Елена Феранте
Гениалната приятелка (23)

1.

На 31 декември 1958 г. Лила за пръв път изпита усещането за орязване на полетата^[1]. Терминът не е измислен от мен, тя винаги го използваше, като по този начин променяше общоприетото му значение. Казваше, че в тези случаи внезапно се размивали границите на хората и на предметите. Когато през онази нощ на терасата на последния етаж празнувахме настъпването на 1959 година, върху нея рязко се стоварило този вид усещане, тя се уплашила и го запазила за себе си, все още неспособна да го назове. Едва години по-късно, една вечер през ноември 1980-а — бяхме и двете на трийсет и шест, омъжени, с деца — ми разказа с подробности какво й се беше случило тогава, а и продължаваше да й се случва, и за пръв път прибягна до този термин.

Намирахме се на открито, на покрива на едно от блокчетата в квартала. Въпреки големия студ бяхме облечени в леки рокли с деколтета, за да изглеждаме красиви. Наблюдавахме момчетата — весели, агресивни, черни силуети във вихъра на празника, на храната, на шампанското. Палеха фитилите на фойерверките, за да отпразнуваме Новата година, ритуал, за чиято реализация Лила беше допринесла много, както ще разкажа по-късно, и сега гледаше със задоволство огнените дири в небето. Но изведнъж — разказа ми — въпреки студа започнала цялата да се поти. Сторило й се, че всички крещят прекалено силно и че се движат прекалено бързо. Това състояние било придружено от гадене и тя почувствала, че нещо напълно материално, намиращо се около нея и около всички останали открай време, но невъзможно да бъде усетено, рушало границите на очертанията и на хората, и на предметите.

Сърцето й забило, напълно извън контрол. Започнала да изпитва ужас от крясъците, излизащи от гърлата на всички, които се движели по терасата сред пушеците и експлозиите, сякаш звукът се подчинявал на нови и непознати закони. Доповръщало й се, диалектът й се сторил напълно не на място, а начинът, по който влажните ни гърла намокряли думите с течната слюнка, й станал непоносим. Неприязън и отвращение предизвиквали всички движещи се тела, костната им система, трескавите им действия. Колко лошо сме оформени, помислила си, колко сме недостатъчни. Широките рамене, ръцете, краката, ушите, носовете, очите й се видели като атрибути на чудовищни същества, изпаднали някъде от дълбините на черното небе. Отблъсквало я най-много, кой знае защо, тялото на брат й Рино, най-близкия й човек, този, когото най-много обичаше.

Сторило й се, че за пръв път го вижда какъвто е в действителност: едно грубо и набито животинско създание, най-кресливото, най-жестокото, най-алчното, най-подлото. Блъскането на сърцето й се усилило и започнала да се задушава. Твърде много пушек, твърде лоша миризма, твърде силни огнени проблясъци в студа. Лила направила опит да се успокои, казала си: трябва да сграбча това усещане, което сякаш ме прерязва, и да го захвърля далеч от мен. Но в този момент се чула една последна детонация насред крясъците и поздравленията и покрай нея преминало нещо като полъх от крило. Някой стрелял, вече не с бомбички и ракети, а с пистолет. Брат й Рино отправял непоносимо вулгарни викове по посока на жълтеникавите проблясъци.

Когато ми разказваше всичко това, Лила ми сподели също, че макар едва тогава да й се явило толкова ясно нещото, което наричаше орязване на полетата, то не й било съвсем ново. Например вече й се било случвало да изпита чувството, че за броени секунди се премества вътре в някой човек или предмет, или число, или сричка, като прекрачва границите им. А в деня, в който баща й я хвърли през прозореца, била напълно сигурна, че точно когато летяла към асфалта, малки червеникави животинки, много дружелюбни, разграждали настилката и я превръщали в гладка и мека материя. Но в онази новогодишна нощ за пръв път й се случвало да усети присъствието на непознати същности, които рушали формата на света и показвали плашещата му природа. Това я докарало до ужас.