Елена Феранте
Гениалната приятелка (21)

17.

Явихме се заедно на изпита за начално свидетелство. Когато си даде сметка, че ще се явя и на приемния изпит, се умърлуши. Така че се случи нещо, което изненада всички: аз преминах и двата изпита с десет^[1] по всичко; Лила взе свидетелство с девет по всичко и осем по аритметика.

Нито думичка не ми промълви, с която да покаже яд или недоволство. Започна обаче да се сближава с Кармела Пелузо, дъщерята на дърводелеца комарджия, все едно вече не й стигах аз. За няколко дни се превърнахме в тройка, в която обаче аз, оказала се първа в училище, клонях към това винаги да съм трета. Непрекъснато си говореха и се шегуваха двете, или по-точно Лила говореше и се шегуваше, а Кармела слушаше и се забавляваше. Когато излизахме да се разходим от църквата до шосето, Лила винаги заставаше в средата, а ние от двете й страни. Ако забележех, че се опитва да се приближи повече до Кармела, страдах и ми се приискваше да се прибера у дома.

В последно време беше като вцепенена, имаше вид на слънчасала. Вече беше много топло и често мокрехме главите си на чешмичката. Спомням си я, със стичащи се струйки по косата и по лицето, как не спираше да говори, че следващата година ще ходим заедно на училище. Беше се превърнала в любимата й тема за разговор и тя се отнасяше към нея, все едно беше някой от разказите, които се канеше да напише, за да забогатее. Сега, когато говореше, се обръщаше към Кармела Пелузо, която имаше седмици по всичко в свидетелството и също не се яви на приемен изпит.

Лила много я биваше да разказва, всичко представяше като истинско — училището, в което щяхме да ходим, учителите — и ме разсмиваше, но и се притеснявах за нея. Една сутрин обаче я прекъснах.

— Лила — казах й, — ти не можеш да ходиш в прогимназия, не си държала приемен изпит. Не можете да ходите нито ти, нито Пелузо.

Ядоса се. Каза, че ще ходи така или иначе, с изпит или без изпит.

— И Кармела ли?

— И тя.

— Това е невъзможно.

— Ще видиш!

Но тези мои думи, изглежда, здраво я разтърсиха. От този момент престана с разказите за бъдещото ни училище и пак потъна в мълчание. После внезапно започна настоятелно да тормози цялото си семейство с викове, че иска да учи и тя латински като мен и Джилиола Спанюоло. Най-много се сърдеше на Рино, който беше обещал да й помогне, но не го направи. Нямаше смисъл да й се обяснява, че вече нищо не може да се направи, ставаше още по-неразумна и зла.

В началото на лятото се сблъсках с чувство, което трудно бих изразила с думи. Виждах, че е изнервена, агресивна, каквато винаги е била, и бях доволна от това, разпознавах я отново. Но на заден план, скрита зад стария й начин на държане, усещах болка, а това ме дразнеше. Тя страдаше, а мъката й не ми харесваше. Предпочитах я различна от мен, далечна от моите тревоги. А смущението от откритието, че е ранима, пораждаше по тайни пътища у мен нужда да проявявам своето превъзходство. При всеки удобен случай, особено когато с нас беше и Кармела Пелузо, намирах начин предпазливо да й напомня, че бях взела свидетелство с по-добър успех от нейния. При всеки удобен случай й намеквах, че аз ще ходя в прогимназия, а тя не. Да престана да бъда втора, да я надмина, за пръв път ми се стори успех. Явно го забеляза и стана още по-кисела, но не с мен, а със семейството си.

Често, докато я чаках да слезе на двора, чувах крясъците й, които долитаха от прозореца. Раздаваше обиди на най-тежкия уличен диалект, толкова вулгарни, че като ги слушах, ме спохождаха мисли за уважение и ред, струваше ми се неприемливо да се отнася по такъв начин към възрастните и към брат си. Разбира се, баща й, Фернандо обущарят, също можеше да бъде лош, когато го хванеха бесните. Но това се случваше на всички бащи. А все пак нейният, когато тя не го провокираше, беше любезен, симпатичен и трудолюбив човек. Приличаше в лице на един актьор, който се казваше Рандолф Скот, но без неговия финес. Беше по-грубоват, не беше толкова светъл и гъстата му черна брада започваше да расте от под очите, а по всяка гънка на широките му, къси длани и под ноктите му имаше насъбрана мръсотия. Беше шегаджия. Когато ходех у тях при Лила, хващаше носа ми с показалеца и средния си пръст и се правеше, че ми го откъсва. Опитваше се да ме убеди, че ми го е откраднал и че носът ми се бунтуваше между пръстите му с намерението да се освободи от плен и да се върне на лицето ми. Намирах това за забавно. Но ако Рино, Лила или другите му деца го ядосаха, развикаше ли се, се плашех чак и аз долу на улицата.

Не знам какво точно стана един следобед. Когато времето беше топло, оставахме на двора до часа за вечеря. Лила не беше се появила този ден и отидох да я извикам от прозореца им на партера. Виках: „Ли, Ли, Ли!“, и гласът ми се смесваше с гръмовния глас на Фернандо, с повишения тембър на жена му и настоятелния тон на приятелката ми. Ясно усетих, че става нещо ужасно. От прозорците долиташе разюздан неаполитански диалект и трясък от счупени предмети. Не би трябвало да изглежда различно от това, което се случваше у нас, когато майка ми се сърдеше, че парите не стигат, а баща ми се ядосваше, че е изхарчила частта от заплатата му, която й е дал. Но в действителност имаше една основна разлика. Баща ми дори когато беше бесен, се сдържаше; дори когато ставаше агресивен, оставаше тих и не допускаше гласът му да изригне, макар че му се издуваха вените на врата и му пламваха очите. А Фернандо крещеше, чупеше неща и гневът му се самоподхранваше; не можеше да се спре и даже при опитите на жена му да го озапти ставаше още по-бесен, и въпреки че не се караше на нея, накрая я удряше. Затова продължавах да викам Лила, за да я измъкна от тази буря от викове, мръсни думи и трясъци на разруха. Виках: „Ли, Ли, Ли!“, но чувах, че тя не престава да обижда баща си.

Бяхме десетгодишни, съвсем скоро щяхме да станем на единайсет. Аз все повече наедрявах, а Лила си оставаше дребна, много слаба, лека и крехка. Изведнъж виковете престанаха и няколко мига по-късно приятелката ми излетя през прозореца, премина над главата ми и се приземи на асфалта зад гърба ми.

Останах с отворена уста. Фернандо се показа и продължи да крещи ужасни заплахи на дъщеря си. Беше я хвърлил, все едно беше предмет.

Погледнах към нея стъписана, докато тя се опитваше да се надигне. Каза ми с почти развеселена гримаса:

— Нищо ми няма.

Обаче й течеше кръв и беше си счупила ръката.