Елена Феранте
Гениалната приятелка (30)

8.

Когато започнахме отново училище, веднага ми потръгна по всички предмети. Изгарях от нетърпение Лила да ме помоли за помощ по латински или по нещо друго и ми се струва, че не учех толкова заради училището, колкото заради нея. Станах първа по успех в класа, дори в началното училище не бях толкова добра.

През онази година имах чувството, че се раздувам като тесто за пица. Гърдите, бедрата и задникът ми все повече се наливаха. Една неделя, на път за градинката, където имах среща с Джилиола Спанюоло, ме застигнаха братята Солара с фиата. Зад волана седеше Марчело, по-големият. Микеле, по-малкият, седеше до него. И двамата бяха красиви, с възчерни, невероятно лъскави коси и бели усмивки. Но повече ми харесваше Марчело, приличаше на Хектор, както беше изобразен в ученическото издание на „Илиада“. Следваха ме през целия път — аз на тротоара, те в колата отстрани.

— Возила ли си се на автомобил?

— Не.

— Ела да те повозим.

— Баща ми не дава.

— Ами няма да му казваме. Кога друг път ще ти падне да се качиш на такава кола?

Никога, помислих си. Но пак казах „не“ и продължавах да отказвам чак до градинката, когато колата ускори ход и изчезна в миг зад новите строежи. Отказах, защото, ако баща ми научеше, че съм се качила в колата — нищо че беше добър и мил човек и че ме обичаше много, — щеше веднага да ме спука от бой, а едновременно с това братчетата ми Пепе и Джани, макар и малки, щяха да се почувстват задължени отсега и за в бъдеще да търсят начин да убият братята Солара. Нямаше писани правила, знаеше се, че е така и толкова. Двамата Солара също го знаеха, затова и бяха любезни, не посмяха да направят нещо повече от това да ме поканят.

Не се държаха така обаче по-късно с Ада, голямата дъщеря на Мелина Капучо, лудата вдовица, дето се беше разбесняла, когато семейство Сараторе се изнесоха. Ада беше четиринайсетгодишна. Всяка неделя тайно от майка си си слагаше червило; с дългите си прави крака и гърди, по-големи от моите, изглеждаше красива и голяма. Братята Солара й наговорили вулгарни думи, Микеле си позволил да я сграбчи за ръката, отворил вратата на колата и я издърпал вътре. Върнали я час по-късно на същото място; Ада хем била сърдита, хем се подсмихвала.

Но се намерил някой сред тези, които видели как я издърпват насила в колата, да каже на Антонио, по-големия й брат, който работеше в сервиза на Горезио. Антонио беше дисциплиниран работник, много свенлив, видимо наранен както от ранната смърт на баща си, така и от пристъпите на майка си. Без да каже и дума на приятелите или на близките си, отишъл пред бара на Солара да причака Марчело и Микеле и когато се появили, ги подбрал с ритници и юмруци без никакво предисловие. Справял се добре няколко минути, но после отвътре излезли бащата Солара и един от барманите. Четиримата нанесли кървав побой на Антонио и никой от минувачите и от зяпачите не се намесил да му помогне.

Ние, момичетата, не бяхме единодушни в мненията си по случая. Джилиола Спанюоло и Кармела Пелузо взеха страната на двамата Солара, но само защото бяха красиви и имаха фиат. Аз се колебаех. В присъствието на двете ми приятелки бях и аз на страната на Солара и се състезавахме коя от нас ги харесва повече — те наистина бяха толкова красиви, че нямаше как всяка от нас да не си фантазира как би изглеждала до някого от тях в колата. Но си давах сметка, че двамата се бяха отнесли твърде зле с Ада и че Антонио, макар да не беше голям красавец и да не беше мускулест като тях, които всеки ден вдигаха тежести в гимнастическия салон, беше проявил смелост да ги предизвика. Затова в присъствието на Лила, която без колебание споделяше това ми виждане, си позволявах да бъда по-резервирана в оценката си.

