Елена Феранте
Гениалната приятелка (18)

14.

Да се ходи при дон Акиле, също беше забранено, но тя реши да го направи и аз я последвах. Всъщност точно този случай ме убеди, че нищо не можеше да я спре и че по-скоро всяко нейно непослушание можеше да прерасне в някакво чудо, от което дъхът ти да спре.

Искахме дон Акиле да ни върне куклите. Затова и тръгнахме по стълбите, а на мен на всяко стъпало ми се искаше да се обърна и да се върна на двора. Още усещам как ръката на Лила сграбчва моята и ми харесва да мисля, че реши да го направи не само защото интуитивно усети, че няма да имам смелост да се кача до последния етаж, но и защото тя самата с този жест се опитваше да си даде кураж, за да продължи. Така, една до друга, аз откъм стената, тя до перилото, със стиснати ръце и потни длани изкачихме последните стъпала. Пред вратата на дон Акиле сърцето ми биеше толкова силно, че го чувах в ушите си, но се успокоих с мисълта, че част от туптенето идва и от сърцето на Лила. От апартамента се носеха гласове, може би на Алфонсо, или на Стефано, или на Пинуча. След дълъг престой пред вратата, без да обелим дума, Лила завъртя ключето на звънеца. Настъпи тишина, после се чу шляпане на чехли. Вратата ни отвори дона Мария, облечена в пеньоар в убитозелено. Когато заговори, видях в устата й силно блестящ златен зъб. Помисли, че търсим Алфонсо, и се изненада. Лила й каза на диалект:

— Не, търсим дон Акиле.

— Кажи на мен.

— Трябва да говорим с него.

Жената извика:

— Акѝ!

Още пошляпване с чехли. От полумрака се показа набита фигура. Имаше дълго тяло, къси крака, увиснали до колената ръце и цигара в устата, виждаше се огънчето. Попита пресипнало:

— Кой е?

— Дъщерята на обущаря и голямата дъщеря на Греко.

Дон Акиле излезе на светло и за пръв път го видяхме добре. Никакви минерали, никакви отблясъци от стъкла. Дългото му лице беше от плът, косата — разчорлена над ушите, а темето му силно лъщеше в средата. Очите му блестяха, бялото им беше нашарено от червени жилки, устата му беше широка, с тънки устни, а в центъра на едрата брадичка имаше трапчинка. Стори ми се грозен, но не колкото си го бях представяла.

— Е?

— Куклите — каза Лила.

— Кои кукли?

— Наште.

— На нас тука не ни трябват ваште кукли.

— Взели сте ги долу от мазето.

Дон Акиле се обърна и извика към вътрешността на апартамента:

— Пинуча, взимала ли си куклата на дъщерята на обущаря?

— Аз не съм.

— Алфо̀, ти ли я взе?

Смях.

Лила произнесе решително, не знам откъде взимаше кураж:

— Вие ги взехте, видяхме ви.

За момент настъпи тишина.

— Вие, тоест аз?

— Да, и ги сложихте в черния чувал.

Като чу последните думи, мъжът сбърчи чело с досада.

Не можех да повярвам, че стояхме там, пред дон Акиле, и Лила му говореше по този начин, а той я гледаше с недоумение и в дъното се виждаха Алфонсо и Стефано, и Пинуча, и дона Мария, която слагаше масата за вечеря. Не можех да повярвам, че беше обикновен човек, малко нисък, малко плешив, малко несъразмерен, но обикновен. Затова очаквах всеки момент да се преобрази.

Дон Акиле повтори, като че искаше добре да разбере смисъла на думите:

— Аз съм взел куклите ви и съм ги сложил в черния чувал?

Усетих, че не е ядосан, по-скоро внезапно придоби измъчен вид, все едно му се потвърди нещо, което вече знаеше. Каза нещо на диалект, което не разбрах. Мария извика:

— Акѝ, готово е.

— Идвам.

Дон Акиле посегна с широката си, едра длан към задния джоб на панталона. Ние силно си стиснахме ръцете в очакване да извади нож, но той извади портфейла си, отвори го, погледна вътре и подаде на Лила пари, не помня колко.

— Купете си кукли — изрече.

Лила сграбчи парите и ме помъкна надолу по стълбите. Той се наведе над перилото и изломоти:

— И помнете, че аз съм ви ги подарил.

Казах на италиански, като внимавах да не падна по стълбите:

— Лека вечер и добър апетит.