Елена Феранте
Гениалната приятелка (12)

8.

Възможно е това да е бил моят начин да реагирам на завистта и омразата, да ги задуша. А може би така прикривах усещането си за второстепенност и зависимост от обаянието й. Научих се охотно да приемам превъзходството на Лила във всичко, както и капризите й.

При това госпожата прояви съобразителност. Вярно е, че често викаше Лила да седне до нея, но, изглежда, го правеше повече с цел да я усмири, отколкото да я възнагради. Всъщност продължи да хвали Мариза Сараторе, Кармела Пелузо и най-вече мен. Накара ме да заблестя с ярка светлина, поощри ме да бъда все по-дисциплинирана, все по-старателна, все по-прецизна. Когато Лила овладееше бесовете си и ме надминеше в нещо без усилие, госпожа Оливиеро първо умерено похвалваше мен и после се заемаше да изтъква качествата й с възторг. Усещах по-силно отровата на поражението, ако ме надминеха Сараторе или Пелузо. Ако обаче се окажех втора след Лила, придобивах меко примирено изражение. Мисля, че в онези години ме беше страх от едно-единствено нещо: да не би в йерархията, наложена от госпожа Оливиеро, да се окаже, че вече не съм прикрепена към Лила; да не би да престана да чувам госпожата как гордо произнася: Черуло и Греко са най-добрите. Ако някой ден я чуех да казва: най-добрите са Черуло и Сараторе или Черуло и Пелузо, щях да умра на място. Затова впрегнах цялата си детска енергия не за да стана първа в класа — струваше ми се невъзможно да успея, — а за да не пропадна на трето, на четвърто, на последно място. Посветих се на ученето и на много други, чужди за мен неща, само за да съм в крак с това ужасно момиченце и сиянието, което излъчваше.

Излъчваше го за мен. За всички останали в училище Лила беше само ужасна. От първи до пети клас по вина на директора и донякъде на госпожа Оливиеро беше най-мразеното момиче в училище и в квартала.

Поне два пъти годишно директорът провеждаше задължително състезание между класовете, за да се откроят най-добрите ученици и съответно най-компетентните учители. На нашата госпожа Оливиеро й харесваха тези състезания. В постоянен конфликт с колегите си, с които почти стигаше до сбиване понякога, госпожата използваше Лила и мен като очебийно доказателство за това колко кадърна е самата тя, най-добрата начална учителка в района. Затова често се случваше да ни поведе из класовете, независимо от директорските състезания, да се съизмерваме с другите деца, момичета и момчета. Имаше навика да изпрати първо мен с цел разузнаване на нивото на компетентност на врага. Обикновено побеждавах, но без да прекалявам, без да унижавам нито учителите, нито учениците. Бях хубавичко момиченце с руси букли, изявявах се с радост, но без да съм напориста, и внушавах усещане за деликатност, от което хората се размекваха. Така че, ако се окажех най-добрата в рецитирането на стихотворения или на аритметичните таблици, ако най-добре умножавах и делях или изреждах, че Алпите се делят на Приморски, Котски, Грайски, Пенински и така нататък, другите учители неизменно ме погалваха, а учениците разбираха колко труд съм положила да запомня наизуст всичко това, поради което не ме намразваха.

Случаят с Лила беше друг. Още в първи клас беше извън всякакви възможни състезания и сравнения. Даже госпожата твърдеше, че с малко усилие може веднага да вземе изпита за втори клас и преди да навърши седем години, да отиде в трети. Постепенно разликата се задълбочи. Лила извършваше наум извънредно сложни изчисления, в диктовките й нямаше нито една грешка, говореше винаги на диалект като всички нас, но когато се наложеше, вадеше един книжовен италиански и използваше думи като придобивам навици или избуял и с най-голямо удоволствие. Така че, когато госпожата изпратеше нея на бойното поле да определя наклоненията и времената на глаголите или да решава задачи, рухваше всяка възможност за мирна победа, духовете се наежваха. Лила идваше в повече на всеки.

А и тя не допринасяше с нищо, за да я харесват. За нас, децата, да признаем гениалността й, означаваше да се примирим, че никога няма да я настигнем и че е безполезно да се състезаваме; за учителите и учителките — да си дадат сметка, че са били посредствени деца. Бързината на ума й беше като изсъскване, мигновена извивка и смъртоносно ухапване. Нищо не смекчаваше нещата и във външния й вид. Беше наежена, мръсна, винаги с кори от рани по колената и по лактите, които нямаха време да заздравеят. Големите й живи очи се превръщаха в цепки, зад които преди всеки гениален отговор погледът ставаше не само недетски, но и направо нечовешки. Всяко нейно движение внушаваше, че няма смисъл да бъде наранявана, защото, каквото и да се случи, тя щеше да отвърне с по-лошо.

