Елена Феранте
Гениалната приятелка (42)

20.

С приближаването на новогодишната нощ Рино бе обзет от маниакалното желание да изстреля най-много фойерверки, особено важно беше да са повече от тези на братята Солара. Лила му се подиграваше, а понякога ставаше направо груба с него. Каза ми, че според нея брат й, в началото скептично настроен към възможността да изкара много пари от обувки, сега се е вторачил прекалено много в идеята, вече се виждал собственик на фабрика за обувки „Черуло“ и не искал повече да е кърпач на подметки. Това я притесняваше, не познаваше Рино от тази му страна. Беше свикнала да го вижда неудържимо устремен към нещо, но не беше се проявявал като фукльо. Сега обаче искаше да се покаже като нов човек, какъвто не беше. Чувстваше се близо до богатството. Новоизлюпен господар. Някой, който знае как да отправи към квартала първия сигнал за състоянието, което щеше да му донесе новата година — като изстреля големи количества фойерверки, много, далеч повече от братята Солара: в очите му те се бяха превърнали в събирателен модел на мъжа, на когото да подражава и дори да надмине. Бяха хора, на които завиждаше, чувстваше ги като врагове, които трябваше да победи, за да застане на тяхно място.

Лила никога не допусна, както направи по повод на Кармела и другите момичета от двора, че може би му е внушила една мечта, която не можеше да държи под контрол. Тя самата вярваше в тази мечта, считаше я за възможна и виждаше брат си като важна брънка в осъществяването й. А и го обичаше, беше с цели шест години по-голям от нея и не й се искаше да го смята за дете, което не знае как да се справя с фантазиите си. Но често повтаряше, че на Рино му липсва конкретност, че не е стъпил достатъчно здраво на земята, за да знае как да се изправя срещу трудностите, че клони към крайности. Както в това състезание с братята Солара например.

— Може пък да ревнува от Марчело — казах й веднъж.

— Тоест?

Направи се, че не ме разбира, и се засмя, но тя сама ми беше разказала как Марчело Солара минавал напред-назад пред обущарницата всеки ден — кога пеша, кога с колата — и, изглежда, Рино бил забелязал, защото няколко пъти казал на сестра си: „Да не си посмяла да обръщаш внимание на тоя гадняр“. Може би, кой знае, като не можеше да разбие физиономиите на братята Солара за това, че са набелязали сестра му, искаше да им демонстрира силата си с фойерверки.

— Ако е така, значи съм права, нали виждаш?

— Права за какво?

— Че е станал фукльо. Откъде ще вземе пари за фойерверки?

Вярно беше. Новогодишната нощ беше време за бойни действия — в квартала и в цял Неапол. Ослепителни светлини, пукотевици. Гъстият барутен дим замъгляваше всичко, влизаше в къщите, лютеше на очите, предизвикваше кашлица. Но гърмежът на пиратките, свистенето на ракетите, тътенът на ударните вълни струваше пари и се знаеше, че най-много гърмят тези, които могат да си го позволят. Ние от семейство Греко нямахме пари, приносът ни в гърмежите по Нова година беше съвсем оскъден. Баща ми купуваше една кутия конфети, една със звезден вихър и една с тънички ракети. В полунощ, тъй като бях най-голямата, слагаше в ръцете ми флакончето със звездичките или с конфетите, запалваше фитила, а аз стоях неподвижна, развълнувана и уплашена, втренчена във въртящите се искри съвсем близо до пръстите ми. В това време той изтичваше да забучи стойката на ракетите в една бутилка на мраморния перваз, запалваше фитила с цигарата си и ентусиазирано отпращаше към небето съскащия пламък. Накрая засилваше и бутилката на улицата.

