Дженифър Стайл
Жената на посланика (48)

14 февруари 2011 г.
Тазкия

Когато мобилният телефон звънна и я събуди посред нощ, вибрирайки в джоба на нощницата й, Тазкия скочи рязко, с бясно препускащо сърце. Не спираше да мисли за картините, не спираше да чака да бъде наказана. Претърколи се над двете си спящи сестри и излезе на пръсти в коридора. Коленичи на каменния под в дългата си розова полиестерна нощница и видя кой я търси. Медина. Издиша дълбоко с облекчение и вдигна.

— Съжалявам, че ти се обаждам толкова късно — каза Медина. — Но разбра ли за самолетите?

— Самолетите?

— Правителствените бомбардировачи. Запътили са се на север.

— Медина, това се случва постоянно — въздъхна тя. Звукът от правителствените самолети, летящи на север, за да бомбардират бунтовническите племена, бе станал толкова обичаен с течение на годините, че Тазкия дори не ги чуваше повече.

— Не, не, този път е нещо голямо, огромно. Унищожили са по-голямата част от град Кишрия снощи. Очевидно един от тренировъчните лагери на бунтовниците е бил наблизо.

— Това е ужасно. За града, искам да кажа, не за лагера. Но има ли причина да трябва да знам това сега?

— Да! Помисли, Тазкия. Направи си чаша чай, или нещо такова. Събуди се, имам нужда от теб, трябва да ме чуеш.

Тазкия послушно отиде в малката им кухня и свали стъклен буркан „Нескафе“ от един рафт, след което сипа една лъжица кафе в чаша.

— Слушам те — каза тя.

— Таз, не е ли възможно да са я държали там? Ако е имало лагер там, може би това е мястото, където са я държали, след като са я преместили. Това е същото племе, нали? Същите хора, които я държаха на другото място?

— Миранда?

— Да, Миранда! Сложи още една торбичка в тази чаша. Кого другиго познаваме, който е държан като заложник на север?

Изтощеният мозък на Тазкия се мъчеше да се ориентира.

— Чакай. Значи… Мислиш ли, че може да е загинала в атентата?

— Възможно е. Но с целия хаос там, точно сега, това е времето, когато можем да отидем.

— Да отидем?

— Да, да отидем! На север. За да я потърсим. Имам кола. На мое разположение е само за четиридесет и осем часа. Трябва да тръгваме!

— Кола?

Стомахът на Тазкия, който очевидно разбираше по-бързо от съзнанието й, се преобърна от притеснение.

— Да, кола! — Медина звучеше нетърпеливо. — Тазкия, знаем в каква посока е била отведена, не искаш ли да отидем и да я потърсим? Сега?

— Сега? — Тазкия изглеждаше способна само да повтаря думите й.

— Тъй като не мога да задържа колата за по-дълго. Взех я от онзи сириец, който… Забрави за сириеца, няма значение. Имам кола. И Надя мисли, че знае в каква посока трябва да вървим.

— Чакай. Чакай. Откъде знаеш, че бомбардировката се е случила наистина? По телевизията ли го видя?

— Не, знам го от един човек в правителствената радиостанция. Който познава един човек в армията.

— И те ти казаха?

— Мъжът от радиостанцията ми звънна. Знае за Миранда и не е лош човек, веднъж ме заведе на остров Сувайда и беше абсолютен джентълмен. Освен това ми дължи услуга. Но да не говорим за него. Вярвам на информацията му. И така, участваш ли?

— Познаваш много хора.

— Да. Не знаеш какво пропускаш.

— Ще се омъжвам тази пролет!

Макар че, докато го казваше, Тазкия се зачуди дали това все още е вярно.

— Много жалко, че никога няма да познаваш повече от един мъж. Но можем да говорим за това в колата, нали?

Миранда. Можеха да отидат да потърсят Миранда. Сред многото причини защо не бяха го направили досега — нито едно от момичетата не можеше да напусне семейството си без разрешение, не знаеха къде да търсят, нямаха придружители — бе и липсата на кола. Но сега Медина имаше. И все пак, докато тя бе без родител или настойник в страната, другите момичета имаха такива. Медина не можеше да разбере напълно ограниченията им; бе странен хибрид, мюсюлманка с правата и свободата на западнячка.

