Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’amica geniale, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Вера Петрова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Гениалната приятелка
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 02 ноември 2016
Редактор: Бояна Петрова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-619-150-869-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529
История
- —Добавяне
7.
В годините на средното училище много неща се промениха пред очите ни, но тъй като това се случваше ден за ден, не ги възприемахме като истински промени.
Бар „Солара“ се разшири и се превърна в богато снабдена сладкарница — главен сладкар им беше бащата на Джилиола Спанюоло, — която в неделите се изпълваше с мъже, млади и стари, дошли да купят сладкиши за семейния обяд.
Синовете на Силвио Солара, Марчело, на около двайсет, и Микеле, роден веднага след него, си купиха един „Фиат 1100“ в бяло и синьо и всяка неделя обикаляха с него улиците на квартала, за да се фукат.
Бившата дърводелска работилница, която дон Акиле беше завзел и превърнал в месарница, се напълни с вкуснотии и зае част от тротоара. Когато минеше оттам, човек усещаше мирис на подправки, маслини, салами, на пресен хляб, пръжки и мас, от което веднага огладняваше. След смъртта на дон Акиле зловещата му сянка престана да тегне над мястото и над цялото им семейство. Вдовицата му, дона Мария, се държеше много сърдечно и ръководеше магазина заедно с Пинуча, петнайсетгодишната си дъщеря, и Стефано, който вече не беше онова побесняло момче, опитало се да изтръгне езика на Лила, а беше станал сдържан, с любезен поглед и мека усмивка. Клиентелата им се увеличи значително. Дори майка ми ме изпращаше да пазарувам там, а баща ми не протестираше и една от причините беше, че ако нямахме пари, Стефано записваше всичко в едно тефтерче и плащахме в края на месеца.
Асунта, която продаваше плодове и зеленчуци по улиците заедно с мъжа си Никола, се оттегли принудително заради силни болки в гърба, а след няколко месеца една пневмония за малко да убие мъжа й. Но тези нещастия доведоха до нещо добро. Сега всяка сутрин по улиците на квартала с коня и каруцата обикаляше зиме и лете, в дъжд и слънце, големият им син Енцо, а той вече нямаше почти нищо общо с момчето, което ни замеряше с камъни — беше се превърнал в набит младеж, здрав и силен, с разчорлена руса коса и сини очи и с плътен глас, с който хвалеше стоката си. Тя наистина беше отлична, а той пък излъчваше честност и любезност с всеки свой жест и клиентите му имаха доверие. Служеше си с кантара с голяма вещина. Много харесвах бързината, с която преместваше тежестта по ска̀лата, докато намери точката на равновесие, после се чуваше бързо престъргване на желязо в желязо и хоп, увиваше картофите или плодовете и се завтичаше да ги сложи в кошницата на госпожа Спанюоло или в тази на Мелина или на майка ми.
Из целия квартал се вихреше предприемачески дух. Към галантерията, където Кармела Пелузо отскоро беше започнала работа като продавачка, незнайно откъде се присъедини една млада шивачка и магазинът се разшири с намерението да се превърне в амбициозно дамско шивашко ателие. Автосервизът, в който работеше синът на Мелина, Антонио, благодарение на сина на стария собственик, Джентиле Горезио, се опитваше да се превърне в малка фабрика за мотопеди. Изобщо всичко трептеше и се огъваше, сякаш да преобрази контурите, да се разграничи от натрупаната омраза, напрежението и злините и да добие ново лице. Докато аз и Лила учехме латински в градинката, дори само малкото пространство около нас — фонтанчето, храстът, дупката в края на улицата — се промени. Настани се една постоянна миризма на катран, носеха се пукот и пушек от машината с бавно напредващия валяк, с която работници, голи до кръста или по потници, асфалтираха улиците и шосето. Промениха се и цветовете. Големият брат на Кармела, Паскуале, беше нает да подрязва растителността по продължение на железопътната линия. Орязаха я сериозно, а ние чувахме унищожителните шумове дни наред: растенията тръпнеха, разнасяха аромат на прясна дървесина и зеленина, прорязваха въздуха, стоварваха се на земята след дълго свличане с шумолене, напомнящо въздишка, а той и останалите режеха с трионите, сечаха, изтръгваха корени, от които лъхаше мирис на подземия. Изчезна зеленото растително петно и на негово място се появи жълтеникава заравнена площ. Паскуале беше получил работата, защото му проработи късметът. Негов приятел му казал, че в бар „Солара“ дошли някакви хора да търсят момчета, които да отидат през нощта да отсекат дърветата на един площад в центъра на Неапол. Той, макар че не харесваше Силвио Солара и синовете му, защото точно в техния бар баща му се беше разорил, отишъл, нали вече издържал семейството. Върнал се на зазоряване капнал, ноздрите му още били пълни с мириса на жива дървесина, посечени листа и море. И после, както често става, продължили да го викат за подобни акции. А сега работеше на строежа зад железопътната линия и понякога го виждахме покатерен по скелетата на новите сгради, които се издигаха етаж след етаж, или пък седнал на слънце с шапка от вестник да яде хляб и пържена наденица с листа от ряпа в обедната почивка.
