Елена Феранте
Гениалната приятелка (22)

18.

Бащите можеха да постъпват така, че и по-зле с дръзките си дъщери. След случката Фернандо стана по-умърлушен от обикновено и заработи още по-усърдно. През цялото лято често се случваше да минем с Кармела и Лила пред обущарничката му, но ако Рино винаги ни отправяше радостен знак за поздрав, то обущарят дори не погледна дъщеря си, докато беше с гипсирана ръка. Личеше си, че съжалява. Бащината му агресия беше нищо в сравнение с обичайното насилие в квартала. В жегите в бар „Солара“, когато мъжете загубеха на комар или се напиеха лошо, често стигаха до отчаяние (дума, която на диалект означаваше да загубиш всякаква надежда, но също и да си без пукната пара) и съответно до сбивания. Собственикът Силвио Солара, едър, с внушителен корем, сини очи и много високо чело, държеше зад бара един тъмен на цвят бастун и не се колебаеше да удря с него онези, които не си плащаха сметките, които бяха взели заем и не искаха да го върнат в срок или които даваха всякакъв род обещания и после не ги изпълняваха, и в това често му помагаха синовете му Марчело и Микеле, на възраст колкото брата на Лила, обаче удряха още по-лошо от баща си. Там се раздаваха и получаваха удари. А после мъжете се прибираха вкъщи, вкиснати от загубата на комар, от алкохола, от дълговете, от сроковете, от ударите, и при първата крива дума раздаваха шамари в семействата — като верига от злини, която пораждаше нови злини.

Точно по средата на това предълго лято се случи нещо, което потресе всички, но върху Лила произведе особен ефект. Дон Акиле, страшилището дон Акиле, бе убит в дома си в ранния следобед на един августовски ден, който изненадващо се оказа дъждовен.

Намирал се в кухнята и тъкмо бил отворил прозореца, за да влезе малко свеж въздух от дъжда. Бил станал от леглото с тази цел, прекъсвайки следобедната си дрямка. Облечен бил в много захабена синя пижама, бил по чорапи в жълтеникав цвят, почернели на петите. Щом отворил прозореца, получил в лицето пръски дъжд, а в дясната страна на врата, точно между челюстта и ключицата, удар с нож.

Кръвта плиснала от врата му по една медна тенджера, закачена на стената. Медта била толкова излъскана, че кръвта изглеждала по нея като петна от мастило — разказваше ни Лила — и бавно, нерешително закапала по пода. Убиецът — но тя беше по-склонна да мисли за убийца — беше влязъл без взлом по време, когато децата играят навън, а възрастните, които не са на работа, си почиват. Със сигурност бил отключил с шперц. Със сигурност имал намерение да го прободе в сърцето, докато спял, но като го заварил буден, го намушкал във врата. Дон Акиле се обърнал със забито във врата острие и опулени очи, а кръвта му течала като река и попивала в пижамата му. После паднал на колене, а след това се строполил на пода по очи.

Лила така се беше впечатлила от убийството, че почти всеки ден, напълно сериозна, ни поднасяше същия разказ, като добавяше все нови и нови подробности, все едно е присъствала там. И аз, и Кармела Пелузо изпитвахме страх, като я слушахме. Кармела дори не можеше да спи нощем. В най-страшните моменти, когато кървавата следа се проточваше по медната тенджера, очите на Лила се превръщаха в две хищни цепки. Със сигурност си представяше виновника като жена само защото й беше по-лесно да се отъждестви с него.

По онова време ходехме често в дома на Пелузо да играем на дама и на морски шах — игри, по които Лила се беше запалила. Майката на Кармела ни пускаше в трапезарията, в която всички мебели бяха изработени от мъжа й, преди дон Акиле да му отнеме дърводелските инструменти и работилницата. Сядахме на масата, разположена между два бюфета с огледала, и играехме. Все по-малко понасях Кармела, но се правех на нейна приятелка поне колкото бях приятелка с Лила, даже при определени обстоятелства я оставях да мисли, че държа повече на нея. Госпожа Пелузо, напротив, ми беше много симпатична. Работеше във фабриката за тютюн, но от няколко месеца я бяха уволнили и си беше винаги вкъщи. Въпреки това си оставаше, при каквито и да е обстоятелства, весела жена, дебела, с големи гърди, с бузи, озарени от две червени петна, и макар да нямаха много пари, винаги намираше нещо вкусно, с което да ни почерпи. Мъжът й също изглеждаше малко по-спокоен. Сега работеше като келнер в една пицария и правеше усилия да не ходи повече в бар „Солара“, където можеше да изгуби на комар малкото, което печелеше.

Една сутрин играехме на дама в трапезарията, аз и Кармела срещу Лила. Бяхме седнали на масата — ние от едната страна, тя от другата. Зад гърба на Лила, както и зад нашите, се намираха еднаквите бюфети с огледалата. Бяха направени от тъмно дърво с орнаменти по ръбовете. Гледах безкрайното отражение на трите ни в дълбочина и не можех да се съсредоточа както поради всички тези наши образи, които не ми харесваха, така и заради виковете на Алфредо Пелузо, който беше много изнервен този ден и се караше с жена си Джузепина.

В един момент се почука на вратата и госпожа Пелузо отиде да отвори. Възклицания, викове. Ние трите надникнахме в коридора и видяхме там карабинери, от които много се страхувахме. Карабинерите награбиха Алфредо и го отведоха. Той размахваше ръце, крещеше, викаше по име децата си — Паскуале, Кармела, Чиро, Имаколата, вкопчваше се в мебелите, направени от собствените му ръце, за столовете, за Джузепина, кълнеше се, че не е убил дон Акиле, че е невинен. Кармела плачеше отчаяно, плачеха всички, заплаках и аз. Лила — не, Лила доби онзи поглед, както преди години по време на случката с Мелина, но с известна разлика: сега, макар да не мърдаше, изглеждаше, сякаш се движи заедно с Алфредо Пелузо, който надаваше с прегракнал глас плашещи викове „ааааа!“.

Беше най-страшното нещо, на което присъствахме по време на детството ни, много ме порази. Лила се загрижи за Кармела, започна да я утешава. Казваше й, че ако наистина е бил баща й, то много добре е направил, че е убил дон Акиле, но че според нея не е бил той: със сигурност беше невинен и скоро щеше да избяга от затвора. Говореха си тихичко двете през цялото време и ако се доближах, се отдръпваха малко, за да не ги чуя.