Елена Феранте
Гениалната приятелка (44)

22.

Стефано ни посрещна много сърдечно. Спомням си, че беше грижливо сресан, лицето му беше зачервено от вълнение, беше с бяла риза, вратовръзка и жилетка без ръкави, тъмносиня. Стори ми се извънредно красив, държеше се като принц. Изчислих, че беше почти със седем години по-голям от мен и Лила, а това ме накара да си помисля, че да съм гадже на Джино, мой връстник, не беше кой знае какво: когато му предложих да се присъедини за събирането у семейство Карачи, ми отговори, че не може, защото родителите му не го пускали да излиза след полунощ, опасно било. Исках да си имам голям приятел, а не момченце — някой като тези младежи — Стефано, Паскуале, Рино, Антонио, Енцо. През цялата вечер ги гледах, докосвахме се леко при разминаване. Нервно попипвах обиците си, сребърната гривна на майка ми. Отново бях започнала да се чувствам красива и търсех да прочета доказателството в очите им. Всички ми изглеждаха обзети от мисълта за среднощните фойерверки. В очакване на мъжката им битка даже на Лила като че не обръщаха внимание.

Стефано бе особено любезен с госпожа Пелузо и с Мелина с нейния налудничав поглед и с дългия й нос. Все пак се беше сресала старателно, беше си сложила обици и със старата си черна вдовишка рокля изглеждаше като истинска дама. В полунощ домакинът напълни с шампанско първо чашата на майка си и веднага след това чашата на майката на Паскуале. Вдигнахме тост за прекрасните неща, които щяха да се случат през новата година, и се заизточвахме нагоре към терасата на покрива, възрастните и децата с палта и шалове, защото беше много студено. Забелязах, че Алфонсо единствен нарочно се бави долу. Извиках го от учтивост, но не ме чу или се направи, че не чува. Изтичах горе. Над главата ми се отвори едно страховито ледено небе, обсипано със звезди и мрак.

Момчетата бяха по пуловери, Паскуале и Енцо дори по ризи. Лила, аз, Ада и Кармела бяхме с тъничките си рокли, с които ходехме на танци, и треперехме от студ и превъзбуда. Вече се чуваше свистенето на първите ракети, които се врязваха в небето и избухваха в изумително пъстри цветя. Чуваха се и ударите от приземяване на стари вещи, които летяха от прозорците според обичая, сред викове, смях. Целият квартал вдигаше врява и хвърляше пиратки. Аз запалих звездичките и конфетите на децата. Харесваше ми да виждам в очите им уплашения възторг, който самата аз изпитвах като малка. Лила убеди Мелина да запалят заедно фитила на един бенгалски огън и той избухна с цветно свистене. И двете нададоха радостни викове и накрая се прегърнаха.

Рино, Стефано, Паскуале, Енцо, Антонио пренесоха кашони, кутии и пликове с експлозиви, горди с всичките муниции, които бяха успели да натрупат. Алфонсо също се включи, но съвсем вяло и реагира на настояванията на брат си с изблици на досада. Стори ми се обаче уплашен от Рино, който наистина беше пощръклял, буташе го грубо и се държеше с него като с малко момченце. В крайна сметка, вместо да се сърди, Алфонсо се отдръпна и се отказа да се смесва с останалите. Междувременно блеснаха огънчетата на кибритените клечки — по-големите си запалиха цигарите един на друг, като пазеха огъня със събрани длани и разговаряха със сериозен и сърдечен тон. Ако настане гражданска война, помислих си, като тази между Ромул и Рем, между Марио и Сила, между Цезар и Помпей, те ще изглеждат по същия начин, със същите лица, същите погледи, същите пози.

Всички момчета, с изключение на Алфонсо напълниха ризите си с пиратки и бомбички и разположиха ракетите в редици от празни бутилки. На мен, Лила, Ада и Кармела все по-възбуденият и креслив Рино постави задачата да ги снабдяваме своевременно с муниции. След това всички, от най-младите до най-възрастните — например братята ми Пепе и Джани, но също и баща ми, и обущарят, който беше най-възрастният, — се раздвижиха в тъмното и в студа и започнаха да палят фитили и да хвърлят запалените фойерверки зад парапета или в небето; цареше празнична атмосфера, възбудата растеше, носеха се викове от типа: видя ли какви цветове, леле-мале какъв трясък, давай, давай!, нарушавани едва-едва от несмелите вопли на вцепенената от страх Мелина и от Рино, който дърпаше пиратките от ръцете на братята ми, за да ги хвърля той, като им крещеше, че ги похабяват, защото ги хвърлят, преди да дочакат фитила хубаво да се разгори.

Светлинният фурор постепенно се уталожи над града и отстъпи място на шума от колите и клаксоните. Появиха се отново големи участъци тъмно небе. Балконът на семейство Солара, макар и целият в пушек и отблясъци, вече се виждаше по-добре.

Бяха близо, можехме да ги видим. Бащата, синовете, роднините, приятелите им бяха обзети като нас от желание за суматоха. Всички в квартала знаеха, че случилото се до този момент не беше нищо и че те щяха да се развихрят истински чак когато дрипльовците приключеха с мизерната олелия с бомбичките, златния и сребърен дъждец, едва когато щяха да останат пълни господари на празника.

Така и стана. Внезапно от балкона лумна огън, небето и улицата отново избухнаха. При всяко хвърляне, особено ако бомбата свистеше унищожително, от балкона се чуваха ентусиазирани псувни. Но ето че изненадващо Стефано, Паскуале, Антонио и Рино се заеха да отговарят с още бомби и съответните псувни. На ракетата на Солара отвръщаха с ракета, на пиратка с пиратка и в небето разцъфваха възхитителни венци, а улицата долу гореше и трепереше; в един момент Рино дори стъпи прав на парапета, като крещеше обиди и хвърляше мощни бомби, а в това време майка му пищеше от страх и му викаше: „Слез оттам, ще паднеш!“.

