Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amica geniale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Гениалната приятелка

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 02 ноември 2016

Редактор: Бояна Петрова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-150-869-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529

История

  1. —Добавяне

23.

Както казах, в онази нощ ми убягнаха много неща. И най-вече, завихрена от празничната атмосфера и чувството за опасност и от огнения въртоп, по-парещ и от пламъците в небето, който излъчваха телата на момчетата, аз пренебрегнах Лила. А точно тогава се случи първото й вътрешно превключване.

Как точно се развиха нещата с нея, не забелязах, вече споменах за това: в онзи момент нямаше как да го доловя. Но почти веднага си дадох сметка за последствията. Стана по-мързелива. Още на втория ден след празника аз станах рано, макар че не бях на училище, за да я придружа да отвори обущарницата и да й помогна с почистването, но тя не се появи. Дойде късно, намусена, и се разходихме из квартала, като избягвахме обущарницата.

— Няма ли да ходиш на работа?

— Не.

— Защо?

— Вече не ми харесва.

— А новите обувки?

— И без това са доникъде.

— Тогава какво?

Стори ми се, че и тя не знаеше какво иска. Единственото сигурно нещо беше, че изглеждаше много разтревожена за брат си, много повече, отколкото ми се беше видяла напоследък. И точно на тази тревога се основаваше промяната в приказките й на тема забогатяване. Все още беше необходимо спешно да забогатеем, това не се обсъждаше, но целта вече беше различна от тази в детството ни: край на ковчежетата, на блясъка на монети и на скъпоценните камъни. Сега изглеждаше, че парите в нейните представи се бяха превърнали в бетон: заздравяваха, поддържаха, изглаждаха нещата. Най-вече изглаждаха бъркотията в главата на Рино. Той смяташе, че чифтът обувки, който бяха изработили заедно, е напълно готов и искаше да го покаже на Фернандо. Но Лила добре знаеше (а според нея го знаеше и Рино), че изработката имаше много недостатъци и че баща й щеше да огледа обувките и после да ги изхвърли. Затова го увещаваше, че трябва да правят още опити, че пътят към фабриката за обувки е труден процес, обаче той не искаше повече да чака, бързаше да стане като братята Солара, като Стефано, и Лила не успяваше да го вразуми. Внезапно ми се стори, че самото богатство вече не я интересуваше. Говореше за пари, без да влага блясък в това, парите бяха само начин брат й да не направи някоя глупост.

— Аз съм виновна за всичко — започна да си признава, поне пред мен, — накарах го да повярва, че късметът ни чака зад ъгъла.

Но понеже не ги чакаше зад ъгъла, сега се чудеше със зли очи какво да измисли, за да го озапти.

Рино наистина се беше вманиачил. Фернандо например никога не се разсърди на Лила, че не ходи вече на работа, дори й даде да разбере, че е доволен тя да остане да помага на майка си вкъщи. Брат й обаче се ядоса и още в първите дни на януари присъствах на грозен скандал. Рино се приближи към нас с наведена глава, препречи ни пътя и й каза:

— Ела веднага на работа.

Лила му отговори, че и през ум не й минава. Тогава той я дръпна за ръката, тя се освободи и го обиди лошо, а Рино я зашлеви и й извика:

— Тогава отивай си вкъщи, отивай да помагаш на мама.

Тя се подчини и си отиде, без дори да си вземе довиждане с мен.

Напрежението достигна върха си в деня на Епифанията[1]. Тя се събудила и намерила до леглото си чорап, пълен с въглища. Разбрала, че Рино стои зад това, и на закуска подредила масата за всички, но не и за него. Появила се майка й: синът й й бил оставил, закачен на един стол, чорап, пълен с бонбони и шоколади, с което я трогнал, това момче я изпълвало с обич. Когато забелязала, че мястото на Рино не е заредено с прибори, понечила тя да ги сложи, обаче Лила й попречила. Докато майка и дъщеря се карали, се появил братът и Лила го замерила веднага с парче въглен. Рино се разсмял — мислел, че е на игра и че тя е оценила шегата, но когато разбрал, че сестра му не се шегува, се опитал да я хване, за да я удари. В този момент се появил Фернандо по гащи и нощна фланела, с картонена кутия в ръце.

— Вижте какво ми донесе Бефаната — казал и личало, че е много ядосан.

Извадил от кутията новите обувки, тайно изработени от децата му. Лила останала с отворена уста от изненада. Не знаела нищо за намеренията на Рино — той бил решил да покаже на баща си новия модел като подарък за празника.

Когато видяла на лицето на брат си развеселената и в същото време притеснена усмивчица, когато уловила тревожния поглед, с който следял лицето на баща им, на Лила й се сторило, че получава потвърждение за всичко онова, което я било изплашило тогава на терасата сред пушеците и гърмежите. Рино бил изгубил обичайния си вид, сега брат й се бил оказал с орязани граници на полетата и оттам можело да изскочи нещо непоправимо. В онази усмивка и в онзи поглед доловила нещо непоносимо низко и това било още по-мъчително, защото продължавала да обича брат си, да чувства необходимостта от близост, за да си помагат взаимно.

