Елена Феранте
Гениалната приятелка (31)

9.

Взех си изпитите за прогимназиална диплома с осмици по всичко, девет по италиански и девет по латински. Оказах се най-добрата в училище, по-добра от Алфонсо, който ги взе със среден осмица, и далеч по-добра от Джино. Дни наред се наслаждавах на този абсолютен рекорд. Баща ми много ме хвалеше и веднага започна да се фука пред всички с първородната си дъщеря, изкарала девет по италиански, и, представете си, по латински. Най-неочаквано майка ми, заета да бели зеленчуци права пред кухненската мивка, ми каза, без да се обръща:

— В неделя можеш да си сложиш сребърната ми гривна, само да не я загубиш.

В двора нямах чак такъв успех. Там само любовта и гаджетата имаха значение. Когато казах на Кармела Пелузо, че съм най-добрата в училище, тя веднага започна да ми разправя как я гледал Алфонсо, когато минавал. Джилиола Спанюоло много се потисна, тъй като беше останала на поправителни по латински и математика, и се опитваше да омаловажи този факт, като разказваше как Джино я преследвал, но тя не му обръщала внимание, защото била влюбена в Марчело Солара и може би и Марчело я обичал. Лила също не прояви особено задоволство. Когато й изброих оценките ми предмет по предмет, каза през смях със злия си тон:

— Десет нямаш ли по нещо?

Заболя ме. Десет пишеха само за поведение, по важните предмети учителите никого не бяха оценили с десет. Но въпросът й беше достатъчен, за да превърне начаса едно мое тайно опасение в очевидност: ако на нея й бяха позволили да ходи на училище и бяхме в един клас, сега щеше да има десет по всичко и това винаги съм го знаела, знаеше го и тя и сега ми го натякваше.

Болезнената мисъл, че уж съм първа, а всъщност не съм, ме глождеше отвътре, когато се прибрах вкъщи. Отгоре на всичко родителите ми започнаха да обсъждат помежду си къде да ме уредят на работа, след като вече бях съумяла да се сдобия с основно образование. Майка ми смяташе да предложи на книжарката да ме вземе като помощник: според нея, щом бях толкова добра, бях подходяща да продавам писалки, моливи, тетрадки и учебници. Баща ми си фантазираше как в бъдеще ще използва връзките си в общината, за да ми намери престижна работа. Изпитах вътре в себе си тъга, която, макар и неясна, растеше, растеше, растеше до такава степен, че накрая дори не ми се излизаше в неделя.

Вече не бях доволна от себе си, всичко ми изглеждаше някак замъглено. Гледах се в огледалото и не откривах нещо, което да ми хареса. Русата ми коса беше станала кестенява. Носът ми беше широк и сплескан. Цялото ми тяло продължаваше да се разширява, но без да расте на височина. Кожата ми също започна да се разваля: по челото, по брадата и около челюстта се множаха островчета от червеникави подутини, които после ставаха морави и се сдобиваха с жълтеникави връхчета. Заех се по свое желание да помагам на майка ми в чистенето, в готвенето, в справянето с безпорядъка, който братята ми оставяха след себе си, в отглеждането на малката Елиза. В останалото време не излизах, а си намирах място в някой ъгъл и четях романите, които взимах от библиотеката: Грация Деледа, Пирандело, Чехов, Гогол, Толстой, Достоевски. Понякога изпитвах силна нужда да отида да потърся Лила в обущарницата и да й разкажа за някой от героите, който много бях харесала, или да споделя с нея цитати, които бях научила наизуст, обаче после се отказвах: щеше да ми каже нещо злобно; щеше да заговори за проектите, които имаха с Рино — обувки, фабрика, пари, а аз малко по малко щях да почувствам романите, които четях, ненужни, живота си — мизерен, бъдещето си предопределено от това, в което се очакваше да се превърна: дебела и пъпчива продавачка в книжарницата срещу енорийската църква, стара мома на служба в общината, рано или късно куца и кривогледа.

Една неделя, след като бях получила поканата, изпратена по пощата на мое име от господин Фераро да се явя сутринта в библиотеката, реших най-после да реагирам. Направих всичко възможно да се разкрася — като малка си знаех, че съм хубава, и реших да си повярвам, че все още съм — и излязох. След продължителни опити за стискане на пъпките лицето ми се възпали още повече; сложих си сребърната гривна на майка ми, пуснах си косата. Но продължавах да не се харесвам. Потисната, поех към библиотеката в жегата, която по това време на годината се простираше над квартала като пареща от висока температура огромна ръка.

По скромната група родители и ученици от началното училище и от прогимназията, които прииждаха към входа, веднага прецених, че става нещо необичайно. Влязох вътре. Бяха подредили в редици столове, всичките вече заети, и бяха провесили цветни гирлянди. Там бяха енорийският свещеник, господин Фераро, дори директорът на началното училище и госпожа Оливиеро. Оказа се, че господинът е решил да награди с по една книга най-запалените читатели според читателските картони. Церемонията щеше да започне, а книги в момента не заемаха, така че се настаних в дъното на залата. Потърсих Лила, но видях само Джилиола Спанюоло в компанията на Джино и Алфонсо. Размърдах се на стола от смущение. Малко след това до мен седнаха Кармела Пелузо и брат й Паскуале. Здрасти, здравейте. Позакрих пламналите си бузи с косата.

Малката церемония започна. Наградените бяха: първа Рафаела Черуло, втори Фернандо Черуло, трета Нунция Черуло, четвърти Рино Черуло, пета Елена Греко, тоест аз.

Стана ми смешно, на Паскуале също. Спогледахме се, сподавихме смеха, а Кармела настояваше да узнае:

— Защо се смеете?

