Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’amica geniale, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Вера Петрова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Гениалната приятелка
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 02 ноември 2016
Редактор: Бояна Петрова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-619-150-869-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529
История
- —Добавяне
12.
Нито едно момче не се обясни в любов на Лила и тя никога не сподели с мен дали страдаше от това. Джилиола Спанюоло непрекъснато получаваше предложения да стане нечие гадже, аз също бях много търсена. Лила обаче не я харесваха — главно защото беше кльощава, мръсна и винаги с по някоя рана, но и заради острия й език: измисляше унизителни прякори и въпреки че пред госпожата парадираше с думи от италианския, които никой от нас не познаваше, с нас говореше само на диалект в най-хапливия му вариант, изпъстрен с мръсни думи, с което убиваше в зародиш всякакво възможно влюбване. Енцо единствен направи нещо, което беше ако не точно предложение, то поне израз на възхищение и уважение. Доста време след като й счупи главата с камък и, струва ми се, преди да бъде отблъснат от Джилиола Спанюоло, той се затича да ни настигне на шосето и пред невярващите ми очи протегна на Лила една чепка от дребни плодчета диво грозде.
— Какво да го правя това?
— Изяж ги.
— Такива зелени?
— Изчакай да узреят.
— Не ги искам.
— Хвърли ги.
Това беше всичко. Енцо се обърна и хукна на работа. Аз и Лила се разсмяхме. Говорехме си малко, но си имахме начин на смеене за всякакви случаи. Казах й само, развеселена:
— На мен ми харесва дивото грозде.
Всъщност лъжех, не беше плод, който обичам. Харесваше ми червено-жълтеникавият цвят на неузрелите плодчета, гъстотата им, когато грейнеха в слънчев ден. Но щом узрееха по балконите и станеха кафяви и меки като малки презрели круши, а ципата започнеше да се отделя лесно от зърнестата месеста вътрешност — не че беше лоша на вкус, обаче беше пихтиеста като размазаните плъхове по шосето, — тогава даже не исках да ги пипна. Казах на Лила, че ми харесват, ей така, за да пробвам, очаквах тя да протегне ръка: ето, вземи ги ти. Почувствах, че ако ми даде подаръка, който получи от Енцо, щях да се зарадвам повече, отколкото ако ми дадеше нещо нейно. Но тя не го направи и още си спомням усещането за предателство, когато си ги занесе вкъщи. Сама закова един пирон на прозореца и я видях как окачва на него чепката.