Елена Феранте
Гениалната приятелка (38)

16.

Лила беше зла: в някакво тайно свое кътче продължавах да го мисля. Беше ми показала, че можеше не само да наранява с думи, но и да убие без колебание, и въпреки това тези нейни способности сега ми изглеждаха нищо работа. Казвах си: ще отприщи нещо още по-зловещо, и от пресилената лексика на детските приказки в ума ми изплуваше думата „коварно“. Но колкото и тези мисли да се дължаха на детското у мен, все пак си имаше и реални основания за тях. И наистина от Лила се разнасяха флуиди, които не бяха просто прелъстителни, но и опасни; постепенно това стана ясно не само на мен, която я наблюдавах още от първи клас, но и на всички.

Към края на лятото зачестиха случаите, в които другите увещаваха Рино, когато излизаха на пица или да се размотават заедно, да взима и сестра си. Рино обаче искаше да е независим. Той също ми се струваше променен. Лила беше възпламенила фантазията и надеждите му. Но като го гледаше или слушаше човек, резултатът не беше от най-добрите. Превърна се в самохвалко, не изпускаше случай да подчертае колко добър бил в работата си и как щял да забогатее, и често повтаряше една фраза, която много си беше харесал: „Малко ми трябва, само малко късмет и на Солара ще им пикая на фасона“. Тези хвалби обаче се случваха само в отсъствието на сестра му. В нейно присъствие се объркваше, започваше някое изречение, после се отказваше. Даваше си сметка, че Лила го гледа накриво, все едно беше престъпил неписаната им уговорка за дискретност и потайност, така че предпочиташе да я няма наоколо, и без това по цял ден се бъхтеха заедно в обущарницата. Измъкваше се и ходеше да се надува като пуяк пред приятелите си. Но понякога се налагаше и да отстъпи.

Една неделя, след дълги разправии с родителите ни (Рино беше много мил да дойде и да се нагърби с отговорността за мен пред родителите ми), дори излязохме вечерта. Видяхме града, грейнал от светещите табели, с претъпкани от хора улици, смрад на развалена поради жегата риба, но и аромати от ресторантите, от лавките за пържени храни, от бар-сладкарниците, много по-богати от бара на Солара. Не помня дали Лила вече беше имала случай да ходи до центъра с брат си или с някой друг. Със сигурност, ако беше се случило, не ми го беше споменала. Но помня, че онзи път беше направо като онемяла. Пресякохме площад „Гарибалди“, но тя изостана, загледана в един ваксаджия, в една огромна жена с нашарено с грим лице, в навъсените мъже, в младежите. Вглеждаше се много внимателно в хората, вперила поглед право в лицата им, от което някои се разсмиваха, други й правеха жест с ръка: какво искаш? От време на време отивах да я издърпам, повличах я със себе си от страх да не загубим Рино, Паскуале, Антонио, Кармела, Ада.

Същата вечер отидохме в една пицария на „Ретифило“, ядохме и се смяхме. Стори ми се, че Антонио леко ме ухажва, надмогнал срамежливостта си, и се зарадвах; така се уравновесяваше влечението на Паскуале към Лила. Обаче по едно време пицарят, около трийсетгодишен мъж, започна да размахва пиците във въздуха с показна сръчност, докато месеше тестото и си разменяше усмивки с Лила, която го гледаше с възхита.

— Престани — каза й Рино.

— Нищо не правя — отговори тя и направи усилие да гледа в друга посока.

Скоро обаче нещата тръгнаха на зле. Паскуале ни осведоми през смях, че онзи мъж, пицарят — който на нас, момичетата, ни изглеждаше възрастен, носеше халка и сигурно имаше деца, — бил изпратил тайно въздушна целувка на Лила. Веднага се обърнахме да го погледнем: вършеше си работата, нищо повече. Но Паскуале попита Лила, все така през смях:

— Така ли беше, или греша?

С нервно подсмихване, което контрастираше на ведрия смях на Паскуале, Лила отговори:

— Не съм видяла нищо.

— Остави я, Паска̀ — каза Рино, като изпепеляваше с поглед сестра си.

Пелузо обаче стана, отиде на плота пред фурната, заобиколи го и с невинната си усмивка на уста удари на пицаря шамар, който го запрати до отвора на фурната.

