Елена Феранте
Гениалната приятелка (25)

3.

Настана мъчителен период. Напълнях, на гърдите под кожата ми сякаш израстваха твърди филизи, цъфнаха ми косми под мишниците и на пубиса, станах едновременно тъжна и нервна. В училище ми беше по-трудно от предишните години, на задачите по математика почти никога не получавах резултата, посочен в учебника, изреченията на латински ми изглеждаха напълно безсмислени. Използвах всяка възможност да се затворя в клозета и да се гледам гола в огледалото. Вече не знаех коя съм. Започнах да подозирам, че все повече ще се променям, докато от мен не избуи майка ми, куца и с кривогледо око, и никой нямаше вече да ме обича. Често се разплаквах най-неочаквано. Междувременно гърдите ми, както бяха твърди, станаха по-големи и омекнаха. Почувствах се в плен на тъмни сили, които се задействаха някъде от вътрешността на тялото ми; бях в непрекъснато състояние на тревожност.

Една сутрин на излизане от училище Джино, синът на аптекаря, тръгна след мен по улицата и ми каза, че според приятелите му гърдите ми не били истински, а съм си слагала памуци. Говореше и се смееше. Каза, че според него били истински и че е заложил двайсет лири на тях. И накрая каза, че ако спечели, ще си задържи десет лири, а другите десет ще даде на мен, но трябваше да му покажа, че не слагам памуци.

Това предложение много ме уплаши. Тъй като не знаех как да се държа, съзнателно прибегнах до нахакания тон на Лила.

— Дай ми десетте лири.

— Защо, прав ли съм?

— Да.

Избяга, а аз си тръгнах разочарована. Малко по-късно обаче ме настигна заедно с един негов съученик, много слаб и с тъмен мъх над устните, чието име не помня. Джино ми каза:

— Трябва и той да присъства, иначе другите няма да ми повярват, че съм спечелил.

Отново прибегнах до тона на Лила:

— Първо парите.

— А ако имаш памуци?

— Нямам.

Даде ми десет лири и се качихме тримата в мълчание на последния етаж на едно малко блокче, което се намираше на няколко метра от градинката. Там, до желязната врата, която водеше към терасата, отчетливо разграфена на тънки ивици светлина, вдигнах блузата си и си показах гърдите. Двамата гледаха вцепенени, сякаш не вярваха на очите си. После се обърнаха и хукнаха надолу по стълбите.

Въздъхнах с облекчение и отидох в бар „Солара“ да си купя сладолед.

Този случай ми е останал отпечатан в паметта: за пръв път установих, че тялото ми оказва магнетично въздействие върху мъжете, но най-вече си дадох сметка за въздействието, което Лила оказваше не само върху Кармела, но и върху мен като един взискателен призрак. Ако трябваше при тези обстоятелства да взема решение, водена от пълния си емоционален безпорядък, какво щях да направя? Щях да избягам. А ако бяхме заедно с Лила? Щях да я дръпна за ръката, да й пошушна да се махаме и после, както обикновено, щях да остана само защото тя, както обикновено, щеше да реши да остане. Обаче в нейно отсъствие след кратко колебание заех нейното място. Или по-точно направих й място вътре в мен. Ако се замислех отново за онзи път, когато Джино ми направи предложението, усещах ясно как бях избутала назад самата себе си и бях имитирала погледа, тона и жестовете на Черуло за ситуации на директен конфликт, и бях много доволна от това. Но на моменти с известна тревога се питах: ами ако постъпвах като Кармела? Струваше ми се, че не е така, че съм различна, но не успявах да си обясня в какво точно и това ми проваляше задоволството. Когато минах със сладоледа пред обущарницата на Фернандо и видях Лила да подрежда обувки на една дълга лавица, се изкуших да я извикам, да й разкажа всичко и да чуя какво мисли. Но тя не ме видя и аз отминах.