Елена Феранте
Гениалната приятелка (15)

11.

Вярвах на всичко, което тя ми кажеше. Останала е в съзнанието ми безформената маса на дон Акиле, който търчи из подземните галерии, провесил ръце и стиснал в широките си пръсти от едната страна главата на Ну, от другата тази на Тина. Страдах много. Разболях се от болест на растежа: вдигах температура, минаваше ми, после вдигах пак. Получих нещо като тактилна дисфункция, понякога имах усещането, че докато всяко одушевено същество около мен ускоряваше ритъма си на живот, под моите пръсти твърдите повърхности се размекваха или пък се издуваха и оставяха празно пространство между вътрешността и външния им слой. Дори собственото си тяло усещах отекло при допир и това ме натъжаваше. Бях сигурна, че бузите ми са като балони, ръцете — натъпкани със стърготини, че месестите части на ушите ми висят като зрели гроздове, а краката ми приличат на козунаци. Когато отново излязох по улиците и се върнах на училище, усетих и пространството променено. Беше като оковано между два тъмни полюса: отдолу подземен въздушен мехур напираше изпод основите на къщите от зловещото подземие, в което паднаха куклите, а горното кълбо се извисяваше от четвъртия етаж на блока — там живееше дон Акиле, който ни ги открадна. Бяха като две топки, завинтени в двата края на железен прът, който във въображението ми пронизваше косо апартаментите, улиците, полето, тунела, коловозите и ги събираше в едно компактно цяло. Чувствах се пленница в тази хватка заедно с ежедневната маса от предмети и хора, в устата ми се беше настанил неприятен вкус, непрекъснато ми се повръщаше, което ме оставяше без сили; сякаш всичко наоколо, така компресирано и все по-плътно, ме смилаше в някаква отвратителна пихтия.

Неразположението продължи дълго, може би години, чак до края на ранния пубертет. Но точно когато започна, неочаквано получих първото си обяснение в любов.

Двете с Лила още не бяхме направили опита да се изкачим до дон Акиле, скръбта от загубата на Тина беше все така непоносима. Майка ми ме беше изпратила за хляб и бях отишла с голяма неохота. Връщах се към къщи и стисках здраво рестото в ръка, за да не го загубя, с още топлия плосък хляб, притиснат към гърдите, когато забелязах, че ме следва запъхтян Нино Сараторе, повел братчето си за ръка. Майка му Лидия лятно време винаги го караше да извежда Пино, тогава не повече от петгодишен, като му заръчваше да не се отделя от него. Когато наближихме ъгъла до месарницата на Карачи, Нино тръгна да ме изпреварва, но вместо да продължи, ми пресече пътя, притисна ме до стената, опрял свободната си ръка като бариера, която да ми попречи да избягам, и придърпа с другата ръка брат си, мълчалив свидетел на начинанието му. Задъхано произнесе нещо, което не разбрах. Беше блед, ту се усмихваше, ту ставаше сериозен, после пак се усмихваше. Накрая издекламира на училищен италиански:

— Когато пораснем, искам да се оженя за теб.

После ме попита дали междувременно искам да станем гаджета. Беше малко по-висок от мен, много слаб, с дълъг врат и уши, леко отделени от главата. Имаше буйна коса и трескави очи с дълги мигли. Усилието, с което преодоляваше срамежливостта си, беше трогателно. Въпреки че и аз исках да се оженим, ми дойде да кажа:

— Не, не мога.

Той остана с отворена уста, а Пино го дръпна силно. Избягах.

От този момент започнах да го отбягвам, щом го видех. А ми изглеждаше толкова хубав. Толкова често се бях навъртала около сестра му Мариза само за да се доближа до него и да повървя с тях по пътя към къщи. Но явно обяснението му дойде в грешния момент. Нямаше как да знае колко объркана се чувствах, колко страдах от изчезването на Тина, как се разкъсвах от усилието да следвам Лила във всичко, до каква степен спираше дъха ми нагнетената атмосфера на двора, блоковете и квартала. След поредица от дълги, уплашени погледи, които ми отправяше отдалече, започна да ме избягва и той. За известно време сигурно се страхуваше да не би да кажа на другите момичета, особено на сестра му, за предложението, което ми беше направил. Знаеше се, че Джилиола Спанюоло, дъщерята на сладкаря, беше постъпила така, когато Енцо й беше предложил да се сгодят. Енцо научи и се разбесня, нарече я лъжкиня на всеослушание пред училище, даже я заплаши, че ще я наръга с нож. Изкушавах се и аз да разкажа всичко, но после се отказах и не го споделих с никого, нито дори с Лила, когато станахме приятелки. Лека-полека аз самата забравих.

