Елена Феранте
Гениалната приятелка (35)

13.

Сега, значи, и тя кървеше. Скритите процеси на тялото, които първо се проявиха при мен, бяха достигнали и до нея като разпространяващи се земни трусове и щяха да я променят, вече я променяха. Паскуале, казах си, го е забелязал преди мен. И той, и други момчета вероятно. Новината, че ще постъпвам в лицей, бързо загуби ореола си. Дни наред не успявах да мисля за нищо друго, освен за неизвестния ефект от промените, които щяха да се стоварят върху Лила. Дали щеше да се разхубави като Пинуча Карачи или като Джилиола, или като Кармела? Дали щеше да погрознее като мен? Прибрах се у дома и се заразглеждах в огледалото. Каква бях всъщност? Каква щеше да бъде тя рано или късно?

Започнах да си обръщам повече внимание. Един неделен следобед по случай редовната разходка от шосето до градинката си облякох официалната рокля, небесносиня с квадратно деколте, и си сложих сребърната гривна на майка ми. Когато срещнах Лила, изпитах тайно задоволство да я видя каквато си беше всеки ден — с възчерните коси в безпорядък, с изтънялата захабена рокличка. По нищо не се отличаваше от обикновената Лила, едно нервно и мършаво момиченце. Само на височина ми се стори пораснала, преди беше нисичка, а сега беше станала висока почти колкото мен, може би само със сантиметър по-ниска. Но това промяна ли беше? Аз имах големи гърди, женствени форми.

Стигнахме до градинката, върнахме се обратно, пак извървяхме пътя до градинката. Беше рано, още не беше започнала неделната шумотевица с продавачите на лешници, печени бадеми и бобчета от лупина. Лила предпазливо ме заразпитва за лицея. Разказах й малкото, което знаех, но го раздух колкото се може повече. Исках да възбудя любопитството й, да пожелае поне малко да вземе задочно участие в тази моя авантюра, да усети, че загубва нещо от мен, така както аз винаги се страхувах, че ще загубя много от нея. Вървях от страната на пътя, а тя от вътрешната страна. Докато говорех, ме слушаше много внимателно.

Зад нас се появи фиатът на братята Солара, караше Микеле, до него седеше Марчело, който започна да ни подхвърля разни глупости. И то и на двете, не само на мен. Тананикаше си на диалект изречения от типа: виж какви хубави госпожици, не се ли уморявате да сновете напред-назад, да знаете, че Неапол е голям град, най-красивият в света, качете се и до половин час ще ви върнем.

Не трябваше да го правя, но го направих. Вместо да си продължа напред, все едно не съществуваха нито той, нито колата им, нито брат му; вместо да продължа да си бъбря с Лила, без да му обръщам внимание, от желание да се почувствам привлекателна и успешна, тъй като щях да тръгна в богаташкото училище, където сигурно щях да срещна момчета с по-хубави коли от тази на Солара, се обърнах и казах на италиански:

— Благодаря, но не можем.

Тогава Марчело се протегна. Дланта му ми се видя широка и къса, макар да беше висок и строен младеж. Петте му пръста се промушиха през прозореца и ме хванаха за китката, в това време се чу гласът му:

— Микѐ, намали, гледай ти каква хубава гривна имала дъщерята на портиера!

Колата спря. Пръстите на Марчело ми сбръчкаха кожата на китката, дръпнах ръка с отвращение. Гривната се счупи и падна между тротоара и колата.

— Божичко, виж какво направи! — възкликнах, уплашена от мисълта за майка ми.

— Спокойно — каза той, отвори вратата и излезе от колата. — Сега ще ти я оправя.

Държеше се леко, сърдечно, опита пак да ме хване за китката, като че искаше да прояви фамилиарност, за да ме успокои. Случи се за секунди. Лила, която му стигаше до половината, го изблъска до колата и опря обущарския нож в гърлото му.

Каза спокойно на диалект:

— Имай късмет да я пипнеш пак и ще видиш какво ще стане.

Марчело замръзна, невярващ на очите си. Микеле веднага излезе от колата и се приближи с успокоителен тон:

— Няма нищо да ти направи, Марчѐ, тая мръсница няма да посмее.

— Ела тогава — каза Лила, — ела да видим дали няма да посмея.

Микеле заобиколи колата, а аз в това време се разплаках. От мястото си виждах, че върхът на ножа вече беше пробол кожата на Марчело и му беше направил драскотина, от която се стичаше тъничка струйка кръв. Сцената е съвсем ясна в съзнанието ми: беше още много горещо, имаше малко минувачи, Лила беше се надвесила над Марчело, все едно е видяла опасно насекомо на лицето му и иска да го прогони. Нямам никакво съмнение по отношение на това, което помня: нямаше да се поколебае да му клъцне гръкляна. Микеле също го разбра.

— Добре, бива си те — каза й и все така спокойно, почти развеселен, се върна в колата. — Качвай се, Марчѐ, извини се на госпожиците и да си ходим.

Лила бавно отдръпна върха на ножа от гърлото на Марчело. Той й отправи свенлива усмивка, в погледа му се четеше объркване.

— Момент — каза й.

Коленичи на тротоара пред мен, все едно възнамерява да се извини, като се подложи на възможно най-голямото унижение. Бръкна под колата, извади гривната, разгледа я и стисна с нокти халкичката, която се беше разхлабила, за да я поправи. Подаде ми я, но гледаше не в мен, а в Лила. Именно на нея каза:

— Извинявай.

После се качи в колата и тръгнаха.

— Аз се разплаках заради гривната, а не от страх — казах.