— Колко са хубави! — казала Нунция, която си нямала представа от цялата предистория на обувките.

Фернандо, без да обели и дума, с израз като на Рандолф Скот, обзет от гняв, седнал и първо нахлузил дясната обувка, после лявата.

— Бефаната ги е направила по мярка за моите крака — казал.

Станал и тръгнал напред-назад из кухнята, за да ги изпробва пред погледа на семейството.

— Наистина са удобни — коментирал.

— Обувки като за елегантен господин — казала жена му, като хвърляла възхитени погледи към сина си.

Фернандо седнал отново. Свалил обувките, разгледал ги отгоре, отдолу, отвътре и отвън.

— Който е направил тези обувки, е майстор — заявил, но без ни най-малко да смекчи изражението на лицето си. — Браво на Бефаната.

От всяка негова дума се усещало колко се измъчва и как това подклажда желанието му да започне да троши наред из къщата. Рино обаче, изглежда, не забелязвал нищо. След всяка саркастична дума на баща си се възгордявал все повече, усмихвал се, целият зачервен, мълвял половинчати изречения: направих това, татко, добавих онова, помислих, че… А на Лила й се искало да излезе от кухнята, да се спаси от надвисналото избухване на баща й, но не се решавала да остави брат си сам.

— Едновременно са леки и здрави — продължавал Фердинандо, — няма нищо недомислено в тях. И най-важното, не съм виждал някой друг да носи такива, с тоя широк връх са много оригинални.

Седнал, обул ги отново, завързал връзките. Казал на сина си:

— Обърни се, Рино, че да благодаря на Бефаната.

Рино помислил, че ще последва шега, която да сложи край на всичките им дълги пререкания, и се обърнал, едновременно щастлив и смутен. Но едва понечил да се обърне, баща му го сритал с пълна сила в задника, като го наричал животно, глупак и го замервал с каквото му попадне, накрая и с обувките.

Лила се намесила чак когато видяла, че брат й, който в началото само се опитвал да се предпази от юмруците и ритниците, се развикал и започнал също да обръща столове, да троши чинии; плачел и се кълнял, че по-скоро ще се самоубие, отколкото да продължи да работи на баща си за без пари, и хвърлил в ужас майка им, другите им братя и съседите. Но намесата й била напразна. Баща и син първо трябвало да изпуснат па̀рата, докато останат без сили. После отново заработили заедно, мълчаливи, затворени в обущарничката всеки с отчаянието си.

Известно време никой не спомена обувките. Лила окончателно реши, че нейната роля е да помага на майка си, да пазарува, да готви, да пере и простира прането на слънце, и повече не стъпи в обущарницата. Рино, натъжен и намусен, не разбираше защо му причинява това и започна да изисква от сестра си да подрежда чорапите, бельото и ризите му в чекмеджето, да го обслужва и обгрижва, когато се връща от работа. Ако нещо не му харесваше, протестираше с враждебни думи от сорта: тъпанарка, една риза не можеш да изгладиш. Тя повдигаше рамене и без да протестира, се заемаше да изпълнява задачите си още по-грижливо.

Той самият, разбира се, не беше доволен от поведението си, измъчваше се, опитваше се да се успокои, полагаше големи усилия да стане пак какъвто беше. В по-добрите дни, например в неделя сутрин, се въртеше около нея с шеги и любезности.

— Сърдиш ми се, защото си приписах цялата заслуга за обувките? Аз обаче го направих — лъжеше, — за да попреча на татко да се нахвърли и върху теб. — И после я питаше: — Дай съвет, сега какво да правим? Не може да си стоим така, аз трябва да изляза от това положение.

Лила мълчеше: готвеше, гладеше, понякога го целуваше по бузата, за да му покаже, че вече не му се сърди. Но междувременно той пак се беше разярил и в резултат винаги строшаваше нещо. Крещеше й, че тя е тази, която го е предала, и че още повече ще го предаде, защото рано или късно ще се ожени за някой смотаняк и ще си отиде, а него ще остави да живее завинаги в тази мизерия.

Понякога, когато вкъщи нямаше никого, Лила отиваше в килера, където беше скрила обувките, и ги опипваше, разглеждаше ги в почуда, че за добро или за лошо съществуваха и че бяха се появили на бял свят от една скица върху лист от тетрадка. Колко труд на вятъра!

Бележки

[1] Епифания — Богоявление, 6 януари. В Италия т.нар. Бефана (вещица, яхнала метла) на този ден носи подаръци и бонбони за добрите деца и въглени за лошите. — Б.пр.