Веднъж се развихри толкова ожесточен спор, че Лила, може би защото не беше развита като нас и не беше изпитала плашещото удоволствие погледите на двамата Солара да се спрат върху тялото й, пребледня повече от обикновено и заяви, че ако й се случи същото като на Ада, за да не създава грижи на баща си и на Рино, щяла сама да се разправя с онези двамата.

— Те Марчело и Микеле и без това не те и поглеждат — каза Джилиола Спанюоло и помислихме, че Лила ще се разсърди. Обаче тя отговори сериозно:

— И по-добре.

Беше тъничка както винаги, но всяка нейна фибра беше напрегната. Гледах ръцете й в почуда: за кратко време бяха заприличали на тези на Рино и на баща й, с пожълтели и удебелени възглавнички на пръстите. Без никой да я кара, защото не й влизаше в задълженията, се беше заела да помага в подготовката на обущарския конец, да разпаря, да лепи, дори да подшива и вече боравеше с инструментите на Фернандо почти като брат си. Ето защо през онази година въобще не ме разпитваше за латинския. Вместо това по едно време сподели с мен проекта, който й се въртеше в главата — нещо, което нямаше никаква връзка с книгите: опитваше се да убеди баща си да започне производството на нови обувки. Фернандо обаче не искал и да чуе.

— Да произвеждаш обувки ръчно — обяснявал й, — е занимание без бъдеще: днес си има машини за това, а машините струват пари, а парите са или в банките, или при лихварите, не и в джобовете на семейство Черуло.

Тя обаче настоявала, хвалела го най-искрено:

— Тате, както ти умееш да правиш обувки, никой друг не може.

Той й отговарял, че може и да е вярно, но обувките вече ги правят във фабрики, серийно производство на ниска цена, а понеже беше работил във фабриките, знаеше какви боклуци излизат на пазара; но какво да се прави, хората, които имали нужда от нови обувки, вече не отивали при кварталния обущар, а в магазините на „Ретифило“^[1], така че, даже и да направел ръчно изработен продукт по всички правила, нямало да успее да го продаде, само щял да хвърли пари и труд на вятъра и да се разори.

Лила не се предаде и както обикновено спечели Рино на своя страна. Отначало брат й бил застанал на страната на баща им, неприятно изненадан, че тя се бърка в неща, вече касаещи не книгите, а занаята, в който експертът беше той. После лека-полека се оставил да го омае и сега през ден се караше с Фернандо, като повтаряше думите, които тя му беше внушила:

— Нека поне да пробваме.

— Не.

— Нали виждаш колата на Солара, виждаш как върви месарницата на Карачи?

— Виждам, че галантеристката, дето искаше да отваря шивашко ателие, се отказа и виждам сервиза на Горезио, който заради глупостта на сина си налапа прекалено голяма лъжица за неговата уста.

— Обаче Солара все повече се разрастват.

— Ти си гледай твойта работа и Солара ги остави.

— До железопътната линия израства нов квартал.

— На кой му пука!

— Татко, хората печелят и искат да си харчат парите.

— Хората харчат за храна, защото трябва всеки ден да се яде. А обувките, първо, не се ядат, и второ, като се скъсат, ги даваш на поправка и могат да ти служат още двайсет години. Нашата работа тука е да поправяме обувки, толкоз по въпроса.

Харесваше ми как това момче, винаги любезно с мен, но способно на твърдост, която понякога плашеше дори баща му, винаги и при всякакви обстоятелства заставаше на страната на сестра си. Завиждах на Лила за този стабилен брат и понякога си мислех, че истинската разлика между мен и нея е, че моите братя са малки и си нямам кой да ме окуражава и да ме подкрепя пред майка ми, за да ми спести грижите, а Лила можеше да разчита на Рино, който беше способен да я защити пред всеки, каквото и да й хрумнеше. При все това смятах, че Фернандо е прав, и бях на негова страна. И когато го обсъждахме с Лила, открих, че и тя мисли така.

