Елена Феранте
Гениалната приятелка (19)

15.

Веднага след Великден Джилиола Спанюоло и аз започнахме да ходим у госпожата, за да се подготвим за приемния изпит. Госпожата живееше точно до енорийската църква на Светото семейство, прозорците й гледаха към градинката в двора й и оттам отвъд обраслото поле се виждаха решетъчните заграждения на влаковата линия. Джилиола минаваше под нас и ме викаше. Аз, вече готова, изтичвах навън. Харесваха ми частните уроци, мисля, че бяха два пъти седмично. В края на урока госпожата ни черпеше с бисквитки с форма на сърце и с подсладена газирана вода.

Лила така и не дойде, родителите й бяха отказали да плащат на госпожата. Но тъй като вече съвсем се бяхме сприятелили, тя продължи да ми говори, че ще издържи изпита и ще учим в един и същи клас в средното училище.

— А учебниците?

— Ти ще ми ги даваш назаем.

Междувременно обаче с парите на дон Акиле купи един роман, „Малки жени“. Реши така, защото вече го беше чела и много й харесваше. В четвърти клас Оливиеро даде на нас, най-добрите, книги за четене. На нея се падна „Малки жени“ със следното придружително изречение: „Тази е за големи, но за теб е подходяща“, а на мен се падна книгата „Сърце“, без нито дума обяснение за какво се отнася. Лила прочете и „Малки жени“, и „Сърце“ за нула време и твърдеше, че не могат да се сравняват, според нея „Малки жени“ бил прекрасен. Аз не успях да го прочета, едва се справих със „Сърце“ в срока, даден ни от госпожата. Бях бавна читателка и съм такава и досега. Когато дойде време да върне книгата на Оливиеро, Лила съжаляваше хем че няма да може непрекъснато да препрочита „Малки жени“, хем че нямаше да може да обсъжда книгата с мен. Затова една сутрин се реши. Извика ме от улицата, отправихме се към блатата, на мястото, където бяхме заровили в една метална кутия парите от дон Акиле, и оттам отидохме да питаме Йоланда книжарката, която излагаше на витрината кой знае откога един пожълтял от слънцето екземпляр на „Малки жени“, дали ще стигнат. Стигнаха. Веднага щом се сдобихме с книгата, започнахме да се виждаме на двора, за да я четем или наум, доближени една до друга, или на глас. Четохме я в продължение на месеци и я прочетохме толкова пъти, че се изцапа, разпарцаливи, гръбчето се откъсна, оттам застърчаха разни конци и започна да се разпада на кӝли. Но беше нашата книга и си я обичахме много. Аз бях пазителката на книгата, държах я у нас между учебниците, защото Лила не смееше да я държи у тях. Баща й в последно време се ядосваше само като я видеше да чете.

Рино обаче я защитаваше. Когато наближи време да се вземе решение за приемния изпит, между него и баща му непрекъснато избухваха караници. По онова време Рино беше около шестнайсетгодишен, беше неспокойно момче и беше поел битка да му се плаща това, което изработваше. Разсъждаваше така: ставам в шест; идвам в работилницата и работя до осем вечерта; искам заплата. Но тези искания скандализираха и баща му, и майка му. Рино имаше къде да спи и какво да яде, защо му бяха пари? Задачата му беше да помага на семейството, а не да го направи по-бедно. Но момчето настояваше — намираше за несправедливо да се трепе колкото бащата и да не получава и стотинка. Тогава Фернандо Черуло му отговаряше с привидно търпение:

— Аз вече ти плащам, Рино, плащам ти пребогато, като те уча на всички тънкости на професията: скоро ти не само ще можеш да поправяш токове и да правиш обшивки или да сменяш налчета; баща ти ти предава всичко, което знае, и скоро ще можеш да направиш цяла обувка по всички правила на занаята.

Но това заплащане с обучение не беше достатъчно за Рино и затова си разменяха остри реплики, особено на вечеря. Започваха да говорят за пари и накрая се изпокарваха заради Лила.

— Ако ми плащаш, аз ще я изпратя да учи — казваше Рино.

— Да учи? Защо, аз да не би да съм учил?

— Не.

— Тогава защо да учи сестра ти, която е момиче?

Обикновено всичко завършваше с шамар за Рино, който по един или друг начин, макар и неволно, проявяваше неуважение към баща си. Без да се разплаче, момчето искаше извинение с груб тон.

Лила си мълчеше по време на тези кавги. Никога не ми го е казвала, но останах с впечатлението, че докато аз мразех майка си, и то я мразех истински, дълбоко, тя въпреки всичко не се сърдеше на баща си. Казваше, че може да се държи много мило, казваше, че когато трябва да прави сметки, се обръща към нея, казваше, че го е чула да казва на приятелите си, че дъщеря му е най-умното същество в квартала, казваше, че на имения й ден той лично й носел топъл шоколад и четири бисквитки в леглото. Но нищо не можеше да се направи, неговият начин на мислене не предвиждаше тя да продължи да учи. Финансовите му възможности също не го предвиждаха: семейството беше многобройно, живуркаха някак всички от обущарницата, включително двете му незадомени сестри и родителите на Нунция. Затова, станеше ли дума за учене, реагираше, все едно говореха на стената, а и майка й, общо взето, беше на неговото мнение. Само брат й разсъждаваше различно и се бореше храбро срещу бащата. А Лила, по причини, които не разбирах, беше сигурна, че той ще надделее. Щеше да получи заплата и да я изпрати на училище с негови пари.