Веднага дотича собственикът на заведението, дребен и блед мъж на около шейсет, и Паскуале спокойно му обясни, че няма за какво да се безпокои, само бил обяснил на служителя му нещо, което не му било достатъчно ясно, нямало да има повече проблеми. Приключихме с пиците мълчаливо, с наведени очи, на бавни хапки, все едно бяха отровни. Когато си тръгнахме, Рино здравата скастри Лила и накрая я заплаши: продължавай така и няма да те взимам повече.

Какво се беше случило? Мъжете, с които се разминавахме по улицата, оглеждаха нас, момичетата, без изключение — коя красива, коя по-малко красива, коя хубавка или грозна, и то не толкова младите, колкото зрелите мъже. Така беше и в квартала, и вън от него; Ада, Кармела, аз самата — особено след случката със Солара — инстинктивно се бяхме научили да гледаме в земята, като се правим, че не чуваме мръсотиите, които ни подхвърляха, и да продължаваме право напред. Не и Лила. Неделните разходки с нея се превърнаха в постоянен източник на напрежение. Ако някой я погледнеше, тя също го поглеждаше. Ако някой я заговореше, тя спираше озадачено, все едно не можеше да повярва, че говорят на нея, и понякога отговаряше, изпълнена с любопитство. Още повече че — странно наистина — почти никога не се обръщаха към нея с вулгарностите, които обикновено запазваха за нас.

Един следобед в края на август стигнахме до парка „Вила Комунале“ и седнахме в един бар наблизо, защото Паскуале, който в тоя период се държеше като някой испански благородник, искаше да ни черпи всички със сметанов сладолед. На масата отсреща едно семейство: баща, майка и трима синове на възраст между дванайсет и седем години, ядеше сладолед също като нас. Изглеждаха възпитани хора; бащата, едър мъж на около петдесет, приличаше на учител. Мога да се закълна, че Лила не носеше нищо, което да бие на очи: не си беше сложила червило, облечена беше в обичайните парцалки, които майка й й шиеше; ние, останалите, бяхме много по-натруфени, особено Кармела. Но онзи господин — този път всички забелязахме — не можеше да откъсне поглед от Лила и тя, колкото и да опитваше да се контролира, отговаряше на погледа му, като че не можеше да повярва, че някой толкова я харесва. Накрая, докато на нашата маса Рино, Паскуале и Антонио се изнервяха все повече, мъжът, който очевидно не си даваше сметка, че поема риск, стана, изправи се пред Лила и като се обръщаше учтиво към момчетата, каза:

— Вие сте щастливи хора: имате между вас това момиче, което ще стане по-красиво и от Венера на Ботичели. Моля да ме извините, но го споделих със съпругата и синовете си и намерих за нужно да го кажа и на вас.

От напрежение Лила избухна в смях. Мъжът на свой ред се усмихна и след като сдържано й се поклони, се обърна, за да се върне на масата си, но Рино го сграбчи за врата, повлече го на бегом към масата им, постави го да седне насила и пред жена му и децата му го засипа с ругатни, както се правеше в нашия квартал. Човекът се ядоса, жена му изпищя и застана между тях, Антонио издърпа Рино настрана. Още една провалена неделя.

Но най-лошото се случи веднъж, когато Рино го нямаше. Порази ме не самата случка, а фактът, че около Лила се беше затегнал обръч от напрежение с различен произход. Майката на Джилиола организира празненство с поканени на различна възраст по случай имения си ден (ако не се лъжа, се казваше Роза). Тъй като мъжът й беше сладкарят на бар-сладкарница „Солара“, приготовленията бяха сериозни: имаше в изобилие еклери, понички с глазура, печива от многолистно тесто, бадемови сладки, алкохолни питиета, напитки за децата, плочи с танцова музика — от най-често слушаните до някои по последна мода. Появиха се хора, които никога не биха дошли на нашите момичешки празненства. Например аптекарят с жена си и големия си син Джино, който щеше да учи в гимназия като мен. Или пък господин Фераро и цялото му многобройно семейство. Както и Мария, вдовицата на дон Акиле, със сина си Алфонсо и дъщеря си Пинуча, облечена в много шарени дрехи, и дори Стефано.

