Елена Феранте
Гениалната приятелка (24)

2.

Когато махнаха гипса на Лила и белезникавата й, но напълно възстановена тъничка ръка се показа отново, баща й Фернандо постигна компромис със себе си и без директно да се произнася, а чрез Рино и чрез жена си Нунция й предаде позволението си да се запише в някакво училище, за да изучава не знам точно какво: стенография и машинопис или счетоводство, или управление на семейната икономика, или всичките три дисциплини заедно.

Тя го започна с нежелание. Учителите извикаха Нунция на разговор, защото дъщеря й често имала неоправдани отсъствия, пречела в часовете, отказвала да отговаря, когато я изпитват; ако правели контролни, тя решавала всичко за пет минути и после смущавала останалите. По едно време се разболя от много лош грип, тя, която никога не боледуваше, и го прие с примирение, което позволи на вируса напълно да й отнеме енергията. Дните минаваха, а тя не успяваше да се съвземе. Щом започнеше пак да излиза, по-бледа от обичайното, отново вдигаше температура. Един ден я видях на улицата — заприлича ми на дух, като духа на момиченцето, умряло от отровни плодчета, което бях видяла нарисувано в една от книгите на госпожа Оливиеро. После някой разпространи слуха, че скоро ще умре, което ме изпълни с непоносима тревога. Обаче се оправи, напук на самата нея. Но с извинението, че не се е възстановила достатъчно, ходеше все по-рядко на училище и на края на годината я скъсаха.

Аз също не бях доволна от първата година на средното училище. В началото имах големи очаквания и макар да не си позволявах да си го призная, бях доволна, че съм приета заедно с Джилиола Спанюоло, а не с Лила. В някаква много потайна част от себе си предвкусвах училището като място, до което тя нямаше да има достъп и в което — в нейно отсъствие — щях да бъда най-добрата, така че щях да имам повод за гордост и хвалби. Но веднага започнах да изоставам, имаше много други, които се оказаха по-добри от мен. Заедно с Джилиола се озовах в нещо като блато, бяхме като животинчета, уплашени от собствената си посредственост, и цяла година се борихме, за да не изостанем с последните. Много зле ми се отрази. Започнах тайно да мисля, че без Лила никога повече нямаше да изпитам удоволствието да съм част от отбраната група на малцината отличници.

Понякога на входа срещах Алфонсо, малкия син на дон Акиле, но се правехме, че не се познаваме. Не знаех какво да му кажа, мислех, че Алфредо Пелузо е направил добре, като е убил баща му, и не намирах утешителни думи към него. Не успявах дори да се трогна от положението му на сирак, все едно и той беше частично виновен за ужаса, който баща му бе всявал у мен с години. Ходеше с черна лента, пришита на ревера, не се смееше, странеше от другите. Бяхме в различни класове и според слуховете беше много добър в училище. В края на годината се разбра, че е преминал със средна оценка осем, което силно ме потисна. Джилиола отиде на поправителен по латински и математика, аз преминах с шестици по всичко.

Когато станаха ясни крайните оценки, учителката извика в училище майка ми и й съобщи в мое присъствие, че по латински съм преминала само благодарение на нейната щедрост, но че следващата година без частни уроци със сигурност нямало да се справя. Изпитах двойно унижение: срамувах се, че не съм успяла да съм на ниво както в началното училище, срамувах се и от разликата между хармоничната осанка и стилното облекло на учителката с нейния италиански, който малко приличаше на този от „Илиада“, и кривата стойка на майка ми, старите й обувки и лишената от блясък коса и усилието да превърне диалекта в неграмотен италиански.

Майка ми вероятно също почувства тежестта на подобно унижение. Върна се вкъщи в свирепо настроение и каза на баща ми, че учителите не са доволни от мен, че тя има нужда от помощ у дома и че трябва да прекъсна учението. Спориха дълго, скараха се и накрая баща ми реши, че тъй като все пак бях преминала, а Джилиола щеше да се явява на поправителен по цели два предмета, заслужавах да продължа.

Прекарах лятото във вцепенение на двора и при блатата, обикновено в компанията на Джилиола, а тя често ми разказваше за студента, който идваше да й преподава уроци и за когото мислеше, че е влюбен в нея. Изслушвах я, обаче ми беше досадно. От време на време виждах Лила да се разхожда с Кармела Пелузо, която също се беше записала в някакво училище за не знам какво си и също беше скъсана. Усещах, че Лила не иска повече да ми бъде приятелка, и при тази мисъл чувствах умора, все едно ми се спи. Понякога, с надеждата, че майка ми няма да ме види, отивах да си легна и си подремвах.

