Елена Феранте
Гениалната приятелка (13)

9.

Сутринта, в която протече дуелът с Енцо, е важен момент в нашата дълга история. Тогава се проявиха някои трудни за дешифриране кодове на поведение. Например ясно се видя, че Лила можеше да дозира възможностите си по желание. Точно това направи със сина на дон Акиле. Не само че не пожела да го победи, но и успя да премери мълчанието и отговорите си така, че да не бъде победена. Тогава още не бяхме приятелки и не можех да я попитам защо се държа по този начин. Всъщност нямаше нужда да питам, можех да се досетя за причината. И на нея, както и на мен, й беше забранено да нанася вреда не само на дон Акиле, но и на цялото му семейство.

Така беше. Не знаехме откъде произлизаха тези страх — омраза — ненавист — примиреност, които нашите родители проявяваха към фамилията Карачи и които ни предаваха в наследство, но ги имаше, това беше факт, така както бяха факт кварталът, белезникавите му къщи, миризмата на мизерия от стълбищните площадки, прахта по улиците. Най-вероятно и Нино Сараторе беше онемял, за да позволи на Алфонсо да даде най-доброто от себе си: промълви някакви отговори със заекване, красив, добре сресан, тънък и изопнат, с неимоверно дълги мигли, после замлъкна. За да продължа да го обичам, пожелах нещата да са се стекли така. Но някъде дълбоко в себе си таях съмнения. И той ли като Лила беше избрал да се държи така? Не бях сигурна в това. Аз се отдръпнах, защото Алфонсо наистина беше по-добър от мен. Лила можеше да го бие веднага, но въпреки това избра равенството. А той? Имаше нещо, което ме обърка, дори ме нарани: не липсата на способности или отказът, а, днес бих казала, това, че поддаде. Заекването, бледността, виолетовата сянка, която внезапно погълна очите му — колко красив беше такъв посърнал и все пак колко не ми се понрави тази негова отпадналост!

По едно време и Лила ми се стори много красива. Обикновено аз бях красивата, а тя беше суха като осолена аншоа, излъчваше мирис на диво, лицето й беше дълго и тясно на слепоочията, затворено между две плътни линии права възчерна коса. Но когато взе решението да елиминира и Алфонсо, и Енцо, се озари като някоя светица воин. Червенината, избила по лицето й, беше предизвикана от горещата вълна, отприщена от всяко кътче на тялото й, което ме накара за пръв път да си помисля: Лила е по-хубава от мен. Значи, бях втора във всичко. Пожелах си никой никога да не го забележи.

Но най-важното нещо в онази сутрин беше откритието, че формулата, която често използвахме, за да избегнем наказание, криеше в себе си нещо истинско, следователно неуправляемо, следователно опасно. Формулата гласеше: не го направих нарочно. Действително Енцо се включи в провеждащото се състезание не нарочно и не нарочно победи Алфонсо. Лила нарочно победи Енцо, но не нарочно победи и Алфонсо и не нарочно го унижи, беше само необходима стъпка. Последвалите факти ни убедиха, че е по-добре да се прави всичко нарочно, предумишлено, за да знаем какво може да очакваме.

Наистина това, което последва, ни се стовари по непредвиден начин. Тъй като почти нищо не беше направено нарочно, ни засипа вулканична лава от неочаквани събития, едно след друго. Алфонсо се върнал вкъщи, облян в сълзи заради поражението. Брат му Стефано, четиринайсетгодишен, стажант месар в месарницата (бившата работилница на дърводелеца Пелузо), собственост на баща му, където обаче изобщо не се вясваше, на следващия ден дойде пред училище и наговори на Лила много грозни неща, дори стигна дотам да я заплашва. В един момент тя му изкрещя една много мръсна обида, той я блъсна до стената, опита се да хване езика й и се развика, че иска да го прободе с игла. Вкъщи Лила разказала всичко на брат си Рино, който, колкото повече я слушал, толкова по-червен ставал, а очите му заблестели. Междувременно Енцо вечерта се прибирал без селската си банда и бил спрян от Стефано, който го подбрал с шамари, юмруци и ритници. На сутринта Рино отишъл при Стефано и се сбили, докато се хулели един друг, общо взето, равностойно. Няколко дни по-късно на вратата на Черуло почука съпругата на дон Акиле, леля Мария, и направи сцена на Нунция с крясъци и обиди. Мина известно време и една неделя след църковната служба обущарят Фернандо Черуло, бащата на Лила и на Рино, дребен и слабичък мъж, се доближил срамежливо до дон Акиле и се извинил, без да обясни за какво. Аз не го видях или поне не си спомням, но се говореше, че извинението било поднесено на висок глас, така че всички да го чуят, независимо че дон Акиле отминал, все едно обущарят не говорел на него. Малко след този случай ние уцелихме глезена на Енцо с един камък, а той хвърли камък, който удари Лила по главата. Докато аз пищях от страх, а Лила се изправяше и кръвта й се стичаше изпод косата, Енцо слезе от насипа, и той разкървавен, и когато видя състоянието на Лила, най-неочаквано и напълно неразбираемо за нас се разплака. След известно време Рино, обичният брат на Лила, дойде пред училище и попиля от бой Енцо, който се отбраняваше едва-едва. Рино беше по-голям, по-едър и по-мотивиран. И не само: Енцо не каза нищо за изядения бой нито на бандата си, нито на майка си, нито на баща си, нито на братовчедите си, които работеха на село и продаваха плодове и зеленчуци с каруцата. Едва тогава благодарение на него приключиха отмъщенията.