Елена Феранте
Гениалната приятелка (4)

3.

Дните минаваха. Проверявах и електронната си поща, и другата, но без надежда. Аз й пишех много често, тя не ми отговаряше почти никога, така стояха нещата. Предпочиташе да ползва телефона или да си говорим по цели нощи, когато бях в Неапол.

Отворих чекмеджетата с металните кутии, в които пазех най-различни вещи. Не много. Бях изхвърлила доста неща, най-вече свързаните с нея, и тя го знаеше. Открих, че нямам нищо нейно — нито една снимка, нито билет, нито подарък. Изненадах се от себе си. Възможно ли е през всичките тези години да не ми е оставила нищо свое или — по-лошо — аз да не съм пожелала да запазя нещо от нея? Възможно е.

Този път аз се обадих на Рино, макар и с нежелание. Не отговаряше нито на домашния, нито на мобилния. Върна ми обаждането вечерта, без да бърза. Опитваше се да си придаде измъчен глас.

— Видях, че си ме търсила. Имаш ли новини?

— Не. А ти?

— Нищо.

Наговори ми разни безсмислици. Искал да отиде в телевизията, в предаването за издирване на изчезнали хора, и да отправи апел, да помоли майка си да му прости за всичко и да я увещава да се върне.

Изслушах го търпеливо, после попитах:

— Погледна ли в гардероба й?

— Защо да гледам?

Естествено, не му беше дошло на ум най-очевидното.

— Отиди и погледни.

Отиде да провери и установи, че вътре няма нищо, нито една рокля на майка му, нито лятна, нито зимна, само стари закачалки. Накарах го да претърси къщата. Липсваха и обувките й. Липсваха малкото й книги. Липсваха всички снимки. Липсваха филмчетата. Липсваше компютърът й заедно със старите дискети, които се използваха някога — всичко, всяка следа от опита й на електронна вещица, която още в края на шейсетте години боравеше със сметачните машини, още когато работеха с перфокарти. Рино беше изумен. Казах му:

— Провери, без да бързаш, и ми се обади, когато си готов, да ми кажеш дали си открил дори и една нейна вещ, ако ще да е карфица.

Обади ми се на другия ден, превъзбуден.

— Няма нищо.

— Съвсем нищо ли?

— Не. Изрязала се е от всички снимки, на които сме били заедно, даже и от тези, когато съм бил малък.

— Добре ли провери?

— Навсякъде.

— Дори и в мазето?

— Казвам ти, навсякъде. Даже кутията с документите е изчезнала, разни стари актове за раждане, договори за телефона, сметки. Какво значи това? Някой ни е обрал ли? Какво търсят? Какво искат от майка ми и от мен?

Успокоих го, казах му да не се притеснява. От него особено нямаше вероятност някой да иска нещо.

— Може ли да дойда за известно време у вас?

— Не.

— Моля те, не мога да спя.

— Оправяй се, Рино, не мога да ти помогна.

Затворих и когато ми позвъни отново, не вдигнах. Седнах на бюрото.

Лила си е наумила да прекали както винаги, помислих си.

Разпъваше отвъд всяка граница разбирането за следа. Искаше не само да изчезне тя самата сега, на шейсет и шест години, но и да заличи целия живот зад гърба си.

Почувствах се много ядосана.

Да видим кой ще излезе отгоре този път, казах си. Включих компютъра и се заех да опиша нашата история с всички възможни детайли, всичко, което беше останало в паметта ми.