Елена Феранте
Гениалната приятелка (41)

19.

В онзи период се чувствах силна. Справях се отлично в училище и когато разказах на госпожа Оливиеро за успехите си, тя ме похвали. Виждах се с Джино, всеки ден се разхождахме до бар „Солара“: той ми купуваше сладкиш, изяждахме го заедно и се връщахме. На моменти дори имах усещането, че Лила е тази, която зависи от мен, а не аз от нея. Бях престъпила границите на квартала, учех в гимназия, прекарвах времето си с младежи, които учеха латински и гръцки, а не със зидари, механици, кърпачи на подметки, зарзаватчии, месари, обущари като нея. Когато ми говореше за Дидона или за метода си на учене на английски думи, или за трето склонение, или за каквото там си фантазираше в разговорите си с Паскуале, все по-ясно долавях, че го прави с известно смущение, като че най-после тя беше тази, която има нужда постоянно да ми доказва, че може да разсъждава наравно с мен. Дори когато един следобед след известно колебание реши да ми покаже докъде са стигнали с тайнствената обувка, върху която работеха с Рино, нямах вече усещането, че обитава някаква чудата територия без мен. По-скоро ми се видя, че и тя, и брат й изпитваха несигурност да ми говорят за нещо с толкова съмнителна стойност.

А може би просто аз бях започнала да се чувствам нещо повече от тях. Когато се разровиха в един шкаф и измъкнаха оттам една хартиена кесия, ги окуражих с престорен интерес. Но чифтът мъжки обувки, които ми показаха, номер 43, размерът на Рино и на Фердинандо, кафяви, точно каквито ги помнех от скицата на Лила, бяха едновременно леки и здрави. Никога не бях виждала нещо подобно на нечии крака. Дадоха ми да ги пипна и ми изброиха качествата им, а аз се впуснах ентусиазирано да ги хваля.

— Пипни тук — каза ми Рино, светнал от похвалите ми — и кажи дали усещаш шев.

— Не — отговорих, — не се усеща.

Взе обувките от ръцете ми и започна да ги огъва и да ги разпъва, за да демонстрира издръжливостта им. Заизреждах одобрителни думи, както правеше госпожа Оливиеро, когато искаше да ни поощри. Лила обаче не изглеждаше доволна. Колкото повече брат й изреждаше предимствата, толкова повече тя му сочеше недостатъците:

— Колко ще му трябва на татко, за да установи тези грешки?

По едно време му каза сериозно:

— Да опитаме пак с вода.

Брат й се възпротиви. Въпреки това тя напълни един леген, пъхна ръка в едната обувка, все едно беше крак, и я поразходи известно време във водата.

— Има нужда да си поиграе — каза ми Рино от позицията на по-голям брат, на когото са втръснали детинщините на по-малката му сестра. Но щом видя, че Лила изважда обувката, загрижено я попита: — Е, и?

Лила извади ръка, потърка пръстите си един в друг, протегна обувката към него.

— Пипни.

Рино пъхна ръка вътре и заяви:

— Суха е.

— Влажна е.

— Само ти я усещаш влажна. Пипни, Лену.

Пипнах.

— Влажна е малко — казах.

Лила направи недоволна гримаса.

— Видя ли? Държим я една минута във вода и се навлажнява, не става. Трябва да я разлепим и да разшием всичко още веднъж.

— Майната му, какво те бърка малко влага?

Рино се ядоса. И не само: сякаш се преобрази пред очите ми. Лицето му почервеня, изду се около очите и слепоочията, не можа да се сдържи и избухна в поредица от нападки и псувни срещу сестра си. Оплака се, че така никога няма да приключат. Обвини Лила, че първо го окуражава, а после го сковава. Крещеше, че не иска да остане завинаги в това тъпо място да слугува на баща си и да гледа как другите забогатяват. Грабна трикракото желязо, посегна, сякаш ще я замери с него, и ако го беше направил наистина, щеше да я убие.

Тръгнах си, от една страна, объркана от този бяс на един, общо взето, учтив младеж, и от друга, горда, че моето мнение се беше оказало решаващо.

В следващите дни открих, че акнето ми засъхва.

— Изглеждаш наистина добре, то е от успехите в училище и от любовта — каза ми Лила и ми се стори малко тъжна.