Елена Феранте
Гениалната приятелка (26)

4.

Беше много заета през следващата година. Рино я накара отново да се запише в училището, но тя отново отсъстваше често и направи така, че да я скъсат. Майка й я искаше вкъщи да й помага, баща й я искаше в обущарницата и неочаквано тя, вместо да им се противопостави, се оказа доволна да се трепе и за двамата. В редките случаи, в които се виждахме — в неделя след църковната служба или ако се разхождахме в градинката или покрай шосето, — тя никога не прояви и най-малкото любопитство към училището ми, а започваше веднага да говори безспирно с възхищение за работата на баща си и на брат си.

Беше научила, че баща й като младо момче в желанието си да се развива избягал от работилницата на дядо й, обущар и той, и отишъл в една фабрика за обувки в Казория, където произвеждал обувки за всички, даже и за тези, които отивали на война. Беше разбрала, че Фернандо може да изработи ръчно едни обувки от начало до край, но и че познава машините и знае как да ги използва всичките: автоматична преса с щанца, трашмашина, автоматична замба̀^[1]. Говореше ми за гьон, за стелки, за кожари и кожа, за цял и половин ток, за подготовката на обущарския конец, за подметките, за това как се прикрепят, оцветяват и излъскват. Използваше всички тези професионални термини, все едно бяха магически думи, които баща й е научил в някакъв вълшебен свят — Казория и фабриката, — от който се беше завърнал като преситен изследовател, толкова преситен, че да предпочете семейната работилничка, спокойния труд на тезгяха, чука и трикракото желязо, приятната миризма на лепилото, смесена с тази на износени обувки. С такава енергия и ентусиазъм ме въвлече в терминологията на занаята, че баща й и Рино, които така сръчно съумяваха да снабдят хорските крака със солидни и удобни обувки, ми се сториха най-свестните същества в квартала. Отгоре на всичко всеки път се прибирах вкъщи с усещането, че щом като не прекарвам дните си в обущарска работилница, а даже напротив, имам за баща един най-обикновен портиер, то значи съм лишена от една рядка привилегия.

Присъствието ми в клас започна да ми се струва лишено от смисъл. В продължение на месеци имах чувството, че от учебниците се е изпарило всяко очакване, цялата енергия. На излизане от училище, посърнала и нещастна, минавах покрай обущарницата на Фернандо само за да зърна Лила на работното й място, седнала пред една масичка в дъното, над която се виждаха слабичкото й, плоско тяло без следа от гърди, тънкият й врат, измършавялото лице. Не знам какво точно правеше, но беше там, действаше отвъд остъклената врата, вградена между наведената глава на баща си и наведената глава на брат си, без книги, без уроци, без домашни. Понякога спирах да погледам кутийките с вакса на витрината, старите обувки с подменени подметки и новите, поставени в калъпи, които да разпуснат кожата им и да ги направят по-удобни — все едно съм клиентка и ме интересува стоката им. Тръгвах си неохотно едва когато тя ме видеше и ме поздравеше: аз отговарях на поздрава й, а тя отново се концентрираше върху работата си. Но често се случваше пръв да ме забележи Рино, който ми правеше комични физиономии, за да ме разсмее. Побягвах, засрамена, преди да дочакам погледа на Лила.

Една неделя се усетих, че разпалено говоря за обувки на Кармела Пелузо. Тя си купуваше списание „Мечта“ и поглъщаше фоторомани. В началото ми се струваше загуба на време, после започнах да хвърлям по един поглед и аз и вече четяхме заедно в градинката и коментирахме историите и репликите на отделните персонажи, изписани с бяло върху черен фон. Кармела имаше навика много повече от мен да прескача без никаква връзка от коментарите за измислените любовни истории към разсъжденията за нейната реална любов към Алфонсо. За да не остана по-назад, веднъж й разказах за сина на аптекаря, Джино, и обявих, че ме обича. Не ми повярва. В нейните очи синът на аптекаря беше нещо като недосегаем принц, бъдещ наследник на аптеката, момче с произход, което никога нямаше да се ожени за дъщерята на портиер, и тогава за малко да й разкажа как ме помоли да му покажа гърдите си, как го направих и как спечелих десетте лири. Но държахме на коленете си разтворения брой на „Мечта“ и погледът ми попадна върху прекрасните обувки с ток на една от актрисите. Стори ми се много ефектна тема за разговор, повече от случката с гърдите ми — не устоях и започнах да ги хваля, да хваля този, който ги е изработил толкова красиви, и да фантазирам, че ако носехме такива обувки, нито Джино, нито Алфонсо щяха да ни устоят. Колкото повече говорех обаче, толкова повече започвах да се чувствам неудобно, защото си давах сметка, че се опитвах да си присвоя новата страст на Лила. Кармела ме изслуша разсеяно, после заяви, че трябва да тръгва. Не се интересуваше особено от обувки и обущари. За разлика от мен тя, макар и да подражаваше на Лила, се придържаше строго към единствените неща, които я привличаха: фотороманите и любовта.