Присъствието на последните в началото създаде известно напрежение — на празненството бяха дошли и Паскуале и Кармела Пелузо, децата на убиеца на дон Акиле. Но после всичко се нареди. Алфонсо беше учтиво момче (той също щеше да учи в гимназия, в същата като мен) и дори размени някоя и друга дума с Кармела; Пинуча беше доволна, че изобщо присъства на празненство, като се има предвид, че не излизаше от месарницата; Стефано отрано беше разбрал, че успешната търговия се базира на това да не изключваш никого като клиент, и считаше за потенциални такива всички жители на квартала, които щяха да харчат парите си при него, така че никого не лишаваше от хубавата си, мека усмивка и затова не пропусна да размени поглед, макар и само за момент, с Паскуале; и накрая Мария, която, ако видеше госпожа Пелузо, извърташе глава, не обърна никакво внимание на двамата млади, а се впусна в дълъг разговор с майката на Джилиола. За спада на напрежението особено допринесоха танците, които скоро започнаха, глъчката се усили и никой вече не обръщаше внимание на нищо.

Започна се с традиционните танци, след което дойде ред на един нов, рокендрол, към който всички, от старците до децата, проявиха голямо любопитство. Разгорещена, аз се отдръпнах в един ъгъл. Разбира се, че можех да танцувам рокендрол, бях го танцувала често вкъщи с брат ми Пепе и в неделите с Лила у тях, но се чувствах прекалено тромава за тези резки и ловки движения, и макар и с неохота, реших само да гледам. Между другото, и Лила не ми се виждаше кой знае колко добра, движеше се малко смешно, даже й го бяха казали, а тя прие критиката като предизвикателство и започна да се упражнява сама, тъй като и Рино отказваше да танцува. И понеже беше перфекционистка във всичко, тази вечер, за моя радост, също реши да стои настрана до мен и да гледа колко хубаво танцуваха Паскуале и Кармела Пелузо.

В един момент обаче към нея се приближи Енцо. Момчето, което ни замеряше с камъни, което изненадващо се беше състезавало с Лила по аритметика, което веднъж й беше подарило чепка диво грозде — с годините сякаш някой бе натъпкал това момче в едно тяло, дребно, но силно, навикнало на тежък труд. На вид изглеждаше по-възрастен и от Рино, който беше най-големият сред нас. Всяка негова черта подсказваше, че ставаше преди изгрев, че имаше вземане-даване със зарзаватчийската камора, че по всяко време на годината, в студ и дъжд, обикаляше по улиците на квартала с каруцата си да продава плодове и зеленчуци. Но по лицето на този рус младеж, с руси мигли и вежди и сини очи, още личаха следите от бунтовния характер на момчето, което познавахме. Енцо говореше малко и спокойно, винаги на диалект, и на никоя от нас не би й хрумнало да се шегува с него или да го заговори. Попита Лила защо не танцува. Тя отговори: „защото този танц още не го владея добре“. Той помълча малко, после каза: „И аз“. Но когато пуснаха пак рокендрол, я хвана съвсем непринудено за ръката и я побутна към средата на залата. Лила, която отскачаше като ужилена от оса само ако някой посмееше да я докосне, не реагира, явно много й се танцуваше. Даже го погледна с благодарност и се остави на музиката.

Веднага стана ясно, че Енцо не го биваше кой знае колко. Пестеливите си движения предприемаше със сериозен и сдържан израз, но вниманието му беше насочено към Лила, очевидно много държеше да й достави удоволствие и да й даде възможност да се прояви. И тя, макар и да не беше добра като Кармела, успя както обикновено да привлече вниманието на всички. И Енцо я харесва, казах си, отчаяна. А също — веднага го забелязах — дори и Стефано, месарят, който през цялото време я гледаше, както се гледа филмова звезда.

Но точно докато Лила танцуваше, пристигнаха братята Солара.

Стигаше ми да ги зърна, за да се притесня. Отидоха да поздравят сладкаря и жена му, потупаха по рамото Стефано в знак на симпатия и после също се загледаха в танцуващите. Най-напред с вид на господари на квартала, за каквито се мислеха, отправиха натежали погледи към Ада, която отвърна поглед; после си казаха нещо, сочеха Антонио, и му отправиха пресилен знак за поздрав, който той се направи, че не вижда; накрая забелязаха Лила и дълго я следиха с поглед; прошепнаха си нещо на ухо и Микеле направи твърде очебиен жест на съгласие.

