Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amica geniale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Гениалната приятелка

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 02 ноември 2016

Редактор: Бояна Петрова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-150-869-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529

История

  1. —Добавяне

13.

Енцо не й подари повече нищо. След скандала с Джилиола, която разказа на всички за направеното й от него предложение, го виждахме все по-рядко. Макар че се оказа толкова добър с изчисленията наум, не му се учеше, така че учителят му не го предложи за изпитите за горния курс, а той не се разсърди, даже беше доволен. Записа се в подготвителното училище за работни кадри, но в действителност вече работеше с родителите си. Ставаше в зори, за да отиде с баща си на пазара за плодове и зеленчуци, или обикаляше из квартала с каруцата да продава селскостопанска продукция, така че скоро приключи с училището.

На нас пък, когато завършвахме пети клас, ни бе съобщено, че сме напълно подходящи да продължим учението си. Госпожата привика последователно родителите ни — моите, на Джилиола и на Лила, за да им съобщи, че на всяка цена трябваше да се явим не само на изпитите за свидетелство за начално образование, но и на тези за постъпване в прогимназия. Какво ли не се опитвах да измисля, за да не стане така, че баща ми да изпрати в училище куцата ми майка с играещото око, да не говорим, че винаги беше ядосана, а да отиде той, който работеше като портиер и знаеше как да се държи любезно. Не успях. Отиде тя, говори с госпожата и се върна вкъщи посърнала.

— Учителката иска пари. Каза, че трябва да й преподава допълнителни уроци, защото изпитът е труден.

— Ама за какво е тоя изпит? — попита баща ми.

— За да учи латински.

— И защо?

— Защото казаха, че е добра.

— Ами като е добра, защо трябва да взима уроци от госпожата срещу заплащане?

— За да й бъде по-добре на нея и по-зле на нас.

Спориха много. В началото майка ми беше против, баща ми се колебаеше; после баща ми започна предпазливо да клони към „за“ и майка ми склони да не е чак толкова против; накрая решиха да ме изпратят на изпит, но с твърдата уговорка, че ако не съм от най-добрите, ще спра да ходя на училище.

Родителите на Лила обаче казаха „не“. Нунция Черуло направила някакъв опит, без да е убедена, но баща й изобщо не искал да го обсъжда и даже ударил шамар на Рино, който му казал, че греши. Родителите й дори не искаха да се явят пред учителката, но тя накара директора да ги извика и се наложи Нунция все пак да отиде. Поставена пред срамежливия, но решителен отказ на тази уплашена жена, госпожа Оливиеро, намръщена, но запазваща спокойствие, извадила на показ прекрасните съчинения на Лила, брилянтните решения на трудни задачи и дори цветните й рисунки, пред които всички в класа се прехласвахме, защото, когато решеше да подходи сериозно и откраднеше някой и друг пастел „Джото“, рисуваше много достоверно принцеси с прически, бижута, дрехи и обувки, каквито не можеха да се видят в никоя книга, нито дори в енорийското кино. Когато обаче отказът бил потвърден, госпожа Оливиеро изгубила търпение и замъкнала майката на Лила при директора, все едно е непослушна ученичка. Но Нунция нямало как да отстъпи, нямала разрешението на мъжа си. Съответно повтаряла „не“ до пълно изтощение — своето, на госпожата и на директора.

На другия ден, докато отивахме на училище, Лила ми каза с обичайния си тон: аз и без това ще се явя на изпита. Повярвах й, на нея нищо не можеше да й се забрани. Всички го знаехме. Изглеждаше най-силната от нас, момичетата, по-силна от Енцо, от Алфонсо, от Стефано, по-силна от брат си Рино, по-силна от родителите ни, по-силна от всички големи, включително от учителката и от карабинерите, които можеха да ни тикнат в затвора. Макар да беше крехка на вид, всяка забрана пред нея губеше ефект. Знаеше как да прекрачи границата, без реално да изтърпи последствията. Накрая хората отстъпваха и макар и неохотно, се виждаха принудени да я похвалят.