Спомних си отново за това след известно време, когато цялото семейство Сараторе се премести другаде. Една сутрин в двора се появи каруцата с коня, собственост на съпруга на Асунта, Никола: със същата тази каруца и същия този кон продаваше заедно с жена си плодове и зеленчуци из квартала. Никола имаше хубаво широко лице и същите сини очи и руса коса като тези на сина му Енцо. Освен че продаваше плодове и зеленчуци, се занимаваше и с пренасяне на покъщнина. И действително той, Донато Сараторе, самият Нино и Лидия започнаха да смъкват долу какво ли не, всякакви джунджурии, дюшеци, мебели, и подредиха всичко в каруцата.

Веднага щом чуха шума от колелата на каруцата в двора, жените се показаха на прозорците, а също и майка ми, и аз. Всички изгаряха от любопитство. Изглежда, Донато беше получил нов апартамент директно от държавните железници в околностите на един площад, наречен площад „Национале“. Или пък — каза майка ми — жена му го беше принудила да се преместят, за да избегнат набезите на Мелина, която искаше да й отнеме съпруга. Възможно е. Майка ми винаги виждаше злото там, където, за мое голямо огорчение, рано или късно се оказваше, че наистина го има, а кривогледото й око сякаш беше създадено, за да следи тайните движения в квартала. Как щеше да реагира Мелина? Вярно ли беше, че, както бях чула да се шушука, беше забременяла от Сараторе и беше убила детето? И дали щеше да започне да крещи и да нарежда грозни думи, като намеси и тази случка? Всички жени, големи и малки, надничахме от прозорците — може би за да поздравим с помахване отиващото си семейство, а може би за да присъстваме на гневното представление на грозната съсухрена вдовица. Видях, че Лила и майка й Нунция също се бяха надвесили от прозореца и гледаха.

Потърсих Нино с поглед, но той, изглежда, си имаше друга работа. И тогава ме обзе, както обикновено без определена причина, една отпадналост, която обричаше на немощ всичко наоколо. Помислих си, че сигурно ми е направил признанието си, защото вече е знаел, че ще си тръгне, и е искал преди това да науча за чувствата му към мен. Вгледах се в него, докато задъхано пренасяше претъпкани с предмети кутии, и почувствах вина и болка, задето му бях казала „не“. А сега щеше да отлети като птичка.

В крайна сметка шествието от мебели и покъщнина приключи. Никола и Донато започнаха да си разпределят въжетата, с които да закрепят всичко върху каруцата. Лидия Сараторе се появи, облечена като за празник, беше си сложила дори тъмносиня лятна сламена шапчица. Буташе количката с малкия си син, с двете момичета от двете й страни — Мариза, която беше на моята възраст, осем-деветгодишна, и Клелия, на шест. Внезапно се чу шум от счупени предмети на втория етаж. Почти в същия момент Мелина се развика. Бяха толкова сърцераздирателни викове, че видях Лила да запушва ушите си с ръце. Проехтя и отчаяният глас на Ада, дъщерята на Мелина, второто й поред дете, която викаше: „не, мамо, недей!“. След миг колебание си запуших ушите и аз. Но междувременно от прозореца започнаха да летят предмети, любопитството ми надделя и махнах ръце от слепоочията си, като че се нуждаех от отчетливи звуци, за да разбера. Мелина обаче не викаше думи, а само аааа, аааа, все едно беше ранена. Не се виждаше, не се виждаше и ръката, с която хвърляше нещата. Медни тенджери, чаши, бутилки, чинии сякаш излитаха по собствена воля от прозореца, а на улицата Лидия Сараторе напредваше с наведена глава, изгърбена над количката, следвана от дъщерите си; Донато се опитваше да се закрепи върху каруцата, натоварена с неговите вещи, дон Никола удържаше коня за повода, а в това време предметите се удряха в асфалта, отскачаха, чупеха се и пръскаха отломки между неспокойните крака на животното.

Потърсих с поглед Лила. Видях едно различно лице, сякаш изгубено. Изглежда, забеляза, че я гледам, и веднага изчезна зад прозореца. Каруцата в това време се раздвижи. Плътно покрай стената, без да поздравят никого, Лидия и четирите по-малки деца се изнизаха към дворната врата, докато Нино стоеше в плен на видимо нежелание да си тръгне, като хипнотизиран от разхищението на чупливи предмети върху асфалта.

За последно видях да излита през прозореца едно черно петно. Беше ютия от чисто желязо: желязна дръжка, желязна основа. Когато още имах Тина и си играех вкъщи, използвах ютията на майка ми, съвсем същата, с форма на палуба, и си представях, че е кораб по време на буря. Петното падна отвесно надолу и проби дупка в земята с тъп удар на няколко сантиметра от Нино. За малко — за съвсем малко — не го уби.