Един следобед наистина заспах и когато се събудих, се почувствах мокра. Отидох в клозета да видя от какво е и открих, че гащите ми са изцапани с кръв. Ужасена, не знам защо, може би от страх да не би майка ми да ми се кара, че съм се наранила между краката, ги изпрах хубаво, изстисках ги и си ги сложих пак мокри. После излязох на жегата в двора. Сърцето ми туптеше от страх.

Срещнах Лила и Кармела и отидох да се разходя с тях до църквата. Усетих, че пак съм мокра, но се опитах да се успокоя с мисълта, че е от мокрите гащи. Когато уплахата ми нарасна до непоносимост, прошепнах на Лила:

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Искам само на теб да го кажа.

Хванах я за ръката и се опитах да я дръпна встрани от Кармела, но Кармела ни последва. Толкова бях притеснена, че накрая си признах пред двете, докато се обръщах само към Лила.

— Какво може да е? — попитах.

Кармела беше напълно наясно. На нея всеки месец й течеше кръв, вече цяла година.

— Нормално е — каза ми. — На жените им идва естествено: кървиш няколко дни, болят те коремът и кръстът, но после минава.

— Сигурно ли е?

— Сигурно е.

Мълчанието на Лила ме тласна към Кармела. Прямотата, с която ми каза малкото, което знаеше, ме успокои и тя ми се видя симпатична. Прекарах целия следобед в приказки с нея, чак до времето за вечеря. Беше изяснено, че от тази рана не се умира. Даже „значи, че си голяма и можеш да имаш деца, ако някой мъж ти сложи в корема онова си нещо“.

Лила ни слушаше, без да каже почти нищо. Попитахме я дали и на нея й тече кръв като на нас, видяхме, че се поколеба, но после неохотно отговори, че не. Изведнъж ми се видя малка, по-малка, отколкото винаги ми беше изглеждала. Беше по-ниска с шест-седем сантиметра, само кожа и кости, извънредно бледа въпреки дните, прекарани на открито. И я бяха скъсали. И даже не знаеше какво е да ти тече кръв. И никое момче не й се беше обяснило.

— Ще ти дойде и на теб — казахме и двете с привидно успокоителен тон.

— Какво ми пука — отговори, — на мен не ми идва, защото ме е гнус. И ме е гнус и от тези, на които им е дошло.

Обърна се да си ходи, но се спря и ме попита:

— Как е латинският?

— Много е хубав.

— Добра ли си?

— Много.

Поразмисли малко и изломоти:

— Аз нарочно ги оставих да ме скъсат. Не искам да ходя повече на никакво училище.

— И какво ще правиш?

— Каквото си искам.

Заряза ни насред двора и си отиде.

През останалата част от лятото повече не се появи. Аз се сприятелих много с Кармела Пелузо, която, макар и да дотягаше с преходите си от прекален кикот към прекалено хленчене, беше се повлияла толкова силно от Лила, че от време на време можеше да мине за неин заместител. Кармела имитираше говора й, използваше някои от честите й изрази, жестикулираше по подобен начин и се опитваше да наподобява походката й, въпреки че физически повече приличаше на мен: беше хубавка и пухкава, пращяща от здраве. Не харесвах това присвояване на чуждия стил, но и малко ме привличаше. Колебаех се между раздразнението от имитацията, която ми приличаше на карикатура, и очарованието, защото дори и бледо копиран, начинът, по който се държеше Лила, ме омагьосваше безусловно. С този опит да прилича на Лила Кармела накрая успя да ме привърже към себе си. Разказа ми колко зле било в новото училище — всички се държали лошо с нея, а учителите едвам я изтрайвали. Разказа ми как ходели на свиждане на баща й в „Поджореале“^[1] с майка й и братята й и как плачели. Разказа ми, че баща й бил невинен, а дон Акиле го убило едно черничко същество, малко мъжко, но много повече женско, което живеело с плъховете и излизало от решетките на канализацията дори през деня, правело най-ужасни неща и пак бягало под земята. Разказа ми внезапно със замечтана усмивка, че се е влюбила в Алфонсо Карачи. Веднага след това премина от усмивка в плач: тази любов я измъчваше, съсипваше я — дъщерята на убиеца се беше влюбила в сина на жертвата. Достатъчно й беше да го види как пресича двора или върви по шосето, за да се почувства на ръба на припадъка.

Това последното признание много ме впечатли и затвърди приятелството ни. Кармела се закле, че на никого не е казала, дори на Лила: ако била взела решение да ми се довери, то било защото повече не можела да таи всичко в себе си. Хареса ми драматичният й тон. Обсъждахме всички възможни последствия от тази страст, докато не тръгнах отново на училище, така че нямах време да я слушам повече.

Ама че история. Може би даже Лила не беше в състояние да измисли такъв разказ.