Не ги изгубвах от поглед и скоро разбрах, че специално Марчело — Марчело, когото всички харесваха — не даваше вид да е сърдит заради случката с ножа. Даже напротив, само секунди му бяха нужни, за да се почувства запленен от гъвкавото и елегантно тяло на Лила и от лицето й, необичайно за квартала, а може би и за цял Неапол. Гледаше я, без да отлепи очи нито за миг, все едно беше изгубил и малкото разум, който притежаваше. Не отмести поглед от нея дори когато музиката свърши.

Случи се в един миг. Енцо понечи да придружи Лила към ъгъла, в който седях, Стефано и Марчело едновременно се спуснаха да я поканят на танц, но ги изпревари Паскуале. Лила грациозно подскочи към него в знак на съгласие и изръкопляска от радост. Четирима младежи на различна възраст едновременно бяха протегнали ръце към тази четиринайсетгодишна фигурка, всеки от тях убеден в собствената си непобедима мощ. Иглата докосна плочата и музиката започна. Стефано, Марчело и Енцо отстъпиха назад колебливо. Паскуале започна танца с Лила и тъй като беше много добър, тя веднага се развихри.

В този момент Микеле Солара, дали от братска обич, или от чисто желание да всее смут, реши да усложни нещата, както той умееше. Сръга с лакът Стефано и го попита на висок глас:

— Ти кръв ли имаш във вените, или какво? Този е син на убиеца на баща ти, че и лайнян комунист, а ти го гледаш как танцува с момичето, което искаше да поканиш?

Паскуале със сигурност не го чу, защото музиката беше силна, а и беше зает да изпълнява акробатични номера с Лила. Но аз го чух, чу го Енцо, който стоеше до мен, и, естествено, го чу и Стефано. Очаквахме нещо да се случи, но не се случи нищо. Стефано си знаеше работата. Месарницата му вървеше повече от добре, канеше се да закупи съседното помещение, за да я разшири, чувстваше се в общи линии късметлия, даже беше напълно сигурен, че ще получи от живота всичко, което пожелае. Отговори на Микеле с прелестна усмивка:

— Да го оставим да танцува, бива го — и продължи да гледа Лила, все едно единственото нещо, което го занимаваше в този момент, беше тя. Микеле направи отвратена физиономия и отиде да потърси сладкаря и жена му.

Какво си беше наумил сега? Видях го да говори разпалено на домакините, като сочеше Мария в един ъгъл, сочеше и Стефано, Алфонсо и Пинуча, сочеше и към танцуващия Паскуале, към Кармела, която танцуваше с Антонио. Щом музиката спря, майката на Джилиола хвана сърдечно Паскуале под ръка, заведе го настрана и му прошепна нещо на ухото.

— Давай — каза Микеле на брат си и се засмя. — Пътят е разчистен. — И Марчело Солара се отправи отново към Лила.

Бях сигурна, че ще му откаже, знаех колко го ненавиждаше. Но не стана така. Музиката започна отново и тя, тръпнеща от желание за танц с всяко свое мускулче, първо потърси с поглед Паскуале и като не го видя, грабна ръката на Марчело, все едно беше само една ръка, все едно след нея не следваха рамото и тялото му, и потънала в пот, се хвърли отново в това, което в този момент за нея беше най-важно: да танцува.

Погледнах към Стефано, после към Енцо. Въздухът беше наситен с напрежение. Сърцето ми заби силно от уплаха; Паскуале, навъсен, отиде при Кармела и й каза нещо с рязък тон. Кармела се противопостави тихо и той, също тихо, я накара да млъкне. До тях се приближи Антонио, размени думи с Паскуале. Двамата заедно отправиха свирепи погледи към Микеле Солара, който отново си приказваше със Стефано, и към Марчело, който танцуваше с Лила, като я дърпаше, повдигаше, пускаше. След това Антонио отиде да извика Ада, докато още танцуваше. Музиката спря, Лила се върна до мен. Казах й:

— Нещо става, трябва да си ходим.

Тя се засмя и възкликна:

— Ако ще и земетресение да стане, ще изтанцувам още един танц — и погледна към Енцо, облегнат на стената. В това време обаче Марчело отново я покани и тя се остави да я завлече на дансинга.

Паскуале дойде при мен и мрачно ми съобщи, че трябва да си ходим.

— Да изчакаме Лила да свърши танца.

— Не, веднага — каза той с тон, който не търпеше възражения, настоятелен и груб. После се запъти право към Микеле Солара и силно го блъсна с рамо. Онзи се изсмя и му каза нещо нецензурно с половин уста. Паскуале продължи към външната врата, последван с неохота от Кармела и от Антонио, повлякъл Ада със себе си.