— Не мога — каза с отчаяние Тазкия. — Заради семейството си.

— Кажи им, че си с мен — предложи Медина. — И с Моси.

— Моси ще дойде ли?

— Не може, в Кения е. Но родителите ти все още си мислят, че ние сме женени, нали?

Тазкия кимна, но след това се сети, че Медина не може да я види.

— Да.

Беше казала на родителите си, че Моси е съпруг на Медина, за да може да ходи в къщата им, бившия дом на Миранда. Другите момичета бяха направили същото и така си осигуриха място, където да се събират, за да споделят информация от роднините си от Севера. Тези срещи не бяха толкова официални като срещите им с Фин, които уговаряха само когато имаха конкретна информация, като рисунката.

Мислите й препускаха бясно. Е, не можеше да се забърка в повече неприятности, отколкото вече си бе създала, нали? А и ако беше далеч, когато родителите й научеха за картините от някого, толкова по-добре.

— Можеш ли да изчакаш да мине сутрешната молитва? Мога да попитам родителите си след това.

— Страхотно. Надя ще направи същото. Кажи им, че има духовен център за жени с преспиване в Тасрийн. И без това ни е по път. Разбра ли? Ще прекараме четиридесет и осем часа в молитви. Среща у нас в пет?

— Ще видя дали мога да накарам брат ми да ме докара.

— Няма значение — ще мина да те взема. Напомни ми къде живееше?

Тазкия тихо й даде адреса и указания как да стигне и инстинктивно почна вече да се оглежда за нещата, които трябваше да вземе със себе си.

— Чакай, Медина?

— Да?

— Бомбардировките прекратени ли са?

— За момента. Мисля, че през следващите четиридесет и осем часа ще сме в безопасност. Така ми казаха източниците му. Виж, искаш ли наистина да намерим Миранда?

— Повече от всичко. Как можеш дори да питаш? Ще се видим скоро.

След като затвори телефона, Тазкия сложи една допълнителна абая и още един никаб в най-голямата си чанта, както и бутилки с вода и кока-кола, портмонето си от изкуствена крокодилска кожа и пакет бисквити. Какво друго? Точно преди мюезините да обявят началото на сутрешната молитва, й хрумна още нещо. Промъкна се по чорапи в стаята на родителите си и застина неподвижно за миг. Не се чуваше никакъв звук, освен тихото им дишане. С разтуптяно сърце отвори гардероба на баща си и опипа припряно по дъното му, докато пръстите и намериха малка метална кутия. Бързо я пъхна в ръкава си и се върна в коридора. Странно, помисли си тя. Макар да се притеснявам да не бъда взривена на парчета от правителствена бомба или да не бъда застреляна случайно от някой бунтовник, много повече се тревожа да не си създам проблеми с родителите си.

Когато мюезините събудиха града, родителите на Тазкия, сънливи и нервни, й забраниха да тръгне.

— Аз ще бъда с Надя — умоляваше ги тя. — И Медина и Моси ще ни карат.

Майка й се намръщи.

— Чувала съм за този духовен център — каза тя. — Но мислех, че оттеглянето там е за по-дълго.

— Това е специално по-кратко уединение. Подготовка за Рамадан.

Все още имаше много месеци до Рамадан, но никога не бе твърде рано да се подготвиш духовно.

— Защо така, в последната минута?

— Медина не можеше да намери кола досега.

Това поне бе истина.

— Можем да се доверим на семейството на Надя — каза баща й най-накрая. — А и Тазкия е щастливо сгодена жена. Не е като да хукне с някой мъж, нали?

— Не! — усмихна се с облекчение тя.

— Върви — каза майка й. — Бъди внимателна, habibti. Върни се скоро у дома при нас.

Тя целуна Тазкия, която целуна баща си и се спусна към вратата, а тежката метална кутия в чантата се блъскаше болезнено в бедрото й.