Дженифър Стайл
Жената на посланика (33)

17 март 2010 г.
Миранда

Тазкия не бе предупредила, че идва. Нейното неочаквано пристигане вдигна охраната, която имаше списък с посетителите, под тревога. Те се обадиха на Миранда, която нахлузи някакви обувки и изтича навън, за да ги успокои, че високата метър и петдесет жена с подозрително издута чанта не е заплаха за сигурността им.

— Защо не се обади? — попита Миранда. — Щях да кажа на Теру да ти направи киш.

Тазкия не бе опитвала киш преди първия си официален обяд с Миранда.

— Това пица ли е? — попита тя с пълна уста. Сега молеше да й го правят редовно. Тя беше единственият им гост, който преди всяко посещение се обаждаше и настояваше за определена храна. Миранда изпитваше огромно удоволствие да й угажда. Не познаваше друг човек в тази страна, който да има желание да опитва нови храни. Когато за първи път планира меню за вечерно парти, бе избрала пикантни, екзотични ястия — броколи с къри, виетнамски салати — докато изведнъж осъзна, че мазруките никога не биха се докоснали до храна, която не познават.

— Трябваше да дойда, преди да се разколебая — каза Тазкия, вървейки забързано към вратата. На прага се спря. — Фин не си е вкъщи, нали?

— В посолството е.

Миранда си спомни вечерта, когато Тазкия се бе запознала с Фин. Показваше й градината, когато чуха приближаващия конвой. Когато масивните порти се отвориха, за да пропуснат трите бронирани автомобила, Миранда сграбчи ръката на Тазкия и я дръпна назад. Вратите на колите се отвориха всички едновременно и оттам изскочиха десетима бодигардове, с оръжие в ръце, вперили очи в покривите на близките къщи.

— Олеле, какво се случва? — възкликна Тазкия и се сви от ужас, когато охранителният екип се пръсваше по поляната.

— Нищо особено! — извика Миранда, опитвайки се да я успокои. — Просто Фин се прибира! Винаги е така!

Но на Тазкия й бяха нужни няколко минути, за да се отърси от шока и да се разсмее.

 

 

На горния етаж в ателието на Миранда Тазкия нетърпеливо свали хиджаба и никаба си и се тръсна на дивана.

— Ще се омъжвам — каза тя без предисловия. Косата й беше мокра от пот и няколко кичура бяха полепнали по лицето й.

Миранда само я изгледа в очакване да продължи.

— Аз го избрах — добави Тазкия успокоително. — Обичам го.

Миранда се почувства засегната. Как можеше Тазкия да се е влюбила, без да й каже? Как бе възможно да не е разбрала? Със сигурност бе имало някакъв знак, някакви издайнически следи, които би трябвало да забележи, специални пристъпи на вълнение? Не беше ли казала тя първо на Тазкия за Фин, преди да сподели с когото и да е другиго? И дори, в крайна сметка, не беше ли й разкрила истината за връзката й с Висента?

— Не можех да ти кажа по-рано — добави Тазкия, сякаш прочела мислите й. — Знаеш, че не можех да кажа на никого, докато не бъда сигурна, че ще се омъжа. Знаеш как стават нещата тук. Нямаме право да обичаме, ако няма брак.

— Но това съм аз! Не ми ли вярваш? Не бих казала на никого! Ти ми повери картините си.

Миранда осъзна, че звучи като капризно дете, но нищо не можеше да направи. Тазкия беше най-близката й приятелка.

Момичето кимна.

— Aiwa. Нямах избор с картините, ако исках да получа помощта ти. Ако исках да се науча да рисувам. Но беше по-безопасно за мен самата да не казвам на никого за това. Дори и сестрите ми, дори и те не знаеха.

Миранда се почувства засрамена от реакцията си.

— Добре… Разбирам.

— Ще дойдеш на сватбата — каза Тазкия. — Не се тревожи. Ще го обикнеш, както го обичам и аз; той е добър човек.

Миранда имаше толкова много въпроси, че не бе сигурна откъде да започне.

— Кой е той?

— Преподавател в университета. Поет е.

— Ах. Поет.

— Много талантлив поет! Известен е тук.

— Но как се запознахте?

— Приятел е на брат ми. Но не това е причината да дойда! — Тазкия се изпъна рязко.

— Не е ли?

— Искам да ме нарисуваш.

Никой не бе толкова директен, колкото Тазкия. Дори Висента бе направо уклончива в сравнение с нея.

— Да те нарисувам — повтори Миранда.

— Да. Без това… — Тазкия махна с ръка към абаята си.

Миранда се вгледа в сериозните тъмни очи на ученичката си, осмисляйки думите й.

— Но защо? И не е ли проблем това за теб? Заради… вярата ти?

Тазкия се наведе напред.

— Аз вярвам, че Аллах не би ни направил грозни. Вярвам, че телата ни трябва да са красиви, щом толкова много художници са искали да ги рисуват. Твоята Висента… тя беше красива. И преди да се омъжа, искам да се видя. Нуждая се от теб, за да ми покажеш, че не съм противна, преди да се покажа на мъжа си. Трябва да се видя. Трябва да видя това, което вижда един художник. Какво — insha’allah — ще види мъжът ми.

За момент Миранда не знаеше какво да каже.

— Не се ли боиш? — попита тя накрая.

— Това си ти — каза Тазкия. — Как бих могла да се боя? Бих ти доверила живота си. Ти ще ме защитиш. Виждаш ли, вярвам ти.

Миранда кимна бавно.

— И все пак е рисковано, Тазкия. Какво ще стане, ако някой разбере? Какво ще правим с картината? Ще можеш ли да идваш тук, без някой да научи къде ходиш?

— Да — каза Тазкия и се облегна назад, сякаш въпросът бе решен. — Можем ли да започнем сега, или Фин ще се прибере скоро?

Миранда се втренчи в любимата си ученичка, която цялата бе пламнала от нетърпение.

— При едно условие. Ще определим дата, на която ще я изгорим.

Би било лудост да запази такава картина, която би могла да създаде немислими проблеми на приятелката й, ако някога бъде открита.

— Да! — Тазкия изглеждаше облекчена. — Точно това трябва да направим. Ще определим дата.

Миранда се изправи и се приближи до бюрото, вдигайки бележника с графика си.

— Кога да бъде?

Тазкия се замисли за момент.

— Шести юни, следващата година. В деня преди сватбата ми.

— Така ще имаме достатъчно време.

— Не искам да бързаме.

— Добре… — Миранда свали капачката на химикалката си и загради датата в бележника си. — Шести юни 2011 г.