Елена Феранте
Гениалната приятелка (40)

18.

Двете години в гимназията бяха много по-трудни от прогимназията. Паднах се в клас от четиресет и двама ученици, един от много редките смесени класове в училището. Имаше много малко момичета и не познавах никое от тях. След дълги фукни (и аз ще се запиша в гимназията, сигурно е, ще седим на един чин) накрая Джилиола отиде да помага на баща си в сладкарницата на Солара. А от момчетата познавах Алфонсо и Джино, които обаче седяха заедно на един от първите чинове, лакът до лакът, с уплашен вид и почти се правеха, че не ме познават. Класната стая издаваше киселата миризма на пот, на мръсни крака, на страх. Първите месеци започнах новия си училищен живот мълчаливо, пръстите ми не се отделяха от челото и бузите ми, покрити с акне. Седях на един от последните редове, откъдето не виждах добре нито учителите, нито това, което пишеха на дъската; не познавах момичето, с което седях, както и тя не ме познаваше. Благодарение на учителката Оливиеро скоро получих необходимите учебници, мръсни и многократно употребявани. Наложих си дисциплината, изработена в прогимназията: учех всеки следобед до двайсет и три часа и също от пет до седем сутринта, когато трябваше да излизам. Често на излизане от къщи, натоварена с учебници, се случваше да срещна Лила, която бързаше да отвори обущарницата, да измете, да измие и подреди, преди да пристигнат баща й и брат й. Разпитваше ме за предметите, които имах по програма за деня, изпитваше ме по нещата, които бях учила, и изискваше точни отговори. Ако не ги получеше, ме засипваше с въпроси, от които ме хващаше страх, че не съм учила достатъчно и че нямаше да мога да отговоря на учителите, така както не успявах да отговоря на нея. Понякога в студените утрини, в които ставах в зори и преговарях в кухнята уроците си, имах усещането, че както обикновено жертвам дълбокия сутрешен сън в топлото легло, за да се представя добре по-скоро пред дъщерята на обущаря, отколкото пред учителите в богаташкото училище. Закуската също претупвах заради нея. Изгълтвах млякото и кафето и хуквах навън, за да не изпусна и един метър от разстоянието, което изминавахме заедно.

Изчаквах на входната врата. Виждах я да се задава от блокчето, в което живееха, и установявах, че продължава да се променя. Вече беше по-висока от мен. Престана да се движи като ръбатото момиченце, което беше допреди няколко месеца, сякаш със закръглянето на тялото й походката също се беше омекотила. Здравей, здрасти, веднага се заговаряхме. Когато спирахме на разклона и се разделяхме — тя към обущарницата, аз към спирката на метрото, непрекъснато се обръщах да й хвърля един последен поглед. Един-два пъти видях Паскуале да притичва задъхан и да тръгва редом с нея, за да я изпрати.

Метрото беше претъпкано от момчета и момичета, миришещи на сън и на дима от първата за деня цигара. Аз не пушех, не разговарях с никого. В няколкото минути преговарях уроците, вцепенена от страх, наливах трескаво в главата си нови начини на изговаряне и различни интонации от тези, които се ползваха в квартала. Бях ужасена от мисълта да не се проваля в училище, а също и от кривата сянка на недоволната ми майка и от укорителния поглед на госпожа Оливиеро. А всъщност вече истински ме занимаваше само една мисъл: да си намеря гадже, веднага, преди Лила да ми съобщи, че е тръгнала с Паскуале.

Всеки ден все по-силно изпитвах опасения, че няма да успея навреме. Страхувах се, че на връщане от училище ще я срещна и ще науча лично от нея, когато ми го съобщи с прелъстителен глас, че вече е правила любов с Пелузо. Или ако не беше той, щеше да бъде Енцо. Ако не беше Енцо, щеше да бъде Антонио. Или, де да знам, Стефано Карачи месарят, или дори Марчело Солара: Лила беше непредвидима. Младежите, които се въртяха около нея, бяха почти мъже, имаха изисквания. Следователно при наличието на проекта за обувки, четивата за ужасяващия свят, в който се беше случило да се родим, и гаджетата нямаше да й остане време за мен. Понякога на връщане от училище заобикалях по дългия път, за да не минавам пред обущарницата. Ако пък я видех лично отдалече, за да не се терзая, сменях посоката. Накрая обаче не издържах и тръгвах насреща й като към неизбежна фаталност.

На влизане и излизане от гимназията — огромна сива сграда в твърде лошо състояние — гледах момчетата. Гледах ги настоятелно, за да усетят погледа ми и да ме погледнат. Гледах връстниците си от гимназията, някои още с къси панталонки, други с три четвърти или дълги. Гледах и големите, тези от лицея — повечето ходеха по сако и вратовръзка, никога с палто, за да покажат най-вече на себе си, че не усещат студ: къси подстрижки, бели вратове заради високата черта. Предпочитах тях, но щях да се задоволя и с някой от по-малките, важното беше да е с дълги панталони.