Лила се сърдеше, когато гледах към Паскуале и се разсейвах. За моя голяма почуда, бързо стана ясно, че знаеше много от латинския. Например знаеше всички склонения, както и глаголите. Попитах я внимателно откъде, и тя с маниера си на лошо момиче, което не иска да губи време, призна, че още първата година, когато аз постъпих в средното училище, била заела една граматика от същата онази неделна библиотека, в която работеше господин Фераро, и била учила по нея от любопитство. Тя гледаше на библиотеката като на важен източник. От дума на дума ми показа гордо всички читателски карти, с които разполагаше, общо четири: една на нейно име, една на името на Рино, една на баща й и една на майка й. С всяка карта взимала по една книга, така че да разполага с четири книги едновременно. Изчитала ги жадно и на следващата неделя ги връщала и взимала други четири.
Така и не я попитах кои книги беше прочела и кои четеше в момента, нямаше време, трябваше да учим. Изпитваше ме и побесняваше, ако не отговарях правилно. Веднъж ме плесна силно по ръката с нейните дълги и слаби ръце и не само че не ми се извини, а каза, че ако пак сгреша, ще ме удари пак, и то по-силно. Беше прехласната по латинския речник, толкова дебел, с безброй страници и толкова тежък, никога не беше виждала такъв. Непрекъснато се ровеше в него за думи, не само тези от упражненията, а всякакви думи — които й идваха на ум. Даваше ми писмени задачи с тона, научен от госпожа Оливиеро. Караше ме да превеждам по трийсет изречения на ден, двайсет от латински на италиански и десет от италиански на латински. Превеждаше ги и тя, много по-бързо от мен. В края на лятото, когато изпитът наближаваше, след като скептично ме беше наблюдавала как търся непознатите думи в речника по реда, по който ги срещах подредени в изречението за превод, отбелязвах си основните значения и едва тогава се опитвах да схвана смисъла, тя попита внимателно:
— Учителката ли ти каза да правиш така?
Учителката никога нищо не казваше, само даваше упражнения. Аз сама си бях измислила този начин.
Помълча известно време, после ме посъветва:
— Първо прочети изречението на латински, после намери глагола. Според лицето на глагола разбираш кой е подлогът. След като намериш подлога, търси допълненията: пряко допълнение, ако е преходен глагол, ако не — други допълнения. Опитай така.
Опитах. Изведнъж преводът взе да ми изглежда лесен. През септември се явих на изпита, справих се с писмения без нито една грешка, а на устния успях да отговоря на всички въпроси.
— Кой ти преподава уроци? — попита учителката малко навъсено.
— Една приятелка.
— Студентка ли е?
Не знаех това какво значи. Отговорих, че да.
Лила ме чакаше отвън на сянка. Когато излязох, я прегърнах, казах й, че съм се представила чудесно, и я попитах дали иска да учим заедно през цялата следваща година. Тъй като тя беше тази, която първа ми предложи да се виждаме само за да учим, да я поканя да продължим, ми се стори добър начин да й изкажа радостта и благодарността си. Отговори, че искала само да разбере какъв бил латинският, който изучавали добрите ученици.
— Е, и?
— Разбрах го, стига ми.
— Не ти ли харесва?
— Харесва ми. Ще си взема някоя книга от библиотеката.
— На латински?
— Да.
— Но още има много за учене.
— Ти учи вместо мен и ако се затруднявам, ще ми помогнеш. Сега имам да върша една работа с брат ми.
— Каква работа?
— Ще ти покажа по-нататък.