— Ако има такса, той ще ми я плаща — обясняваше ми.

Беше убедена, че брат й ще й дава пари и за учебниците, и дори за писалки, поставки за писалките, пастелни бои, географски глобус, ученическа престилка и панделката към нея. Обожаваше го. Каза ми, че след като се изучи, иска да изкара много пари с едничката цел да направи брат си най-богатия човек в квартала.

В онези последни години на началното училище богатството се превърна в наша фиксидея. Говорехме за него, както в романите се говори за търсене на съкровище. Казвахме си: когато станем богати, ще направим това или онова. Ако ни слушаше човек, щеше да си каже, че богатството е затворено някъде в квартала, в ракли, които, веднъж отворени, излъчват сияние, и че чака само нас да бъде открито. После, не знам защо, нещата се промениха и започнахме да свързваме учението с парите. Мислехме, че ако учим много, ще можем да пишем книги, а книгите щяха да ни направят богати. Богатството все така беше отблясъци на монети в безбройни сандъци, но за да стигнем до него, трябваше да напишем книга.

— Ще напишем книга заедно — каза веднъж Лила и това ме изпълни с радост.

Може би идеята придоби плътност, когато тя научи, че авторката на „Малки жени“ била спечелила толкова много пари, че разделила част от богатството със семейството си. Но не бих се заклела, че е било точно така. Поразмислихме и аз казах, че можем да започнем веднага след приемния изпит. Тя се съгласи, но не успя да се сдържи. Аз имах много да уча и заради следобедните уроци със Спанюоло и госпожата, но тя беше свободна: запретна ръкави и написа роман без мен.

Почувствах се зле, когато ми го донесе да го прочета, но не казах нищо, скрих разочарованието си и дори я обсипах с похвали. Бяха десетина листа на квадратчета, сгънати и захванати с шивашка игла. Спомням си заглавието на корицата, нарисувана с пастели. Казваше се „Синята фея“: колко вълнуващ беше, колко трудни думи съдържаше! Посъветвах я да го даде на госпожата да го прочете. Не пожела. Молих я, предложих аз да й го занеса. Кимна в съгласие неохотно.

Веднъж, когато бях у госпожа Оливиеро на урок, се възползвах от отсъствието на Джилиола, докато беше в тоалетната, и извадих „Синята фея“. Казах й, че е прекрасен роман, написан от Лила, и че Лила иска тя да го прочете. Но госпожата, която през последните пет години беше толкова ентусиазирана от всичко, което правеше Лила, с изключение на пакостите, отговори студено:

— Кажи на Черуло, че е по-добре да учи за свидетелството, вместо да си губи времето — и както държеше романа на Лила в ръка, го остави на масата, без дори да го погледне.

Това отношение ме обърка. Какво се беше случило? На майката на Лила ли се сърдеше? Върху самата Лила ли беше прехвърлила яда си? Сърдеше се, че родителите на приятелката ми не искаха да й плащат ли? Не разбирах. Няколко дни по-късно предпазливо я попитах дали е прочела „Синята фея“. Отговори ми с необичаен тон, тайнствено, сякаш само аз и тя можехме наистина да разберем за какво става дума.

— Знаеш ли какво са плебеите, Греко?

— Да: плебеите и плебейските трибуни, двамата Гракхи^[1].

— Плебеите са грозна работа.

— Да.

— И ако някой иска да остане плебей, и той, и децата му, и децата на децата му, не заслужава нищо. Зарежи Черуло и мисли за себе си.

Госпожа Оливиеро никога нищо не каза за „Синята фея“. Лила ме попита един-два пъти, после се отказа. Промълви посърнала:

— Като имам време, ще напиша друг, този не беше добър.

— Прекрасен беше.

— Отвратителен беше.

Обаче престана да бъде толкова жизнена в клас — може би защото забеляза, че Оливиеро не я хвали вече, даже понякога показва раздразнение пред изблиците й на гениалност. На състезанието в края на годината пак излезе най-добрата, но без да прояви някогашната си нагла самоувереност. В края на деня директорът зададе на тези, които бяха останали в състезанието — а това означаваше на Джилиола, Лила и мен, — една много трудна задача, която беше измислил той самият. Джилиола и аз се напъвахме без резултат. Лила, както обикновено, присви очи до две цепки и се захвана да търси решението. Капитулира последна. Каза със срамежлив глас, нетипичен за нея, че задачата не може да бъде решена, защото има някаква грешка в условието, но че не знае каква точно. Оливиеро като че само това чакаше, направи я на пух и прах. Гледах Лила до черната дъска, слабичка и много бледа, с тебешир в ръка, как поема удара от отправените й злобни нападки. Измъчвах се и аз, не можех да понеса треперенето на долната й устна и бях на ръба да избухна в сълзи.

— Когато някой не може да реши някоя задача — заключи Оливиеро с леден тон, — не се казва: „задачата е грешна“, казва се: „аз не мога да я реша“.

Директорът мълчеше. Доколкото си спомням, така приключи денят.