Веднъж ми показа скиците на обувките, мъжки и дамски, които искаше да изработи заедно с брат си. Прекрасни скици, нарисувани върху листове на квадратчета, богати на прецизно оцветени детайли, сякаш й се беше удало да разучи отблизо такива обувки в някакъв паралелен на нашия свят и после ги беше отразила на хартия. Всъщност ги беше измислила тя — от модела до най-дребния детайл, както правеше в училище, когато рисуваше принцеси, и по тази причина, въпреки че си бяха най-нормални обувки, не приличаха нито на тези, които виждахме из квартала, нито на онези, които носеха актрисите във фотороманите.

— Харесват ли ти?

— Много са елегантни.

— Рино казва, че са трудни.

— Ама той може ли да ги направи?

— Кълне се, че може.

— А баща ти?

— Той със сигурност може.

— Тогава направете ги.

— Татко ми не иска.

— Защо?

— Каза, че няма проблем аз да се забавлявам, но той и Рино не могат да си губят времето с мен.

— Това какво значи?

— Значи, че за да се направят наистина, трябват време и пари.

Канеше се да ми покаже и сметките, които беше нахвърляла тайно от Рино, за да разбере колко пари реално бяха необходими за направата им. Обаче се спря, сгъна разпилените листове и ми каза, че е безсмислено да се губи време: баща й бил прав.

— И тогава?

— Трябва да опитаме въпреки това.

— Фернандо ще се ядоса.

— Ако човек не пробва, нищо няма да може да промени.

Промяната, за която говореше, си беше все същата: от бедни трябваше да се превърнем в богати, от нищо непритежаващи трябваше да се сдобием с всичко. Опитах се да й подхвърля старата ни идея да пишем романи, както беше направила авторката на „Малки жени“.

— В момента — обясни ми, — за да станеш наистина богат, трябва да станеш предприемач.

Така че мислеше да започне с един-единствен чифт обувки, колкото да покаже на баща си колко красиви и удобни щяха да бъдат; веднъж убедила Фернандо, трябваше да задвижат производството: два чифта днес, четири утре, трийсет след месец, четиристотин за година, за да успеят за кратко време да създадат — тя, баща й, Рино, майка й, другите й братя — обущарски цех с машини и поне петдесет работници: фабрика за обувки „Черуло“.

— Фабрика за обувки?

— Да.

Говореше ми за това така убедено, както тя умееше; използваше изрази на италиански, за да обрисува пред очите ми надписа над фабриката: „Черуло“, марката, отпечатана на кожата: „Черуло“, и после самите завършени обувки „Черуло“, лъскави и изключително елегантни, както на скиците й, обувки, които веднъж като ги обуеш, каза тя, са толкова хубави и удобни, че вечер си лягаш с тях, без да се събуваш.

Посмяхме се, беше ни забавно.

После Лила млъкна. Изглежда, си даде сметка, че си играехме както преди години с куклите Тина и Ну пред отдушника на сутерена, и побърза да уточни с онзи израз, който й придаваше вид на нещо средно между дете и старица и който според мен се превръщаше в характерна нейна черта:

— Знаеш ли защо братята Солара се мислят за господари на квартала?

— Защото са нахални.

— Не, защото имат пари.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Не виждаш ли, че Пинуча Карачи не я закачат?

— Така е.

— А знаеш ли защо се държаха така с Ада?

— Не.

— Защото Ада няма баща, брат й Антонио не е никой, а тя помага на Мелина да мие стълбите във входовете.

Следователно или трябваше и ние да спечелим пари, и то повече от Солара, или трябваше да се защитаваме от тях с нещо, от което много ще ги заболи. Показа ми един остро наточен обущарски нож, който беше взела от работилницата на баща си.

— Мен не ме пипат, защото съм грозна и още не ми е дошло — каза ми, — обаче на тебе може и да ти се случи. Ако стане така, кажи ми.

Погледнах я объркана. Бяхме почти на тринайсет, не знаехме нищо за институции, закони, правосъдие. Повтаряхме убедено думи и действия, които бяхме чули или видели около нас от най-ранно детство. Правосъдието не се ли раздаваше посредством побоища? Пелузо не беше ли убил дон Акиле? Прибрах се вкъщи. Дадох си сметка, че с последните си думи ми беше показала колко много държи на мен, и се почувствах щастлива.