Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’amica geniale, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Вера Петрова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Гениалната приятелка
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 02 ноември 2016
Редактор: Бояна Петрова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-619-150-869-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529
История
- —Добавяне
3.
Дните минаваха. Проверявах и електронната си поща, и другата, но без надежда. Аз й пишех много често, тя не ми отговаряше почти никога, така стояха нещата. Предпочиташе да ползва телефона или да си говорим по цели нощи, когато бях в Неапол.
Отворих чекмеджетата с металните кутии, в които пазех най-различни вещи. Не много. Бях изхвърлила доста неща, най-вече свързаните с нея, и тя го знаеше. Открих, че нямам нищо нейно — нито една снимка, нито билет, нито подарък. Изненадах се от себе си. Възможно ли е през всичките тези години да не ми е оставила нищо свое или — по-лошо — аз да не съм пожелала да запазя нещо от нея? Възможно е.
Този път аз се обадих на Рино, макар и с нежелание. Не отговаряше нито на домашния, нито на мобилния. Върна ми обаждането вечерта, без да бърза. Опитваше се да си придаде измъчен глас.
— Видях, че си ме търсила. Имаш ли новини?
— Не. А ти?
— Нищо.
Наговори ми разни безсмислици. Искал да отиде в телевизията, в предаването за издирване на изчезнали хора, и да отправи апел, да помоли майка си да му прости за всичко и да я увещава да се върне.
Изслушах го търпеливо, после попитах:
— Погледна ли в гардероба й?
— Защо да гледам?
Естествено, не му беше дошло на ум най-очевидното.
— Отиди и погледни.
Отиде да провери и установи, че вътре няма нищо, нито една рокля на майка му, нито лятна, нито зимна, само стари закачалки. Накарах го да претърси къщата. Липсваха и обувките й. Липсваха малкото й книги. Липсваха всички снимки. Липсваха филмчетата. Липсваше компютърът й заедно със старите дискети, които се използваха някога — всичко, всяка следа от опита й на електронна вещица, която още в края на шейсетте години боравеше със сметачните машини, още когато работеха с перфокарти. Рино беше изумен. Казах му:
— Провери, без да бързаш, и ми се обади, когато си готов, да ми кажеш дали си открил дори и една нейна вещ, ако ще да е карфица.
Обади ми се на другия ден, превъзбуден.
— Няма нищо.
— Съвсем нищо ли?
— Не. Изрязала се е от всички снимки, на които сме били заедно, даже и от тези, когато съм бил малък.
— Добре ли провери?
— Навсякъде.
— Дори и в мазето?
— Казвам ти, навсякъде. Даже кутията с документите е изчезнала, разни стари актове за раждане, договори за телефона, сметки. Какво значи това? Някой ни е обрал ли? Какво търсят? Какво искат от майка ми и от мен?
Успокоих го, казах му да не се притеснява. От него особено нямаше вероятност някой да иска нещо.
— Може ли да дойда за известно време у вас?
— Не.
— Моля те, не мога да спя.
— Оправяй се, Рино, не мога да ти помогна.
Затворих и когато ми позвъни отново, не вдигнах. Седнах на бюрото.
Лила си е наумила да прекали както винаги, помислих си.
Разпъваше отвъд всяка граница разбирането за следа. Искаше не само да изчезне тя самата сега, на шейсет и шест години, но и да заличи целия живот зад гърба си.
Почувствах се много ядосана.
Да видим кой ще излезе отгоре този път, казах си. Включих компютъра и се заех да опиша нашата история с всички възможни детайли, всичко, което беше останало в паметта ми.