Елена Феранте
Гениалната приятелка (11)

7.

Според Рино, по-големия брат на Лила, тя се беше научила да чете на около тригодишна възраст, докато гледала буквите и картинките в неговия буквар. Сядала до него в кухнята, когато пишел домашните си, и научавала повече, отколкото успявал да научи той.

Рино, по-голям от Лила с почти шест години, беше смело момче, което блестеше във всички игри на двора и на улицата, особено в хвърлянето на пумпал^[1]. Но четенето, писането, смятането, наизустяването на стихотворения не бяха работа за него. Преди да навърши десет години, баща им, Фернандо, започна да го води със себе си в мизерната си обущарска работилничка на една уличка от другата страна на шосето, за да го научи да сменя подметки. Ние, момичетата, когато го срещахме, усещахме от него да се носи миризма на мръсни крака, на стара кожа, на обущарско лепило и му се подигравахме, като го наричахме подметкаджия. Може би затова се хвалеше, че на него се дължат познанията на сестра му. Но истината е, че никога не е имал буквар, нито пък че някога е седял, дори за минута, да пише домашни. Така че нямаше как Лила да се е научила благодарение на неговото ученическо старание. По-вероятно беше рано да е научила азбуката от старите вестници, в които клиентите увиваха скъсаните обувки и които баща й понякога е носел вкъщи, за да им чете някои по-интересни злободневни случки.

Така или иначе, по един или друг начин, нещата се бяха случили: Лила можеше да чете и да пише, а от онази сива утрин, в която госпожата ни го разкри, ми е останал споменът за едно усещане за слабост, което новината предизвика у мен. Още от първия ден училището ми се бе сторило много по-хубаво място от собствения ми дом. Чувствах го като най-сигурното място в целия квартал и винаги ходех с вълнение. Внимавах в уроците, изпълнявах с най-голямо усърдие всичко, което искаха от мен. Но най-много ми допадаше да се харесвам на учителката, харесваше ми да се харесвам на всички. Вкъщи бях любимката на баща ми, братята ми също ме обичаха. Проблемът беше майка ми, с нея нещата никога не вървяха както трябва. Струваше ми се, че още тогава, когато бях едва шестгодишна, тя правеше всичко възможно да разбера, че съм излишна в живота й. Не й бях симпатична, нито тя ми беше симпатична. Тялото й ме отблъскваше и тя вероятно го усещаше. Беше русолява, със сини очи, с мощно тяло. Но никога не беше ясно накъде гледа дясното й око. И десният й крак не беше наред, наричаше го потърпевшия крак. Куцаше и стъпките й ме караха да се чувствам неспокойна, особено нощно време, когато не можеше да спи и се движеше из коридора до кухнята и обратно. Понякога чувах как ядно смачква с ток хлебарките, които влизаха от външната врата, и си я представях с ярост в очите, както когато ми се караше.

Със сигурност не беше щастлива, домашните задължения я съсипваха, а парите никога не стигаха. Често се сърдеше на баща ми, портиер в общината, крещеше му, че нещо трябва да измисли, че така не може да продължават. Караха се. Но тъй като баща ми не повишаваше тон дори когато загубеше търпение, аз винаги бях на негова страна срещу нея, въпреки че понякога я удряше, а и мен заплашваше. Именно той, а не майка ми, ми каза в първия учебен ден: „Ленуча^[2], дръж се добре пред госпожата и ние ще ти осигурим учението. Но ако не си добра, ако не си най-добрата, татко има нужда от помощ и ще трябва да работиш“. Тези думи много ме уплашиха и въпреки че ги произнесе той, ми се стори, че майка ми му ги е внушила и го е накарала да ги каже. Обещах и на двамата, че ще се държа добре. И нещата потръгнаха толкова добре от самото начало, че госпожата често ми казваше:

— Греко, ела да седнеш до мен.

Беше голяма привилегия. Госпожа Оливиеро винаги държеше един празен стол до нейния и за награда настаняваше там най-добрите. В началото аз седях там непрекъснато. Тя ме обсипваше с окуражителни думи, възхваляваше русите ми къдрици и така засилваше желанието ми да се представя добре — точно обратното на майка ми, която вкъщи толкова често ми правеше забележки, а понякога и ме обиждаше, та ми идеше само да се свия в някой тъмен ъгъл, където да не може да ме намери. И после се случи така, че госпожа Черуло дойде в училище и учителката Оливиеро ни разкри, че Лила е много по-напреднала от нас. И не само това: започна да вика на стола по-често нея от мен. Какво предизвика у мен това отношение, не знам, трудно ми е днес да кажа с точност и яснота какво усещах. На момента може би нищо особено, малко ревност, като всички. Но със сигурност точно по това време започнах да изпитвам безпокойство. Започнах да си мисля, че макар краката ми да се движеха добре, съм непрекъснато подложена на риск да окуцея. Събуждах се с тази мисъл в главата и бързо ставах от леглото, за да видя дали краката ми са още наред. Може би затова се вкопчих в мисълта за Лила с нейните толкова тънки и пъргави крачета, които движеше непрекъснато: подритваше дори когато седеше до госпожата, от което тя губеше търпение и скоро я изпращаше обратно на мястото й. Нещо ме накара да повярвам тогава, че ако я следвах винаги и вървях с нейния ритъм, то походката на майка ми, която ми беше влязла в главата и не искаше да излезе оттам, нямаше повече да ме заплашва. Реших да се равня по това момиче, да не я изпускам от очи дори ако се случеше да се подразни и да ме изгони.