Не й отговорихме: спогледахме се пак и се захилихме с ръка пред устата. И така, с очи, които още усещах пълни със смях и с едно неочаквано предразполагащо чувство на лекота, след като господинът на няколко пъти безрезултатно попита дали някой от семейство Черуло присъства в залата, бях извикана като пета поред да си получа наградата. Фераро ме отрупа с хвалби и ми връчи „Трима души в една лодка“ на Джером К. Джером. Благодарих и попитах на един дъх:

— Мога ли да взема и наградите на семейство Черуло, за да им ги занеса?

Господинът ми даде книгите на всичките Черуло. На излизане, докато сърдитата Кармела си проправяше път към Джилиола, тя пък потънала в радостно бъбрене с Алфонсо и Джино, Паскуале ми наговори на диалект разни неща, от които ми стана още по-смешно — за Рино, който си развалял очите от четене, за Фернандо обущаря, който не спял през нощта, за да чете, за госпожа Нунция, която четяла права пред котлоните, докато готвела макарони с картофи, в едната ръка с отворения роман, а в другата с черпака. Беше учил заедно с Рино в един клас, даже седял на един чин с него — разказа ми това крайно развеселен, с насълзени очи, — и двамата заедно с приятеля му, дори ако си помагали един на друг, след шест-седем години училище, в които влизаха годините повтаряне, можели в най-добрия случай да прочетат: „Цигари и тютюн“, „Месарница“, „Поща и телеграф“. Попита ме каква е наградата за бившия му съученик.

— „Мъртвата Брюге“.

— Нещо с духове ли?

— Не знам.

— Може ли да дойда с теб, когато му я даваш? Или не, може ли да му я дам лично аз?

Отново избухнахме в смях.

— Да.

— Наградиха го, значи, Ринучо. Откачена работа. И всичко го чете Лила, боже колко го бива това момиче!

Вниманието на Паскуале Пелузо ми беше голяма утеха, хареса ми, че успя да ме разсмее. Може пък да не съм толкова грозна, помислих си, може само аз да се виждам така.

В този момент чух някой да ме вика; беше госпожа Оливиеро.

Приближих се към нея, а тя ме изгледа с вечно преценяващия си поглед и ми каза, сякаш за да потвърди легитимността на една по-благосклонна оценка за външния ми вид:

— Колко си хубава, колко си пораснала!

— Не е вярно, госпожо.

— Вярно е, я каква здрава, едра хубавица си. Че и умна. Разбрах, че си първа по успех в училище.

— Да.

— И сега какво смяташ да правиш?

— Ще започна работа.

Тя се навъси.

— И дума да не става, трябва да продължиш да учиш.

Погледнах я с изненада. Какво още имаше за учене? Не бях наясно с етапите на учебния процес, не знаех какво точно следва след основното образование. Думи като гимназия, университет за мен бяха лишени от съдържание, също като много от думите, на които се натъквах в романите.

— Не мога, родителите ми няма да разрешат.

— Учителят ти по литература колко ти писа по латински?

— Девет.

— Истина ли е?

— Да.

— Тогава ще говоря аз с родителите ти.

Понечих да се отдалеча и, да си призная, бях уплашена. Ако Оливиеро наистина отидеше при баща ми и майка ми да им каже, че трябва още да уча, щеше да предизвика нови скандали, които нямах сили да понеса. Предпочитах нещата такива, каквито бяха: да помагам на майка ми, да работя в книжарницата, да приема грозотата и пъпките, да съм здрава и едра, както каза Оливиеро, и да тъна в мизерия. Нали това правеше Лила от цели три години, като не смятаме налудните й мечти на дъщеря и сестра на обущари!

— Благодаря, госпожо — казах й, — довиждане.

Обаче Оливиеро ме задържа за ръката.

— Не си губи времето с този — посочи към Паскуале, който ме чакаше. — Работи като зидар, по-далече от това няма да стигне. А и произлиза от лошо семейство, баща му е комунист и убиец на дон Акиле. Хич да не съм те видяла с него, сигурно и той е комунист като баща си.

Кимнах в знак на съгласие и се отдалечих, без да поздравя Паскуале, който отначало се озадачи, после обаче с радост усетих, че ме следва на десет крачки. Не беше красавец, но и аз вече не бях. Косата му беше много черна и къдрава, кожата му беше тъмна и загоряла от слънцето, устата му беше широка и беше син на убиец, може би и комунист.

Поразходих из главата си комунист, дума за мен лишена от смисъл, на която обаче госпожата веднага беше лепнала печата на отрицанието. Комунист, комунист, комунист. Стори ми се пленителна. Комунист и син на убиец.

В това време Паскуале ме настигна зад ъгъла. Извървяхме заедно разстоянието до последните метри преди къщи и все така през смях, си определихме среща за следващия ден, за да отидем заедно до обущарницата да връчим книгите на Лила и на Рино. Преди да се разделим, Паскуале ми каза също, че следващата неделя той, сестра му и който още иска отивали на гости на Джилиола, за да се учат да танцуват. Попита ме дали и аз искам да отида, може би заедно с Лила. Останах с отворена уста, знаех си, че майка ми никога нямаше да ме пусне. Но въпреки това отговорих: добре, ще си помисля. Тогава той ми протегна ръка и аз, несвикнала на такива жестове, се поколебах, после докоснах едва твърдата му, грапава длан и бързо отдръпнах своята.

— Още ли си зидар? — попитах, макар да знаех, че това работи.

— Да.

— А комунист ли си?

Погледна ме объркано.

— Да.

— А ходиш ли да виждаш баща си в затвора?

Придоби сериозен вид.

— Когато мога.

— Чао.

— Чао.