Един ден един ученик ме порази с небрежната си походка — много слаб, с разчорлена тъмнокестенява коса, лице, което ми се стори толкова красиво и донякъде познато. На колко години можеше да е: шестнайсет, седемнайсет? Разгледах го добре, после пак, и сърцето ми спря: беше Нино Сараторе, синът на Донато Сараторе, железничаря поет. Отвърна на погледа ми, но разсеяно, не ме позна. Сакото му беше увиснало на лактите и тясно в раменете, панталоните му бяха протрити, обувките износени. Никакъв признак на заможност, с каквато парадираха Стефано и особено братята Солара. Макар и да беше написал книга със стихотворения, явно баща му още не беше забогатял.

Тази неочаквана поява много ме развълнува. На излизане си помислих да хукна към Лила да й разкажа, импулсът беше неудържим, но после си промених намерението. Ако й кажех, със сигурност щеше да ме накара да дойде с мен в училище, за да го види. И вече знаех какво щеше да се случи. Така както Нино не ме забеляза и както не разпозна русото тъничко момиченце от началното училище в надебелялата и пъпчива четиринайсетгодишна, каквато бях станала, така щеше веднага да познае Лила и щеше да бъде запленен. Реших да съзерцавам образа на Нино Сараторе мълчаливо — излизащ от училище с наведена глава и разлюляна походка и поемащ по булевард „Гарибалди“. От този ден нататък ходех на училище, сякаш единствената причина да отивам там беше да го видя или дори само да го зърна за малко.

Есента отлетя. Една сутрин ме изпитаха на „Енеида“, за пръв път ме изпитваха на дъската. Учителят, някой си Джераче, около шейсетгодишен, който непрекъснато шумно се прозяваше, избухна в смях, щом произнесох о̀ракул вместо ора̀кул. Не му хрумна, че макар и да познавах смисъла на думата, живеех в свят, в който никой нямаше причина да я използва. Всички се засмяха, най-много Джино от първия чин до Алфонсо. Почувствах се унизена. Минаха няколко дни, дойде първото контролно по латински. Когато Джераче донесе поправените контролни, попита:

— Коя е Греко?

Вдигнах ръка.

— Ела.

Зададе ми най-различни въпроси за склоненията, глаголите, синтаксиса. Отговарях му, вцепенена от страх, още повече че ме гледаше с внимание, което не беше проявявал досега към никого от нас. После ми подаде листа без никакъв коментар. Бях изкарала девет.

Оттогава всичко тръгна нагоре. На контролното по италиански ми писа осем, по история не сгреших нито една дата, по география знаех перфектно площи, население, подземни богатства, селско стопанство. А по гръцки направо го оставих с отворена уста. Благодарение на наученото с Лила показах познаване на азбуката, вещина в четенето и лекота в произношението, които най-накрая изтръгнаха от преподавателя една публична похвала. Успехът ми повлече в инерцията си останалите учители. Дори преподавателят по вероучение една сутрин ме дръпна настрани и ме попита дали искам да се запиша в курс по теология от разстояние. Казах „да“. Преди Коледа вече всички се обръщаха към мен с Греко, някои с Елена. Джино започна да се бави на изхода и да ме изчаква, за да се върнем заедно в квартала. Един ден неочаквано пак ме попита дали искам да станем гаджета и макар да беше дундестичък, аз въздъхнах с облекчение: все е по-добре от нищо, така че приех.

Цялото това въодушевление позамря през коледната ваканция. Кварталът пак ме погълна, имах повече време, виждах по-често Лила. Беше разбрала, че уча английски, и, естествено, си беше набавила английска граматика. Вече знаеше много думи, които произнасяше твърде приблизително, но и моето произношение, разбира се, не беше по-добро. Но тя не ми даваше мира, настояваше: като се върнеш в училище, питай учителя как се произнася това, как се произнася онова. Един ден ме заведе в обущарницата и ми показа една метална кутия, пълна с листчета хартия — върху всяко от тях от едната страна беше написана дума на италиански, а от другата английският й еквивалент: молив/pencil, разбирам/to understand, обувка/shoe. Господин Фераро я беше посъветвал да направи така, беше отличен начин да се учат думи. Четеше ми страната на италиански и искаше да й кажа английската дума. Но аз знаех малко или нищо. Открих, че във всичко, изглежда, беше по-напред от мен, все едно ходеше на някакво тайно училище. Аз предпочитах да говорим за друго, тя обаче ме изпита на гръцките склонения, от което скоро заключи, че още съм на първото, докато тя вече беше на третото. Пита ме и за „Енеида“, беше се пристрастила към нея. Беше я прочела цялата за няколко дни, а аз в училище бях на средата на втората книга. Разказа ми с подробности за Дидона, образ, за който нищо не знаех, това име чух за пръв път не в училище, а от нея. А един следобед изтърси едно наблюдение, което ме порази. Каза: „Липсата на любов опустошава не само живота на хората, но и на градовете“. Не помня точно как се изрази, но идеята беше тази и аз я свързах с нашите мръсни улици, с прашната градинка, с полето, осеяно с нови блокове, с насилието във всеки дом, във всяко семейство. Страхувах се обаче да не започне пак да ми говори за фашизъм, нацизъм, комунизъм. И не се сдържах, исках да разбере, че ми се случват и хубави неща, и й казах всичко на един дъх: първо, че бяхме станали гаджета с Джино, и второ, че в моето училище учеше Нино Сараторе и че се е разхубавил след началното училище.

