Елена Феранте
Гениалната приятелка (28)

6.

Бяха безутешни дни, а за капак ме застигна и едно унижение, което трябваше да предвидя, но бях предпочела да се направя, че не допускам: Алфонсо Карачи завърши със средна оценка осмица, Джилиола Спанюоло завърши със седмица, а аз имах шестици по всичко и четворка по латински. По този предмет ме пратиха на поправителен през септември.

Този път дори баща ми заяви, че няма смисъл да продължавам. Вече бяха похарчени толкова пари за учебници. Латинският речник „Кампанини и Карбони“, макар и купен на старо, им беше струвал прескъпо. Нямаше пари за допълнителни уроци през лятото. А и вече ставаше ясно, че не ме бива: малкият син на дон Акиле беше успял, а аз не, дъщерята на сладкаря Спанюоло беше успяла, а аз не: трябваше да се примиря.

Плаках денонощно, оставих плача да ме загрози, за да се самонакажа. Аз бях първородната дъщеря, след мен имаше две момчета и едно момиче, малката Елиза. Пепе и Джани, братята ми, се редуваха да ме утешават, като ту ми носеха някой плод, ту ме караха да си играем. Но аз все така се чувствах сама, жертва на съдбата, и не можех да се успокоя. Един следобед чух майка ми да се приближава зад гърба ми. На диалект, с обичайния си троснат тон, ми каза:

— Не можем да ти плащаме уроци, но можеш да опиташ да се подготвиш сама и да се пробваш на изпита.

Погледнах я невярващо. Беше си все същата: обезцветената коса, играещото око, едрият нос, натежалото тяло. Тя добави:

— Никъде не е написано, че няма да успееш.

Само това каза или поне само това помня. От следващия ден започнах да уча и си наложих да не излизам нито на двора, нито в градинката.

Една сутрин обаче чух да ме викат от улицата. Беше Лила, което не се беше случвало, откакто завършихме началното училище.

— Лену — викаше ме.

Показах се на прозореца.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Слез долу.

Слязох с нежелание, не ми беше приятно да си призная, че ще се явявам на поправителен. Поразходихме се из двора, на слънцето. Попитах я вяло дали има някакви новини от любовен характер. Помня, че изрично я попитах как се развиват нещата между Кармела и Алфонсо.

— Кои неща?

— Тя го харесва.

Присви очи. Когато правеше така, съвсем сериозна и лишена от усмивка — сякаш като оставяше на зениците си само една цепнатина, ще можеше да види нещата в по-концентриран вид, — ми напомняше хищните птици, които бях виждала по филмите в енорийското кино. Но тогава ми се стори, че се беше натъкнала на нещо, което едновременно я ядосваше и плашеше.

— Казвала ли ти е нещо за баща си? — попита.

— Че е невинен.

— И кой тогава е убиецът?

— Полумъж-полужена, крие се в канализацията и излиза през решетките като плъховете.

— Значи, е вярно — каза тя, сякаш изведнъж обзета от съжаление, и добави, че Кармела взима за чиста монета всичко, което й каже, и че това се отнася до всички момичета от двора. — Не искам повече да говоря с нея, не искам да говоря с никого — промърмори намусено и усетих, че не го казва с пренебрежение, че влиянието, което имаше върху нас, не я ласкаеше, а това ме учуди: аз на нейно място щях да се възгордея много, а тя не само че не се беше възгордяла, а изпитваше неприязън, примесена със страх от отговорност.

— Хубаво е да си говори човек с другите — промълвих.

— Да, но само ако има кой да ти отговаря.

Усетих радостно пърхане в гърдите. Какво намерение се криеше зад тази красива фраза? Дали не ми казваше, че иска да говори само с мен, защото не взимам за чиста монета всичко, което излезе от устата й, а й отговарям? Не ми ли казваше, че само аз разбирах правилно онова, което й минаваше през ума?

Да. И ми го казваше с тон, който не бях чувала от нея — смекчен, макар и рязък, както обикновено. Разказа ми как споделила с Кармела, че в някой роман или филм дъщерята на убиеца щяла да се влюби в сина на жертвата. Само като възможност: за да се превърне в реалност, трябвало да е налице реална любов. Но Кармела не я разбрала и още на следващия ден тръгнала да разправя на всички, че се е влюбила в Алфонсо — просто една лъжа, за да се издигне в очите на другите, но кой знае какви последствия можеше да навлече. Започнахме да умуваме по въпроса. На нашите дванайсет години вървяхме из парещите от жегата улици на квартала, сред праха и мухите, завихряни от отминаващите стари камиони, като две старици, правещи разбор на пълния си с разочарования живот, притиснати една в друга. Никой не ни разбираше, само ние двете — мислех си — се разбирахме. Ние заедно, и само ние, знаехме, че това, което тегнеше над квартала от незапомнени времена, тоест, откакто ние го помнехме, щеше поне малко да поотпусне хватката си, ако бившият дърводелец Пелузо не беше забил ножа във врата на дон Акиле, ако го беше направил обитателят на канализацията, ако дъщерята на убиеца се оженеше за сина на жертвата. Имаше нещо непоносимо в нещата, в хората, в сградите, в улиците, и само ако го измислехме наново като на игра, можеше да стане приемливо. Но важното беше да умееш да играеш, а аз и тя, само аз и тя, умеехме.

По едно време, без видима връзка, но като че всичките тези приказки нямаше как да не доведат до този въпрос, попита:

— Приятелки ли сме още?

— Да.

— Тогава ще ми направиш ли една услуга?

Всичко бих направила за нея тази сутрин, в която се сближихме отново: да избягаме от къщи, да напуснем квартала, да спим в разни ферми, да се храним с корени, да слезем в канализацията през решетъчните отвори, да не се връщаме повече, даже ако стане студено, даже ако завали. Обаче това, което тя поиска, ми се стори нищо и никакво и за момента ме разочарова. Искаше просто да се виждаме веднъж на ден за по един час, преди вечеря, в градинката, и аз да нося учебниците по латински.

— Няма да ти преча — каза ми.

Беше научила, че ще се явявам на поправителен и искаше да учи заедно с мен.