Обърнах се да видя какво прави Енцо, но той си стоеше подпрян на стената и гледаше Лила как танцува. Музиката спря. Лила тръгна към мен, а по петите й я последва Марчело с блеснали от задоволство очи.

— Трябва да си тръгваме — почти изкрещях, силно напрегната.

Сигурно вложих такава паника в гласа си, че тя най-после се огледа наоколо, все едно се събуждаше.

— Добре, да си ходим — каза неразбиращо.

Запътих се към вратата, без повече да чакам, музиката засвири отново. Марчело Солара хвана Лила за ръка и й каза с шеговито-умолителен тон:

— Остани, ще те изпратя аз до вас.

Лила сякаш едва сега го позна и го погледна невярващо — струваше й се невероятно, че я докосва с такава лекота. Опита се да освободи ръката си, но Марчело я стисна силно с думите:

— Само още един танц.

Енцо се отлепи от стената и сграбчи Марчело за китката, без да промълви дума. Пред очите ми е: беше спокоен и макар и по-малък на години и на ръст, изглеждаше все едно не полага никакво усилие. Силата на хватката личеше само от лицето на Марчело Солара, който пусна Лила с болезнена гримаса и веднага се хвана за китката с другата ръка. Докато си тръгвахме, чух Лила да казва на Енцо на силен диалект:

— Пипна ме, тоя гадняр, видя ли го? Добре, че го няма Рино. Още един път ако го направи, направо го пиши мъртъв.

Възможно ли беше изобщо да не беше забелязала, че цели два пъти танцува с Марчело? Възможно беше. Това беше тя.

На входа стояха Паскуале, Антонио, Кармела и Ада. Паскуале беше вън от кожата си, никога не го бяхме виждали такъв. Крещеше обиди, дереше си гърлото с обезумели очи и нямаше начин да го успокоим. Беше бесен на Микеле, но още повече на Марчело и Стефано. Говореше неща, които ние нямаше как да разберем. Каза, че бар „Солара“ винаги е бил място на камористи лихвари, че е гнездо на контрабанда и средище за търговия с гласове за „Звезда и корона“, за монархистите. Каза, че дон Акиле е бил шпионин на нацистите и фашистите, че парите, с които Стефано е разработил месарницата, са спечелени от баща му на черната борса. Крещеше: „Добре направи татко, че го уби“. И още: „Всичките Солара, баща и синове, аз ще ги довърша, а после ще премахна от лицето на земята Стефано и близките му“. Крещеше още, обърнат към Лила, сякаш това беше най-страшното:

— А ти, ти даже танцува с него, с тая измет.

В този момент, сякаш гневът на Паскуале беше напомпал дробовете му с въздух, се разкрещя и Антонио, и то, изглежда, крещеше на Паскуале, че иска да го лиши от едно удоволствие: от удоволствието той самият да убие братята Солара заради това, което бяха сторили на Ада. А Ада веднага се разплака и Кармела също не успя да се сдържи и избухна в сълзи и тя. А Енцо се опита да ги убеди всички, че трябва да се махнем от улицата.

— Да вървим да спим — каза им.

Обаче Паскуале и Антонио го накараха да млъкне, искаха да се разправят с братята Солара. С потъмнели лица повториха на Енцо няколко пъти:

— Върви, върви, ще се видим утре.

Тогава Енцо тихо каза:

— Ако вие оставате, оставам и аз.

При тези думи и аз избухнах в сълзи и малко след това — което още повече ме разтърси — се разплака и Лила, която никога не бях виждала да плаче, никога.

Станахме четири разплакани момичета и плачехме отчаяно. Паскуале омекна едва когато видя и Лила да плаче. Каза с примирен тон:

— Добре, няма да е тази вечер, ще се разправям с двамата Солара друг път, да си вървим.

Лила и аз, хлипащи, веднага го хванахме под ръка и го отдалечихме оттам. Известно време го успокоявахме, като говорехме лошотии по адрес на братята Солара, но твърдяхме също, че най-добре е да се правим, че не съществуват. После, докато си бършеше сълзите с опакото на ръката, Лила го попита:

— Кои са тия нацисти и фашисти, Паска̀? Кои са тия монархисти? Какво е това черна борса?