Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amica geniale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Гениалната приятелка

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 02 ноември 2016

Редактор: Бояна Петрова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-150-869-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529

История

  1. —Добавяне

12.

Нито едно момче не се обясни в любов на Лила и тя никога не сподели с мен дали страдаше от това. Джилиола Спанюоло непрекъснато получаваше предложения да стане нечие гадже, аз също бях много търсена. Лила обаче не я харесваха — главно защото беше кльощава, мръсна и винаги с по някоя рана, но и заради острия й език: измисляше унизителни прякори и въпреки че пред госпожата парадираше с думи от италианския, които никой от нас не познаваше, с нас говореше само на диалект в най-хапливия му вариант, изпъстрен с мръсни думи, с което убиваше в зародиш всякакво възможно влюбване. Енцо единствен направи нещо, което беше ако не точно предложение, то поне израз на възхищение и уважение. Доста време след като й счупи главата с камък и, струва ми се, преди да бъде отблъснат от Джилиола Спанюоло, той се затича да ни настигне на шосето и пред невярващите ми очи протегна на Лила една чепка от дребни плодчета диво грозде.

— Какво да го правя това?

— Изяж ги.

— Такива зелени?

— Изчакай да узреят.

— Не ги искам.

— Хвърли ги.

Това беше всичко. Енцо се обърна и хукна на работа. Аз и Лила се разсмяхме. Говорехме си малко, но си имахме начин на смеене за всякакви случаи. Казах й само, развеселена:

— На мен ми харесва дивото грозде.

Всъщност лъжех, не беше плод, който обичам. Харесваше ми червено-жълтеникавият цвят на неузрелите плодчета, гъстотата им, когато грейнеха в слънчев ден. Но щом узрееха по балконите и станеха кафяви и меки като малки презрели круши, а ципата започнеше да се отделя лесно от зърнестата месеста вътрешност — не че беше лоша на вкус, обаче беше пихтиеста като размазаните плъхове по шосето, — тогава даже не исках да ги пипна. Казах на Лила, че ми харесват, ей така, за да пробвам, очаквах тя да протегне ръка: ето, вземи ги ти. Почувствах, че ако ми даде подаръка, който получи от Енцо, щях да се зарадвам повече, отколкото ако ми дадеше нещо нейно. Но тя не го направи и още си спомням усещането за предателство, когато си ги занесе вкъщи. Сама закова един пирон на прозореца и я видях как окачва на него чепката.