Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’amica geniale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Гениалната приятелка

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 02 ноември 2016

Редактор: Бояна Петрова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-150-869-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529

История

  1. —Добавяне

10.

Известно време Лила гордо ходеше с превързана глава. После махна превръзката и започна да показва на всеки, който поиска, черната рана на челото си с почервенели краища, които се подаваха от косата й. Накрая забрави за случилото се и ако някой я загледаше втренчено в белезникавия белег, който й остана, реагираше с агресивен жест, означаващ: какво гледаш, гледай си твоята работа. На мен никога нищо не ми каза, нито дори думичка на благодарност за камъните, които й подавах, нито за това, че й бърсах кръвта с краищата на престилката си. Но от този момент започна да ме подлага на изпитания по смелост, които нямаха нищо общо с училище.

Все по-често се виждахме на двора. Показвахме една на друга куклите си, но не директно: всяка от нас кръжеше около другата, все едно е сама. В един момент пробвахме да им направим среща, да видим дали ще се разбират. И така дойде денят, в който стояхме до прозорчето на мазето с разлепената мрежа и си ги разменихме, тя подържа малко моята кукла, аз нейната и Лила най-неочаквано мушна Тина през отвора в мрежата и я пусна да падне.

Изпитах непоносима болка. Държах на куклата си от целулоид като на най-скъпа вещ. Знаех, че Лила е много лошо момиче, но не очаквах, че може да ми стори такова зло. За мен куклата беше жива и да си я представя на пода в мазето сред хилядите зверове, живеещи долу, ме хвърли в отчаяние. Но тогава овладях едно изкуство, в което по-нататък се усъвършенствах. Задържах отчаянието, задържах го на ръба на плувналите ми очи, докато Лила не ме попита на диалект:

— Хич ли не ти пука?

Не отговорих. Изпитвах раздираща болка, но чувствах, че още по-силно щеше да боли, ако се скарам с нея. Бях като разкъсана между две страдания, едното от които вече беше в ход — загубата на куклата, а другото стоеше като възможност — загубата на Лила. Не казах нищо, само направих един жест, но не ядосан, а все едно беше нещо естествено, макар никак да не беше естествено и да знаех, че рискувам много. Задоволих се с това да хвърля в мазето нейната Ну, куклата, която току-що ми беше дала.

— Каквото правиш ти, ще го правя и аз — издекламирах веднага силно, много уплашена.

— Сега отиваш да ми я вземеш.

— Ако ти вземеш мойта.

Отидохме заедно. Вляво във входа на блокчето имаше една малка врата, която водеше към мазето, много добре я знаехме. Беше разнебитена, едно от крилата се държеше само на едната панта и една верига едвам крепеше двете крила заедно, колкото да препречва пътя. Всяко от децата се изкушаваше и в същото време примираше от страх при мисълта да понатисне вратата, колкото да поддаде и да го пусне да премине от другата страна. Ние го направихме. Отворихме си достатъчно пространство, за да могат тънките ни гъвкави тела да се промушат в мазето.

Влязохме вътре и първо Лила, после и аз слязохме по пет каменни стъпала в едно влажно място, зле осветено от отворите на нивото на улицата. Беше ме страх и се стараех да следвам Лила, която обаче изглеждаше сърдита и решена да намери куклата си. Придвижвах се опипом. Чувах как под сандалите ми хрущят разни предмети, стъкла, чакъл, буболечки. Заобикаляше ни трудна за идентифициране тъмна маса от неща — остри, правоъгълни, кръгли. Малкото светлина, която си пробиваше път в мрака, понякога падаше върху разпознаваеми предмети: скелет на стол, ос на полилей, касетки от плодове, дъна и стени на гардероби, железни сглобки. Изплаших се много от нещо, което ми заприлича на увиснало лице с големи стъклени очи и издължена брадичка във формата на кутия. Висеше на една дървена рамка за водна грейка с отчаяно изражение; изпищях и го показах на Лила. Тя се обърна рязко, приближи се бавно с гръб към мен, протегна внимателно ръка, откъсна го от рамката. После се обърна. Беше надянала маската със стъклените очи и сега имаше огромно лице, кръгли орбити без зеници, нямаше уста, а само черната остра брада, която се поклащаше на гърдите й.

Тези мигове са добре запечатани в паметта ми. Не съм сигурна, но явно от гърдите ми се е изтръгнал истински писък на ужас, защото тя побърза да заяви с кънтящ глас, че е само маска, всъщност противогаз, така я наричал баща й, който имал същата в килера вкъщи. Продължих да треперя и да скимтя от страх, което очевидно я убеди да свали рязко противогаза от лицето си и да го захвърли в един ъгъл с голям трясък и много прах, който се завихри между ивиците светлина от прозорчетата.

Успокоих се. Лила се огледа, разпозна отвора, от който бяхме пуснали Тина и Ну. Опряхме гърбове в грубата неравна стена и се вгледахме в сянката. Куклите ги нямаше. Лила повтаряше на диалект: няма ги, няма ги, няма ги, и ровеше по земята с ръце, за което аз нямах смелост.

Изминаха много дълги минути. Само веднъж ми се стори, че виждам Тина, сърцето ми прескочи и се наведох да я взема, но се оказа стар измачкан вестник. Няма ги, повтори Лила и се отдалечи към изхода. Тогава се почувствах изгубена, неспособна да остана и да продължа да търся там сама, неспособна и да си тръгна с нея, без да съм намерила куклата.

От най-горното стъпало тя заяви:

— Дон Акиле ги е взел, сложил ги е в черния чувал.

И в същия миг аз почувствах дон Акиле — пълзеше, прокрадваше се сред неясните очертания на предметите. Тогава изоставих Тина на съдбата й и хукнах, за да не изпусна Лила, която вече се извиваше сръчно, за да се промуши през разнебитената врата.