба или гущер, и внезапно помръкнал. Вяло промълвил: „Брат ми беше този, който стреля“. Но още докато говорел, разбрал, че след това изречение тя ще го презре още повече. Съвсем вярно. Тя ускорила крачка и когато той се опитал да я настигне, му извикала: „Върви си!“, и се затичала. Тогава Марчело спрял, сякаш не помнел къде се намира и какво прави, и се върнал към фиата с наведена глава.

— Ти си постъпила така с Марчело Солара?

— Да.

— Ти си луда, не казвай на никого, че си се отнесла така с него.

Стори ми се излишен съвет за момента, произнесох го, колкото да покажа, че взимам присърце случилото се с нея. Лила беше човек, който обича да разсъждава за нещата и да си фантазира, но никога не клюкарстваше, за разлика от нас, които непрекъснато това правехме. И действително за любовното признание на Паскуале каза само на мен, така и не разбрах да го е казала на друг. Обаче разказа на всички за Марчело Солара. В доказателство на това, когато срещнах Кармела, тя ми каза:

— Разбра ли, че твойта приятелка е отказала на Марчело Солара?

Срещнах Ада и тя ми каза:

— Представи си, твойта приятелка отказала на Марчело Солара.

Пинуча Карачи ми прошушна на ухото в месарницата:

— Вярно ли е, че твойта приятелка отказала на Марчело Солара?

Когато се видях с Лила, казах й:

— Не трябваше да казваш на всички, Марчело ще се ядоса.

Тя повдигна рамене. Беше заета с братята, къщата, майка си, баща си и нямаше време за дълги разговори. От новогодишната нощ насам вече се занимаваше само с къщна работа.