Елена Феранте
Гениалната приятелка (10)

6.

В деня, в който госпожа Оливиеро падна от катедрата и удари едната си скула в чина, аз, както казах, я помислих за умряла, умряла на работното си място като дядо ми или като мъжа на Мелина, и реших, че следователно ще умре и Лила заради страшното наказание, което ще й бъде наложено. Обаче за известно време, което не мога да определя — кратко ли, дълго ли, — нищо не се случи. Задоволиха се с това да изчезнат и двете, учителката и ученичката, от ежедневието и от паметта ни.

Но всичко, което последва, беше изненадващо. Госпожа Оливиеро се върна в училище жива и започна да се занимава с Лила, но не за да я укорява, което щеше да ни се стори нормално, а за да я хвали.

Тази нова фаза започна, когато извикаха в училище майката на Лила, госпожа Черуло. Една сутрин училищният портиер почука на вратата и обяви посещението й. Веднага след това влезе Нунция Черуло, неузнаваема. Тя, която, както всички жени от квартала, цял живот ходеше с нахлузени чехли и стари, износени дрехи, се появи в официална рокля (като за сватба, първо причастие, миропомазване, погребение) в тъмен цвят, с черна блестяща чантичка, обувки с нисък ток, измъчващи подутите й крака, и поднесе на учителката два хартиени плика, единия със захар, а другия с кафе.

Госпожата прие подаръка със задоволство и се обърна към нея и към целия клас, като гледаше към Лила, която пък беше забила поглед в чина, с думи, чийто смисъл ме обърка. Бяхме в първи клас. Едва бяхме започнали да учим азбуката и числата от едно до десет. Аз бях най-добрата в класа, познавах всички букви, можех да кажа едно — две — три — четири, непрекъснато бях хвалена за хубавия почерк, печелех трицветните лентички, които шиеше учителката. Въпреки това най-неочаквано, независимо че беше паднала и се беше озовала в болница заради Лила, Оливиеро съобщи, че тя е най-добрата от всички. Вярно, че беше най-лошата. Вярно, че беше извършила нещо ужасно, като стреляше по нас с хартийки, напоени с мастило. Вярно, че ако това момиче не беше се държало така недисциплинирано, тя, нашата учителка, нямаше да падне от катедрата и да си удари скулата. Вярно, че й се налагаше да я удря непрекъснато с дървената показалка или да я наказва на колене върху твърдите житни зърна зад черната дъска. Но имало нещо, което като учител и като човек я изпълвало с радост, нещо прекрасно, което била открила случайно преди няколко дни.

Тук замълча, сякаш не й достигаха думите или сякаш искаше да покаже на майката на Лила и на нас, че почти винаги фактите говорят повече от думите. Взе парче тебешир и написа на дъската (вече не помня какво, още не знаех да чета, така че ще си измисля думата): слънце. После попита Лила:

— Черуло, какво пише тук?

В класната стая се възцариха тишина и любопитство. Лила направи гримаса, нещо като усмивчица, и се отпусна встрани със сила върху момичето, което седеше на един чин с нея и което се постара да даде признаци на недоволство. После прочете намусено:

— Слънце.

Нунция Черуло погледна учителката с колеблив, почти изплашен вид. За момент Оливиеро като че ли не разбираше как може в тези майчински очи да не гори същият ентусиазъм като нейния. Но после вероятно си даде сметка, че Нунция не можеше да чете или че най-малкото не беше сигурна дали на дъската пише точно слънце, и сключи вежди. После, отчасти за да изясни положението на госпожа Черуло, отчасти за да похвали съученичката ни, каза на Лила:

— Браво, точно така, пише слънце.

После й заповяда:

— Ела, Черуло, излез на дъската.

Лила излезе на дъската без желание и учителката й подаде тебешира.

— Напиши тебешир — каза й.

Много съсредоточена, с разлюлян почерк, като изписваше буквите коя по-високо, коя по-ниско, Лила написа: тебишир.

Оливиеро поправи сгрешената буква и госпожа Черуло, като видя поправката, се обърна отчаяно към дъщеря си:

— Направи грешка.

Но госпожата веднага я успокои:

— Не, не, не. Лила трябва да се упражнява, така е, но вече може да чете и да пише. Кой я е научил?

Госпожа Черуло сведе поглед:

— Не съм аз.

— Но няма ли някой у вас или в блока ви, който може да го е направил?

Нунция енергично разтърси глава в знак на отрицание.

Тогава учителката се обърна към Лила и с неподправено възхищение я попита пред всички нас:

— Кой те научи да четеш и да пишеш, Черуло?

Черуло, дребничка, с тъмна коса, тъмни очи и тъмна престилка, с розовата униформена панделка на врата, само с шестгодишен живот зад гърба си, отговори:

— Аз.