Присви очи, уплаших се да не би да ми каже, че и тя е станала нечие гадже. Обаче не, започна да ми се подиграва:

— Правиш любов със сина на аптекаря — каза, — браво, предала си се, влюбила си се като любимата на Еней.

После рязко прескочи от Дидона към Мелина и дълго ми разказва за нея, тъй като не знаех какво се случва в съседство — сутрин отивах на училище, а после учех до късно вечер. Разказа ми за роднината си, все едно не я изпускаше от очи. Нищетата все така притискала нея и децата й и тя продължавала да мие стълбите във входовете заедно с Ада (парите, които носел вкъщи Антонио, не стигали). Обаче вече не я чували да пее, еуфорията й била минала, сега работела с машинални жестове. Описа ми подробно как, прегъната надве, тръгвала от последните етажи и бършела с мокрия парцал надолу, площадка след площадка, стъпало след стъпало, с енергия и усърдие, които биха довършили даже много по-едър човек от нея. Ако някой слизал или се качвал, почвала да крещи обиди и го замеряла с парцала. Ада й беше разказала, че веднъж видяла майка си в разгара на криза заради нечии стъпки по прясно измитото да пие от мръсната вода в кофата и се наложило да я издърпа от ръцете й насила. Разбирате ли? Стъпка по стъпка, от Джино стигна до Дидона, през Еней, който я изоставил, до лудата вдовица. И едва тогава се върна към Нино Сараторе, което сочеше, че ме е слушала внимателно.

— Кажи му за Мелина — подучи ме — и го накарай да каже на баща си. И добави злобно: — Иначе е прекалено лесно да пишеш стихотворения.

Накрая се разсмя и добави с известна тържественост:

— Аз няма никога да се влюбя в никого и няма да напиша нито едно стихотворение.

— Не ми се вярва.

— Така е.

— Но другите ще се влюбват в теб.

— Толкова по-зле за тях.

— Ще страдат като тази Дидона.

— Не, ще си хванат някоя друга, точно както е направил Еней, който накрая свалил кралска дъщеря.

Не бях убедена и го показах. Тръгнах си, скоро пак се върнах — тези разговори за любовни връзки сега, когато си имах гадже, ми харесваха. Веднъж предпазливо я попитах:

— Какво прави Марчело Солара, преследва ли те?

— Да.

— А ти?

На лицето й се изписа една пренебрежителна полуусмивка, която означаваше: Марчело Солара ме отвращава.

— А Енцо?

— Приятели сме.

— А Стефано?

— Според теб всички се интересуват от мен ли?

— Да.

— Стефано винаги ме обслужва първа, даже да има опашка.

— Виждаш ли?

— Няма какво да виждам.

— Ами Паскуале? Обясни ли ти се?

— Ти луда ли си?

— Видях, че сутрин те изпраща до обущарницата.

— Защото ми обяснява неща, станали преди нас.

Така се върна отново темата за „преди“, но по начин, различен от този в началното училище. Каза, че нищо не знаем, че не сме знаели нито като по-малки, нито сега, поради което и не сме били в състояние да разберем нищо, че всяко нещо в квартала, всеки камък или парче дърво, което и да е, го е имало и преди нас, но ние сме пораснали, без да си даваме сметка за това, без никога да се замисляме. Не само ние. Баща й се правел, че нищо не е съществувало преди. Същото правели и майка й, моята майка, моят баща, Рино също. А всъщност месарницата на Стефано преди е била дърводелската работилница на Пелузо, бащата на Паскуале. И парите на дон Акиле били натрупани преди. Също и парите на Солара. Тя била опитала с баща си и майка си. Не знаели нищо, за нищо не искали да говорят. Ни за фашизъм, ни за крал. Все едно нямало издевателства, нямало насилствен труд, нямало експлоатация. Мразели дон Акиле и се страхували от Солара. Обаче си затваряли очите и харчели парите си както при сина на дон Акиле, така и при Солара, и даже изпращали нас. И гласували за фашистите, за монархистите, според желанието на Солара. И мислели, че каквото се е случило преди, е минало, минало и погребано, за да живеят спокойно, а в същото време си били там, в нещата от преди, и нас държали там, и така продължавали същите тези неща, без да знаят.

Тази реч за „преди“ ме порази повече от разговорите на загадъчни теми, в които ме беше въвлякла през лятото. Коледната ваканция премина в безспирно бъбрене в обущарницата, на улицата, на двора. Доверявахме си всичко, и най-дребните неща, и ни беше добре.