Така че омразата беше осезаема, аз я усещах. Мразеха я и момичетата, и момчетата, но момчетата по-открито. В действителност по някаква своя скрита причина госпожа Оливиеро изпитваше задоволство да ни води най-вече в класовете, където можехме да унижим не толкова ученички и учителки, колкото ученици и учители. А директорът по свои собствени тайни причини предпочиташе точно такъв тип състезания. По-късно си мислех, че в училище правеха залагания, и то с много пари, на тези наши срещи. Но преувеличавах: сигурно беше само начин да се извадят наяве стари ръжди или да се даде възможност на директора да стъпи на врата на по-непохватните или по-непослушни учители. Стигна се дотам, че една сутрин ние двете, тогава едва второкласнички, бяхме заведени не къде да е, а в четвърти клас, и то в класа на господин Фераро, в който бяха Енцо Скано, злият син на зарзаватчийката, и Нино Сараторе, братът на Мариза, когото обичах.

Енцо всички го познаваха. Беше повтарач и поне на два пъти го бяха влачили да го показват по класовете с една табела на врата, на която господин Фераро, мъж с побеляла четинеста коса, висок и много слаб, с издължено измъчено лице и тревожни очи, беше написал магаре. А Нино беше толкова добър и кротък, толкова тих, че го познавах предимно аз. Естествено, Енцо беше кръгла нула по отношение на ученето, но го държахме под око, защото налиташе на бой. Противниците ни по интелигентност бяха Нино и — тогава го разбрахме — Алфонсо Карачи, малкият син на дон Акиле, много спретнато дете, второкласник като нас, който изглеждаше много по-малък от седемте си години. Личеше си, че господинът го беше извикал за случая в четвърти клас, защото разчиташе повече на него, отколкото на две години по-големия Нино.

Госпожа Оливиеро и господин Фераро малко се сдърпаха заради непредвиденото присъствие на Карачи, след което състезанието започна пред двата класа, събрани в една стая. Изпитаха ни на глаголите, на таблиците, на четирите аритметични действия — първо на дъската, после устно. От този особен случай помня три неща. Първото е, че малкият Алфонсо Карачи веднага ме направи на пух и прах — беше спокоен, прецизен, но хубавото у него беше, че не изпитваше задоволство от чуждото поражение. Второто е, че Нино Сараторе учудващо не отговори почти на никой от въпросите, стоеше опулен, сякаш не разбираше какво го питат двамата учители. Третото е, че Лила опонираше на сина на дон Акиле без особено желание, все едно не я интересуваше дали ще я бие. Картинката се оживи едва когато преминаха на смятане наум — събиране, изваждане, умножение и деление. Въпреки нехайството на Лила, която на моменти премълчаваше, като че не е чула въпроса, Алфонсо започна да губи точки — най-много грешки правеше при умножението и делението. От друга страна, макар и синът на дон Акиле да отстъпваше, Лила също не беше на висота, така че изглеждаха горе-долу равни. Но изведнъж се случи нещо неочаквано. Цели два пъти, когато Лила не отговаряше, а Алфонсо грешеше, се разнасяше изпълненият с пренебрежение глас на Енцо Скано, който съобщаваше верния отговор от последния чин.

Това порази класа, учителите, директора, мен и Лила. Как беше възможно някой като Енцо — небрежен, неспособен, че и престъпник, да извършва наум сложни изчисления по-добре от мен, от Алфонсо Карачи, от Нино Сараторе? Внезапно Лила сякаш се пробуди. Алфонсо бързо излезе от играта и с гордото съгласие на учителя, който смени играча с готовност, започна битката между Лила и Енцо.

Двамата дълго се състезаваха наравно. По едно време директорът пренебрегна господина и извика на катедрата до Лила сина на зарзаватчийката. Енцо напусна последния чин сред нервни подхилквания, негови и на съмишлениците му, и се настани на катедрата срещу Лила, мрачен и смутен. Дуелът продължи с все по-трудни изчисления наум. Момчето отговаряше на диалект, все едно беше на улицата, а не в класната стая, и господинът поправяше произношението му, но резултатът все си беше верен. Енцо изглеждаше много горд от този миг на слава, учуден от собствения си успех. После започна да отстъпва, защото Лила окончателно се беше събудила и сега, с очи като цепки и решителен поглед, отговаряше на въпросите с точност. Накрая Енцо загуби. Загуби, но не се примири. Започна да псува, да крещи невероятни мръсотии. Господинът го наказа на колене зад дъската, но той отказа да отиде. Тогава го наложи с показалката по кокалчетата и го завлече за ухото, наказан в ъгъла. Така завърши учебният ден.

Но оттогава бандата на момчетата започна да ни замерва с камъни.