У Лила също не гърмяха кой знае колко и Рино от малък се сърдеше. Още дванайсетгодишен започна да посреща Нова година с други хора, по-смели от баща му, и беше известен със способностите си да събира неизбухнали бомбички веднага след като свършат празненствата. Скупчваше ги всичките на някое място при блатата, палеше ги и се наслаждаваше на високия пламък, на пукота и на експлозията накрая. Още личеше тъмният белег на ръката му — едно голямо петно, получено веднъж, когато не се беше дръпнал навреме.

Така че към всички явни и тайни причини за отправеното предизвикателство в края на 1958 година трябва да прибавим и това, че Рино може би търсеше възмездие за бедното си детство. Ето защо започна да събира пари за фойерверки оттук-оттам. Но се знаеше — знаеше го и той, въпреки обзелата го мания за величие, — че Солара няма кой да ги надмине. Както всяка година, дни преди празника двамата братя сновяха напред-назад с фиата с багажник, пълен с експлозиви, които в новогодишната нощ щяха да изтребят птици, да подплашат кучета, котки и плъхове и да разлюлеят блокчетата между мазетата и уличния паваж. Рино ги наблюдаваше с омраза от обущарницата; беше се организирал с Паскуале, с Антонио и особено с Енцо, който разполагаше с малко повече пари, да съберат достатъчен арсенал, за да направят все пак впечатление.

Нещата добиха неочакван обрат, когато двете с Лила бяхме изпратени от майките си да напазаруваме за новогодишната вечеря в месарницата на Стефано Карачи. Магазинът беше пълен с хора. Зад щанда заедно със Стефано и Пинуча обслужваше клиентите и Алфонсо, който ни се усмихна притеснен. Приготвихме се за дълго чакане. Но Стефано ми направи знак, без съмнение го направи точно към мен, и пошушна нещо в ухото на брат си. Съученикът ми излезе иззад щанда и ме попита дали имаме списък с покупките. Дадохме му го и той влезе вътре. След пет минути покупките ни бяха приготвени.

Сложихме всичко в торбите, платихме на госпожа Мария и си тръгнахме. Но само след няколко крачки Стефано, не Алфонсо, а именно Стефано ме извика с хубавия си възмъжал глас:

— Лену.

Настигна ни. Изглеждаше спокоен, сърдечно усмихнат. Само бялата престилка, оцапана с мазни петна, го загрозяваше малко. Заговори и на двете ни на диалект, но гледаше мен:

— Искате ли да дойдете да празнуваме Нова година у нас? Алфонсо много ще се радва.

Жената и децата на дон Акиле избягваха показност, така си остана и след смъртта на бащата: от църквата в месарницата и оттам вкъщи, най-много да отидат на някое празненство, което няма как да пропуснат. Тази покана беше нещо ново. Отговорих, сочейки Лила:

— Вече имаме уговорка с брат й и други приятели.

— Кажете и на Рино, поканете и родителите си, къщата е голяма, а за фойерверките ще излезем на терасата.

Лила се намеси с нетърпящ възражение тон:

— С нас ще празнуват и Паскуале и Кармен Пелузо с майка им.

Това изречение би следвало да сложи край на всякакви по-нататъшни обяснения: Алфредо Пелузо лежеше в „Поджореале“ заради убийството на дон Акиле и синът на дон Акиле нямаше как да покани децата на Алфредо да посрещнат новата година с наздравици в дома му. Стефано обаче я погледна, все едно до този момент не я беше забелязал, вгледа се в нея настойчиво и каза с тона, с който се съобщават очевидните неща:

— Ами добре, елате всички, ще пием шампанско, ще танцуваме: нова година, нов живот.

Тези думи ме разчувстваха. Погледнах към Лила; и тя беше объркана. Промърмори:

— Трябва да говорим с брат ми.

— Ще чакам да ми кажете.

— А фойерверки?

— В какъв смисъл?

— Ние ще си донесем нашите, а ти?

Стефано се усмихна:

— Колко искаш?

— Много.

Младежът отново се обърна към мен:

— Елате всички у нас и ви обещавам, че когато се зазори, още няма да сме свършили да гърмим.