Тогава Мелина бе обзета от паника и започна да надава тънки и продължителни писъци. Ада изпуфтя, на нея се падаше да я отведе, но Алфонсо й направи знак, че той ще се заеме, и изчезна долу с нея. Майка ми веднага ги последва, накуцвайки, и другите също започнаха да отвеждат децата. Експлозиите, предизвикани от Солара, ставаха все по-мощни; една тяхна ракета, вместо да се отправи към небето, избухна в парапета на нашата тераса с яркочервено сияние и задушлив пушек.

— Нарочно го направиха — изкрещя Рино на Стефано, побеснял.

Стефано, тъмен профил в зимния мраз, му направи знак да се успокои. Изтича в един ъгъл, където той самият беше поставил една кутия — на нас, момичетата, ни беше заповядано да не я пипаме, — и заподканя останалите да последват примера му и да вземат материали оттам.

— Енцо — изкрещя без следа от мекия тон на търговец, — Паска̀, Рино, Анто̀, хайде, давайте, тука, дайте да им покажем какво имаме ние.

Всички се втурнаха натам със смях. Повтаряха: да, нека ни чуят, на̀ ти, тъпако, и правеха неприлични жестове към балкона на Солара. Ние наблюдавахме трескавите им черни силуети и все повече треперехме от студ. Бяхме останали сами, без роля. Баща ми също беше слязъл долу заедно с обущаря. Лила — не знам, беше онемяла, втренчена в зрелището като в някакво тайнство.

Случваше й се това, за което вече споменах и което тя впоследствие нарече орязване на полетата. Било — каза ми по-късно, — все едно в нощ на пълнолуние над морето в небето нахлува черна бурна маса и поглъща всичката светлина, разкъсва обиколката на лунния кръг и обезобразява светещия диск, като го свежда до истинската му природа на груба, безсмислена материя. Лила си представила, видяла, почувствала — сякаш било вярно — как брат й се прекършва. Пред очите й Рино загубил облика, който имал, откакто го познавала, облика на щедро, честно момче, благите черти на човек, на когото може да се има доверие, любимия профил на този, който, откакто се помнела, я забавлявал, помагал й, защитавал я. Там, насред мощните гърмежи, в студа, сред пушека, изгарящ ноздрите, и агресивната миризма на сяра нещо разкъсало органичната структура на брат й и оказало върху него толкова силен натиск, че разчупило контурите му, материята се разпростряла като магма и й показала от какво в действителност е направен. Всяка секунда от празничната нощ я изпълвала с ужас, имала чувството, че при всяко свое движение, с което Рино разпръсквал части от себе си, всички граници, всички полета изчезвали и тя, и нейните собствени полета се размеквали и поддавали. Коствало й усилие да се контролира, но успя, почти нищо от терзанията й не си пролича. Наистина в бъркотията от гърмежи и цветове не й обръщах много внимание. Мисля, че ме порази все по-уплашеното й изражение. Забелязах също, че се взираше в сянката на брат си — най-активния, най-разпищоления, най-гръмогласно отправящия кръвни обиди към терасата на Солара — с отвращение. Изглежда, че тя, която никога от нищо не се страхуваше, беше уплашена. Но тези впечатления си припомних едва впоследствие. В онзи момент не се замислих, чувствах се по-близка до Кармела и до Ада, отколкото до нея. Както обикновено, тя нямаше вид, че се нуждае от вниманието на момчетата. Ние обаче, там на студа и насред хаоса, без тяхното внимание изобщо не съумявахме да си придадем значимост. Бихме предпочели Стефано, или Енцо, или Рино да прекратят войната, да обгърнат раменете ни с ръка, да притиснат хълбок в тялото ни и да ни отправят думи на възхита. Обаче се притискахме една в друга, за да се стоплим, докато те се втурваха да сграбчат някой цилиндър с огромен фитил, стъписани от неизчерпаемите бойни резерви на Стефано, възхитени от щедростта му, смутени от това, че можеше толкова пари да бъдат превърнати в свистящи следи, искри, експлозии и пушек само заради чистата радост от победата.

Не знам колко продължи това състезание с братята Солара: носеха се експлозии от двете страни, все едно терасата и балконът бяха окопи, целият квартал вибрираше и свистеше. Гърмежи, строшени стъкла, продънено небе, всичко се сля в едно.

— Свършиха, нищо не им остана — продължаваха нашите, особено Рино, докато не остана нито един незапален фитил. После надигнаха гласове в победен хор, като подскачаха и се прегръщаха.

Накрая се успокоиха и настана тишина. Но не продължи дълго, прекъснаха я далечен плач на дете, викове и обиди, коли, които си проправяха път по улиците, отрупани с отломки. А после забелязахме огнени езици на балкона на Солара и до нас достигнаха резки прогърмявания: па-па-па. Рино разочарован се провикна:

— Пак започват!

Но Енцо пръв разбра какво става и започна да ни избутва навътре, след него и Паскуале, и Стефано. Само Рино продължи да крещи тежки обиди, като се навеждаше от парапета на терасата и Лила се видя принудена да отблъсне Паскуале и да изтича да издърпа брат си вътре, като му крещеше обиди на свой ред. Ние, момичетата, слязохме долу с писъци. Братята Солара в желанието си за победа бяха започнали да стрелят по нас.