Елена Феранте
Гениалната приятелка (32)

10.

Същия следобед госпожа Оливиеро се появи у нас без предупреждение, с което хвърли баща ми в дълбоки терзания и вкисна майка ми. Накара и двамата да се закълнат, че ще ме запишат в най-близкия класически лицей. Предложи тя самата да ми осигури нужните учебници. Съобщи на баща ми, но строгият й поглед беше насочен в мен, че ме е видяла сама в компанията на Паскуале Пелузо, напълно неподходяща за надеждно момиче като мен.

Родителите ми не се осмелиха да й противоречат. Дори й се заклеха тържествено, че ще ме запишат в лицей, а баща ми мрачно ми нареди:

— Лену, да не си посмяла повече да говориш с Паскуале Пелузо.

Преди да си вземе довиждане, все така в присъствието на родителите ми, госпожата ме попита за Лила. Казах й, че помага на баща си и брат си и че се занимава със сметките и поддържа реда в работилничката. Направи пренебрежителна гримаса и ме попита:

— Знае ли, че имаш девет по латински?

Кимнах утвърдително.

— Кажи й, че сега ще учиш и гръцки. Кажи й го.

Сбогува се наперено с родителите ми.

— Това момиче — възкликна — ще ни накара да се гордеем с нея.

Същата вечер, докато майка ми, бясна, фучеше, че сега няма как да не ме пратят в богаташко училище, иначе Оливиеро щеше да я изтормози и кой знае колко пъти щеше да прати на поправителен малката Елиза, за да си отмъсти; докато баща ми заплашваше, все едно това беше основният проблем, че ще ми счупи и двата крака, ако научи, че пак съм имала вземане-даване с Паскуале Пелузо, се чу силен писък, от който всички замлъкнахме. Беше Ада, дъщерята на Мелина, която викаше за помощ.

Втурнахме се към прозорците; в двора цареше хаос. Разбра се, че Мелина, която след преместването на семейство Сараторе, общо взето, се беше държала добре — е, донякъде тъжна, разбира се, донякъде отнесена, но по същество странностите й бяха станали редки и невинни — като да пее много силно, докато мие стълбите във входовете, или да лисва кофи с мръсна вода на улицата, без да внимава дали минава някой, — беше обзета от нова психична криза, нещо като лудост от щастие. Смеела се, скачала по леглото в спалнята, вдигала си полата и показвала кльощавите си бедра и долните си гащи на изплашените си деца. Майка ми научи това, след като поразпита от прозореца жените, надвесени от техните прозорци. Видях, че Нунция Черуло и Лила също се притичаха да видят какво става, и се опитах да се измъкна, за да се присъединя към тях, но майка ми ми забрани. Пооправи си косата и тръгна лично с накуцващата си походка да провери положението.

Върна се възмутена. Някой бил дал на Мелина една книга. Книга, да, книга. На нея, която най-много да беше завършила втори клас и в живота си не беше прочела нито една книга. На корицата стояло името на Донато Сараторе. Вътре на първата страница имало посвещение с писалка за Мелина, а с червено мастило били отбелязани стихотворенията, които бил написал за нея.

Като чу странната новина, баща ми отправи тежки псувни по адрес на железничаря поет. Майка ми каза, че някой трябва да се заеме със задачата да счупи лайняната глава на тоя лайнар. Цяла нощ слушахме как Мелина пее от щастие, слушахме и гласовете на децата й, най-вече на Антонио и Ада, които напразно се опитваха да я вразумят.

А пък аз бях направо възхитена. В един и същи ден бях привлякла вниманието на такъв загадъчен младеж като Паскуале, бяха ми се отворили портите на бъдещо ново училище и научих, че някой, който доскоро е бил жител на квартала и е живял точно в блокчето срещу нас, е публикувал книга. Последното идваше да покаже, че Лила беше права да мисли, че може да се случи и на нас. Е, да, тя вече се беше отказала, но аз, като тръгна в това трудно училище, наречено лицей, с подкрепата на любовта, в случая от страна на Паскуале, можех сама да напиша книга, както направи Сараторе. Кой знае, ако всичко вървеше добре, можех и да забогатея преди Лила с нейните скици и фабриката й за обувки.